ЕЗИКЪТ НИ ГОВОРИ (за пичовското говорене и други форми на комуникация)

Езикът ни говори. Или, ако перифразираме Маршал Маклуън, езикът (медиумът, преносителят) е съобщението. Как говорим е по-важно от това какво говорим. 

Можем например да кажем на приятел: “Голям глупак си!” с тон, който показва загриженост и съпричастие към проблемиете му. Или можем да кажен на враг или опонент: “Ах какъв мъдрец си!” с тон на злъчна ирония. Контекстът определя значението на  текста. 

Тонът или интонацията - външният вид на преносителя — определят съобщението. Граматиката и лексиката също го определят (жаргон, говорене на “ти”, ползване на умалителни — женица, вместо жена, мъжленце, вместо мъж).

 
В България има едно “пичовско” говорене, което много се харесва на “народните маси”. ( Ако това звучи иронично или архаично — можем да кажем —  харесва се на “електората” или — още по-модно —харесва се на “суверена”). Това симпатично “пичовско” говорене идеално владее Бойко Борисов. В по-малка степен го владее Слави Трифонов. Последният повече въздейства с мрачния си “пичовски” поглед. Но усмивката на Борисов е по-въздействаща на масите от лошия поглед на мрачния пич Трифонов. 

Традиционно това  “пичовско” говорене беше характерно за някои ( особено по-възрастните) спортни коментатори. По-младите пък (не само спортни) коментатори или медийни говорители понякога говорят така, че аз лично нищо не им разбирам — все едно не говорят български — бързо, на галоп, с равна интонация, с изяждане на части от думи, все едно задачата им е да спечелят състезание на сто метра спринт, а не да ни съобщят нещо. Някои се заиграват и с анлийска интонация. (Забележете, че сме били в чужбина!)

По този повод, за английската интонация, мога да споделя и личен опит за това колко е важна интонацията на гласа ( не само трона на говорене — сериозен, ироничен, уважителен, и т.н., а интонацията), за да ни разбират, когато говорим. Когато отидох в САЩ през 1994-та година аз смятах, че знам добре английски ( бях завършил Английската гимназия, бях и преводач от този език). Но с ужас установих, че българи, стари емигранти, които говореха граматически ужасен английски ( а и с лошо произношение) бяха разбирани от американците по-добре от мен! В един момент си дадох сметка каква е причината. Те говореха лош английски с правилна интонация. Аз говорех правилен английски с българска, равна и безизразна интонация. И така разбрах, че интонацията е по-важна за разбирането на езика от граматиката. Ние разбираме съобщението по начина на съобщаване. Не само звука на думите, но и мелодията на езика носи информация.

Друг проблем с говоренето е промяната на граматическите правила с времето. ( Но това, както се казва на “пичовски“ български вероянто завсии от “ЕГеНе-то”, т.е. от възрастта. Езикът постоянно се изменя - като река -- променя се с всяко поколение). Вече отдавна у нас дори журналисти и писатели казват “кой” вместо “кого”. На кой (вместо на кого) говорим или даваме нещо. Но тази промяна, която дразни ухото на граматическия естет, се случва и в английския език.  И на англизски отдавна масово се ползва “who” вместо “whom”.

 Страшно ( друга дума, чийто смисъл зависи от  конотацията, от контекста) ме дразнят някои “развития” в българския език, които противоречат на моето усещане ( нарочно не казвам разбиране, защото не съм специалист по граматика, а усещане) за българска граматика. 

Правилно ли е например да се казва  “охраняем плаж” ( Един плаж може да бъде охраняем по принцип и все пак да не е охраняван - а това е важното.) Правилно ли е да се казва “трансплантиран пациент” (трансплантират се органи, а не пациенти); или “сигнализиран път” (пътят не е КАТ, за да бъде сигнализиран, да му се прати сигнал, обратното - сигнализирани сме ние). Друг такъв граматичесли абсурд е “плъзгащи врати” (тези врати не плъзгат нещо друго, а себе си, т.е. те не са плъзгаши, а  плъзгащи СЕ врати). Напоследък се продават стоки НА 20 лева ( вместо за 20 лева),  с намаление НА 50% ( вместо просто 50%).  Или се рекламира”намаление от — 50% (минус петдесет процента). Намаление от минус 50%, доколкото си спомням от трети клас — а аз бях слаб ученик по математика — е всъщност  50% увеличение. Може би това са дребни неща, но нехайството към езика  постепенно го осъкатява. А това се отразява и на нашето мислене и комуникация.

Нещо друго, което ме дразни в рекламите. Постоянно ме подканват да грабна нещо. “Грабни специалната награда!” — казват. Абе, хора, защо да ставаме някакви грабители и да “грабваме” награди или стоки, вместо да ги печелим или купуваме? Това последното е всъщност лош (мързелив) превод от английски. Но английската думата “grab” няма конотацията на грабителство ( кражба), каквато има българската дума “грабвам”.

Като говорим за лош превод от английски, с ужас установих, че повечето литературни термини например, ако ги потърсим в интернет, се намират само в автоматичен ( роботски) превод от английски. За това, разбира се, сами сме си виновни - ние нямаме дори завършен авторитетен, академичен речник на българския език. А в интернет има десетки самодейни или съставяни от роботи речници. Например думата "метафора" ( ако се потърси с търсачката Google) е определена като “цифра на речта” (!), зашото думата figure на английски може да означава и цифра. Така че вместо фигурата на речта, метафората е наречена "цифра на речта".

 

Чудя се дали скоро няма да започнем да говрим на езика на машините - Googe Translate, Siri, Alexa (пре)създават нашия език. А езикът ни говори. Ако перерфразираме Дхамапада:  С нашите думи ние правим света.  Както говорим — така мислим. И така общуваме, такова е обществото ни.