ЕЗИКЪТ НИ ГОВОРИ (за пичовското говорене и други форми на комуникация)

Езикът ни говори. Или, ако перифразираме Маршал Маклуън, езикът (медиумът, преносителят) е съобщението. Как говорим е по-важно от това какво говорим. 

Можем например да кажем на приятел: “Голям глупак си!” с тон, който показва загриженост и съпричастие към проблемиете му. Или можем да кажен на враг или опонент: “Ах какъв мъдрец си!” с тон на злъчна ирония. Контекстът определя значението на  текста. 

Тонът или интонацията - външният вид на преносителя — определят съобщението. Граматиката и лексиката също го определят (жаргон, говорене на “ти”, ползване на умалителни — женица, вместо жена, мъжленце, вместо мъж).

 
В България има едно “пичовско” говорене, което много се харесва на “народните маси”. ( Ако това звучи иронично или архаично — можем да кажем —  харесва се на “електората” или — още по-модно —харесва се на “суверена”). Това симпатично “пичовско” говорене идеално владее Бойко Борисов. В по-малка степен го владее Слави Трифонов. Последният повече въздейства с мрачния си “пичовски” поглед. Но усмивката на Борисов е по-въздействаща на масите от лошия поглед на мрачния пич Трифонов. 

Традиционно това  “пичовско” говорене беше характерно за някои ( особено по-възрастните) спортни коментатори. По-младите пък (не само спортни) коментатори или медийни говорители понякога говорят така, че аз лично нищо не им разбирам — все едно не говорят български — бързо, на галоп, с равна интонация, с изяждане на части от думи, все едно задачата им е да спечелят състезание на сто метра спринт, а не да ни съобщят нещо. Някои се заиграват и с анлийска интонация. (Забележете, че сме били в чужбина!)

По този повод, за английската интонация, мога да споделя и личен опит за това колко е важна интонацията на гласа ( не само трона на говорене — сериозен, ироничен, уважителен, и т.н., а интонацията), за да ни разбират, когато говорим. Когато отидох в САЩ през 1994-та година аз смятах, че знам добре английски ( бях завършил Английската гимназия, бях и преводач от този език). Но с ужас установих, че българи, стари емигранти, които говореха граматически ужасен английски ( а и с лошо произношение) бяха разбирани от американците по-добре от мен! В един момент си дадох сметка каква е причината. Те говореха лош английски с правилна интонация. Аз говорех правилен английски с българска, равна и безизразна интонация. И така разбрах, че интонацията е по-важна за разбирането на езика от граматиката. Ние разбираме съобщението по начина на съобщаване. Не само звука на думите, но и мелодията на езика носи информация.

Друг проблем с говоренето е промяната на граматическите правила с времето. ( Но това, както се казва на “пичовски“ български вероянто завсии от “ЕГеНе-то”, т.е. от възрастта. Езикът постоянно се изменя - като река -- променя се с всяко поколение). Вече отдавна у нас дори журналисти и писатели казват “кой” вместо “кого”. На кой (вместо на кого) говорим или даваме нещо. Но тази промяна, която дразни ухото на граматическия естет, се случва и в английския език.  И на англизски отдавна масово се ползва “who” вместо “whom”.

 Страшно ( друга дума, чийто смисъл зависи от  конотацията, от контекста) ме дразнят някои “развития” в българския език, които противоречат на моето усещане ( нарочно не казвам разбиране, защото не съм специалист по граматика, а усещане) за българска граматика. 

Правилно ли е например да се казва  “охраняем плаж” ( Един плаж може да бъде охраняем по принцип и все пак да не е охраняван - а това е важното.) Правилно ли е да се казва “трансплантиран пациент” (трансплантират се органи, а не пациенти); или “сигнализиран път” (пътят не е КАТ, за да бъде сигнализиран, да му се прати сигнал, обратното - сигнализирани сме ние). Друг такъв граматичесли абсурд е “плъзгащи врати” (тези врати не плъзгат нещо друго, а себе си, т.е. те не са плъзгаши, а  плъзгащи СЕ врати). Напоследък се продават стоки НА 20 лева ( вместо за 20 лева),  с намаление НА 50% ( вместо просто 50%).  Или се рекламира”намаление от — 50% (минус петдесет процента). Намаление от минус 50%, доколкото си спомням от трети клас — а аз бях слаб ученик по математика — е всъщност  50% увеличение. Може би това са дребни неща, но нехайството към езика  постепенно го осъкатява. А това се отразява и на нашето мислене и комуникация.

