Стъпваш върху баща си, каза майка ми,
и наистина стоях точно в центъра
на леха трева, така прилежно подрязана, че можеше да е
гроба на баща ми, макар че нямаше камък, който казва така.
Стъпваш върху баща си, повтори тя,
този път по-силно, което взе да ми става странно,
понеже и тя беше мъртва, дори докторът го каза.
Аз се отдръпнах малко настрана, където
баща ми свърши и майка ми започна.
Гробището бе тихо. Вятър духаше през дърветата;
чувах, отдалече, звука на плач в оттатъшни парцели,
и още по-нататък вопъл на куче.
След време тези звуци отслабнаха. Дойде ми наум,
че нямам спомен как съм тук
в това, което изгледаше гробище, макар че можеше и да е
гробище само в ума ми; може би е парк, или ако не парк,
градина или беседка, ухаеща, сега осъзнавам, на розите —
douceur de vivre изпълващ въздуха, сладостта на живота,
както казват. В някакъв момент
осъзнах, че съм сама.
Къде са отишли другите,
моите братовчедки и сестра ми, Катлин и Абигейл?
Светлината вече гаснеше. Къде беше колата
чакаща да ни отведе вкъщи?
Тогава започнах да търся алтернативи. Почувствах
неспокойстово да расте в мен, да наближава, бих казала тревога.
Накрая, в далечината, забелязах малък влак
спрял, изглежда, зад някаква зеленина, кондукторът
се размотаваше пред каса на врата и пушеше цигара.
Не ме забравяй, извиках, вече тичайки
през много парцели, много майки и бащи —
не ме забравяй, извиках, когато най-накрая го стигнах.
Госпожо, каза той, сочейки релсите,
сигурно разбирате,че това е краят, релсите не продължават.
Думите му бяха сурови, но очите му - сърдечни,
което ме накара да пледирам още:
Но те се връщат, казах, и отбелязах
тяхната стабилност, понеже имат много връщания пред себе си.
Разбирате, каза той, работата ни е трудна, срещаме се
с много тъга и разочарование.
Изгледа ме с все по-голяма откровеност.
И аз бях като вас някога, влюбен в турбулентностите.
Тогава го заговорих като стар приятел:
Ами ти, казах, понеже той можеше да си отиде,
не искаш ли да си отидеш вкъщи,
да видиш пак града?
Това е моят дом, ми каза той.
Градът — градът е, където изчезвам.
Aboriginal Landscape
You’re stepping on your father, my mother said,
and indeed I was standing exactly in the center
of a bed of grass, mown so neatly it could have been
my father’s grave, although there was no stone saying so.
You’re stepping on your father, she repeated,
louder this time, which began to be strange to me,
since she was dead herself; even the doctor had admitted it.
I moved slightly to the side, to where
my father ended and my mother began.
The cemetery was silent. Wind blew through the trees;
I could hear, very faintly, sounds of weeping several rows away,
and beyond that, a dog wailing.
At length these sounds abated. It crossed my mind
I had no memory of being driven here,
to what now seemed a cemetery, though it could have been
a cemetery in my mind only; perhaps it was a park, or if not a park,
a garden or bower, perfumed, I now realized, with the scent of roses —
douceur de vivre filling the air, the sweetness of living,
as the saying goes. At some point,
it occurred to me I was alone.
Where had the others gone,
my cousins and sister, Caitlin and Abigail?
By now the light was fading. Where was the car
waiting to take us home?
I then began seeking for some alternative. I felt
an impatience growing in me, approaching, I would say, anxiety.
Finally, in the distance, I made out a small train,
stopped, it seemed, behind some foliage, the conductor
lingering against a doorframe, smoking a cigarette.
Do not forget me, I cried, running now
over many plots, many mothers and fathers —
Do not forget me, I cried, when at last I reached him.
Madam, he said, pointing to the tracks,
surely you realize this is the end, the tracks do not go further.
His words were harsh, and yet his eyes were kind;
this encouraged me to press my case harder.
But they go back, I said, and I remarked
their sturdiness, as though they had many such returns ahead of them.
You know, he said, our work is difficult: we confront
much sorrow and disappointment.
He gazed at me with increasing frankness.
I was like you once, he added, in love with turbulence.
Now I spoke as to an old friend:
What of you, I said, since he was free to leave,
have you no wish to go home,
to see the city again?
This is my home, he said.
The city — the city is where I disappear.
Няма коментари:
Публикуване на коментар