КРЪГОВОТО ВРЕМЕ (и трите световни кризи)

                                                           “Бог е кръг, чийто център е навсякъде, 

                                                                        а  окръжността — никъде.”

                                                                                                          Николай Кузански 

Цикличността на световните процеси  е нещо очевидно. Поне толкова, колкото е очевиден и техническият прогрес. Или колкото е очевидна липсата на духовен и морален прогрес на човешкия род. 

Въпреки електричеството, автомобила, самолета, а сега и новото виртуално пространство,  в което пребиваваме, създадено от информационната революция, ние не сме по-мъдри или по-морални от нашите прадеди. Не сме по-мъдри или по-морални от Фьодор Достоевски и Васил Левски, или от Джордж Вашингтон и Паисий Хилендарски (които са съвременници), макар че те не са ползвали тези фантастични блага на техническия прогрес, които ние ползваме. 

Техническият прогрес е особено очевиден (поне за по-старите от нас, хората от миналия век, отрасли и образовани без интернет и социални мрежи). Но и днес все така, както в най-древни времена — пролетта, лятото, есента и зимата се редуват — и в природата, и в нашя личен живот. (Сезоните са постоянна метафора за фазите на човешкия живот поне в европейската поезия от Ренесанса насам.)

Кръговратите в природата — смяната на сезоните, на деня с нощта, на будното състояни със съня, на приливите с отливите на морето — тези природни феномени ни дават сетивна представа за кръговото време. (Както раждането и смъртта вътре в един жизнен цикъл ни дават представа за линеарното време. Всичко се ражда, расте, старее и умира.)

  Но тази цикличност, или кръговратност, която виждаме  и в природата и в личното битие на човека, съществува и в човешката история. Подобно на  цикличността на денонощията и на годишните времена (или въртенето на земята около себе си и около слънцето) съществуват различни — по-малки и по-големи — цикли и в историята на човечеството. Техническият прогрес, който не престава и дори се ускорява главоломно (поне от Индустриалната революция в началото на 19 век насам) може би също е само фаза от един по-голям кръговрат.

Не съм професионално запознат с теориите за предполагаемите икономически цикли (с практическо приложение в икономиката) — като т. нар. Вълни на Кондратиев — теорията за периодичните икономически кризи, подобни на Голямата депресия от 1930-те или на по-малката световна финансова криза от 2008 година,  и съответните световни икономически възходи. (Кондратиев също разделя всяка вълна на четири “сезона”.) Но  аз знам от жизенен опит, че тези периодични икономически кризи и възходи са факт. Съществуват и други по-големи цикли в историята, свързани с общественото устройство и културата, с начина на живот и  мисленето на обществата. 

Смятам че сега, в края на второто десетиление на XXI век, в развитието на света съвпадат няколко различни преломни, революционни момента.  (Защото вътре в циклите има преломни моменти — като изгрева и залеза, раждането и смътта, пролетното и есенното равноденствие.) Графически тази цикличност може да се изрази по-ясно като синусоида, отколкото като кръг. В момента човечеството преживяваме три преломни, революционни момента в три различни по дължина исторически цикъла.

Ще запчна с най-дългия цикъл:  Изглежда че идва края на Патриархалното общество. Патрииархално е било всяко човешко общество в света (или почти всяко) през последните 6 хиляди години. През цялото “историческо време” — от Древния Египет и Месопотамия до днес нашата циволизация е била патриархална. Каква структура е имало обществото преди това, в праисторическо време, е спорно, защото няма писмени свидетелства.  Но поне археологическите свидетелства за повсеместен култ към женски божества, свързани вероятно с плодородието, и структурата на едно родово-племено общество, където ролята на майката е голяма, сравнено с първите исторически обществата на робски труд и абсолютна монархия, ме карат да вярвам в “мита” за Матриархат преди Патриархата.  Напоследък се хвърлят много усиля в развенчаването на този “мит”. Но Матриархатът не трябва да се дефинира като огледален образ на Патриархата, като господство на жените над мъжете, а по-скоро като родово общество, в което е имало по-голямо равенство между половете и важна роля на жената и на майката на рода и в обществото и в ритуалите. ( “Палеолитните венери” може да не са свидетелство за култ към една единствена Богиня майка - като огледален образ на Бог Отец. Но все пак те са факт на различни места по света.)

Днес изглежда че идва края на Патриархалното историческо общество. Феминизмът, борбата за равенстово на половете, винаги е срещал яростен отпор. Рядко говорим за това, че до Първата световна война жените почти никъде по света (освен в Австралия и в Нова Зеланидя) не са имали право да гласуват.  В България — чак до 1937 г. ( Кемал Ататюрк дава право на жените да гласуват в Турция по-рано). Въпреки опозицията, “слабия пол” става все по-силен в днешния свят. (Днес въпросът за равноправието на половене —gender equality— добива нови окраски, с включването на правата на хомосексуалните хора и тези, които са trans-gender, променили пола си.)  При всяко положение светът върви, ако не към Матриархат, то поне към социално равенство на половете ( gender), т.е. идва края на Патриархалното общество, което е съществувало повече от пет хиляди години.