Нещо друго, което ме дразни в рекламите. Постоянно ме подканват да грабна нещо. “Грабни специалната награда!” — казват. Абе, хора, защо да ставаме някакви грабители и да “грабваме” награди или стоки, вместо да ги печелим или купуваме? Това последното е всъщност лош (мързелив) превод от английски. Но английската думата “grab” няма конотацията на грабителство ( кражба), каквато има българската дума “грабвам”.

Като говорим за лош превод от английски, с ужас установих, че повечето литературни термини например, ако ги потърсим в интернет, се намират само в автоматичен ( роботски) превод от английски. За това, разбира се, сами сме си виновни - ние нямаме дори завършен авторитетен, академичен речник на българския език. А в интернет има десетки самодейни или съставяни от роботи речници. Например думата "метафора" ( ако се потърси с търсачката Google) е определена като “цифра на речта” (!), зашото думата figure на английски може да означава и цифра. Така че вместо фигурата на речта, метафората е наречена "цифра на речта".

 

Чудя се дали скоро няма да започнем да говрим на езика на машините - Googe Translate, Siri, Alexa (пре)създават нашия език. А езикът ни говори. Ако перерфразираме Дхамапада:  С нашите думи ние правим света.  Както говорим — така мислим. И така общуваме, такова е обществото ни. 

Един портрет на майка ми, Дора Бонева, рисуван от Кристо (Христо Явашев), с когото те са съученици от родния им град Габрово, а после са състуденти в класа на Дечко Узунoв в Художествената академия в София. И пет мои портрета, рисувани от майка ми в различни години. Портретът на Кристо датира от една година преди да се родя (и преди той да емигрира). А моите портрети са от периода 1957, когато съм роден, до някъде около 1985 или 1986 г. - не помня точно.

ЗА СМЪРТТА И БОГ

Винаги съм вярвал, че Бог се явява на всеки според вярата му. На мюсюлманите се явява като Аллах; на евреите като Елохим (или Този, чието име не може да се произнесе - ИХВХ); на християните — като Исус Христос (пожертвания от баща си син) или като Йехова — бащата; на индуистите — като Кришна, или Вишну, или Шива; на други се явява като Богинята Майка, като сърна, или змия, или като ято викащи към нас птици — душите на мъртвите предци. 

На мен ми се явява ярка Светлина ( докато съм сам на един астероид в тъмната вселена) — явява ми се, в мрака, един отворен прозорец — навън е топъл майски ден, разлистени шумящи дървета, гласове на деца и птици отекват далече във вятъра — някакъв спомен от детството. Или за райската градина наблюдавана, жадувана от мрака на самотата. 

Важното е следното (така казва Кришна): За каквото мислиш в часа на смъртта  —  там, в това, ще отидеш. 

Но часът на смъртта за всеки от нас може да е следващата минута или секунда — неведоми са пътищата Господни. И така или иначе часът на смъртта ще настъпи за всеки от нас. Затова винаги трябва да мислим за нещо хубаво. 

Ако сме изпълнени с гняв и омраза, или депресия и самосъжаление — представете си на какво ужасно място ще отидем. Затова — да прощаваме на враговте си. И да се радваме.  Да живеем в мир и любов.

Сатаната не е нищо друго освен собственото ни отдалечаване от Бог, от Светлината. Адът не съществува. Той е наше собствено създание.

Буда е казал: “Светът е това, което мислим. С нашите мисли ние правим света. Живей или мисли с чисто съзнание и щастието ще те следва, както колелата следват вола, който тегли каруцата.”

Завси само от нас. Да живеем в мир и любов. Да се радваме на живота. Дори когато е много трудно. В самотата ни или пред лицето на смъртта.

ЖИВОТ В ТЕЛЕФОНА или Скалистите планини на новия свят

Бях за една седмица в Лондон. Това беше първото ми пътуване със самолет след началото на ковид пандемията. А предишното ми пътуване дотам беше малко преди пандемията, така че можех  ясно да  видя  как този метрополис се е променил за три години. Ако живеех там може би нямаше да забележа промяната така осезаемо.  Ново за мен беше това, че хората сега правят всичко с телефона си: купуват си билет за влак или метро, поръчват се такси ( най-често Убер). Поръчват си храна за вкъщи и гледат филми след вечеря по телефона. Билетите за Националната галерия или Тейт също са виртуални -- логваш се пред входа на музея и получаваш веднага електронен билет. В някои кафенета вече изобщо не приемат кеш. Плащаш с телефон. Дори в платена тоалетна влизаш само с кредитна карта или телефон. 

Това са промени донякъде предизвикани от пандемията. Безконтактно съществиване! С един американски приятел пътувахме с Убер през града. Той хареса една разкошна къща, покрай която минавахме, и каза: “ Я да видм колко струва!” И някаква тефонна апликация веднага му каза колко струва точно тази къща. Телефонната апликация Ситимапър ми казваше кое метро е най-бързо да хвана и след колко минути е следващият влак, или по коя улица да завия - ако съм пеша. Туристите вървят по улиците втренчени в телефона си.

Ясно беше, че това преминаване във виртуалния свят, благодарение на пандемията, ще продължи и след нея.  Всъщност пандемията само ускори един процес започнал още в началото на 1990-те. Много хора сега ще продължат да работят дистанционно, защото е по-евтино за работодателите — ако могат — да не плащат за офис пространство. Могат да работят и от чужбина. Университетите също няма да се върнат към сто процента присъствено преподаване.Този семестър преминаваме към “хибридно обучение”. Някои студенти все още остават във виртуалната класна стая. Те могат да се учат и от родния си град в друга страна. 

Имам носталгия по киносалоните, където влизахме с пуканки и кока кола, дори и по масовия смях в залата на тъпи шеги от екрана, досадното просветване на телефони, или дочутите забавни коментари. Сега кинсалонът се е преместил не само на “малкия екран”, но направо в телефона. Гугъл преводачът също е една отживелица вече. Понеже не знам френски, Сири говори вместо мен от телефона ми с французи, които ми задват въпрос. А Алекса пуска музиката в хола на домакините, както и осветлението и отоплението в къщата им - дори дистанционно. 

В началото на тази година гледах голямо колоездачно състезание във френските Алпи. Всъщност то беше виртуално. Като в колективна видео игра всеки от състезателите въртеше педалите на велосипед на стойка в хола си ( със съответната промяна на наклона), а на екрана се виждаше как  всички се изкачват по асфалтов път криволичещ сред реални планински урви и преспи… Дали скоро няма да почнем да ходим и на море виртуално? Потапяш се във ваната в банята си и плуваш дълго през райски залив под ярко слънце - Аркутино, Халкидики, или Хаваи - по твой избор…

Емигрираме все по-безвъзвратно във виртуалния свят. Казвзат, че дългото стоене пред екрана — на лаптоп или телефон— довежда до депресия. Но не е ли това всъщност носталгия по Стария свят, по реалния свят останал там, оттатък океана на информационната революция? Прекосихме го някак неусетно — сред реални и финансови бури, могъщи мигрантски вълни и още по-могъщите вълни на една пандемия. 

    Пристигнахме ли вече в Новия свят? Но -- “този земя не е моя земя”, както беше казал поета.  Изпитвам носталгия, не се чувствам у дома си тук! Е, може би е от възрастта. С всичко се свиква рано или късно. Човекът е най-приоспособимото животно на земята!  Но все пак се питам: Наш ли е този Нов свят или това е светът на машините? Или е светът на едно ново хибридно същество, светът на Човека-машина,  който сега се ражда, пред очите ни?

И аз потеглих в неизследваните още безкрайни пространства на телефона си. Докъде ще стигна през виртуални прерии и планини? Как ще живея тук и с кого? Аз, който си оставам с единия крак в Стария свят, в миналия век.  И уча езика на Новия свят от сина си.