Вторaта криза е в рамките на един сравнително по-кратък  световен  цикъл. Днес във все повече демократични страни, от САЩ на Тръмп до Унгария на Орбан, сме свидетели на остра реакция срещу либералната демокрация. Същевременно  нараства и влиянието на тотатитарните държави в света — Китай и Русия (Путин активно подкрепя враговете на либералната демокрация на Запад), Саудитска Арабия и Иран, Туриця на Ердоган... Идва ли края на либералната демокрация и капитализма, какъвто го познаваме? Разпада ли се най-съвършената политическа и икономическа система, която човечеството познава? И ако е така — какво следва от тук нататък? Надявам се, че не вървим към някакъв нов глобален тоталитаризъм.

В култовия си роман “Елементарните частици” Мишел Уелбек казва: “Метафизическите мутации, тоест радикалните и глобалните изменения в мирогледа на мнозинството, се проявяват рядко в човешката история. Пример за това е раждането на християнството. Когато една метафизическа мутация се осъществи, тя се разпространява, без да срещне съпротива, докато не изчерпи своите възможности. Тя помита безогледно икономически и политически системи, естетически възгледи, обществени йерархии.”

Ще ползвам термина на Уелбек “метафизическа мутация” (има поредица от метафизически мутации в историята), за втория културно-исторически цикъл, в който сега преживяваме криза, без да смятам, че трябва да се приема буквално апокалиптичната чисто литературна визия на френския писател. 

Последната метафизическа мутация се е състояла в Западния свят през XVIII век. Това е станало във времето на Просвещението, във времето на Лок, Нютън, Волтер и Русо, Франклин и Джеферсън. Американската и Френската революции са първите ярки примери за “помитане на икономически и политически системи” вследствие на тази мутация. Метафизическата мутация, довела до създаването на един “нов световен ред” (novus ordo seclorum),  който съществува около нас и до днес,  е мирогледът на Просвещението. Ако може той да се синтезира в едно изречение, това е идеята, че светът е математически изградена структура, в която има причинно-следствени връзки — рационално изградено Мироздание; a в политически план — идеята, че Народът е суверен в държавата, която трябва да бъде също рационално построена като Мирозданието, с разделение и взаимно контролиране на трите власти.

Преди Просвещението общият знаменател , идеологията обединяваща обществото е била религията. В Европа — християнската религия. Но религията е географски и етнически ограничен обединител на обществото. Християнското общество не е глобално, въпреки европейската колонизация на голяма част от света. Християнската идея не може да обедини целия свят, в който живеят хора с други религиозни вярвания, както и много атеисти.

Последната метафизическа мутация, просвещенският рационален мироглед, не е географски или етнически ограничена. Математиката и логиката са валидни навсякъде по света. Просвещенския деизъм също е инклузивен. И христянския и еврейския, и мюсюлманския Бог може да се представи като Архитект ( висш разум или първопричина) на Мирозданието.  Тази последна (за сега) мутация води до мощни вълни от глобални промени. 

В технико-икономическо отношение сме били свидетели, грубо казано, на три вълни на глобални промени от Просвещението насам: индустриалната революция от XVIII-XIX век, големите технически изобретения (електричество, телефон, радио, кино, двигател с вътрешно горене, самолет, поточна лента) от края на XIX и началото на XX век, и последната революционна вълна — на информационните технологии  от 90-те години на ХХ век. 

В социално-политическо отношение също е имало три революционни вълни  от Просвещението насам. Общата просвещенска идея е, че хората са създадени равни и имат неотменими права. Но през XIX век, по време на индустриалната революция, се водят и националноосвободителни революции. Основното противопоставяне тогава е империя –  суверенна нациионална държава. (В Стария свят нацията е едноетническа,  в Новия — многоетническа.) 

При втората революционна вълна, от началото на XX век, основното противопоставяне става индивид – държава. През XX век, след Първата световна война, заедно с развитето на либералната демокрация,  започва възходът и на две нови тоталитарни идеологии, по различен начин базирани на просвещенския рационализъм и егалитаризъм, но враждебни на просвещенския либерален дух. 

Първата от тези тоталитарни идеологии, националсоциализмът, се основава на подчинението на индивида на нацията. Втората, комунизмът — на подчинението на индивида на социалната класа и нейната Партия. (Разбира се Партията, единствената Партия, сама се превърна в нова господстваща класа на “по-равни” между равните животни във Фермата.) През втората половина на миналия век, до края на Студената война, се водеше глобана борба между идеологията на индивидуалната свобода (либералната демокрация) и идеологията на равенството (тоталитаризма).  Основното  противопоставяне беше индивид срещу държава.

А какво става днес?  Заплашително набира мощ една нова антилиберална, антипрогресиска, антидемокраична вълна. Първо, през 90-те години на милалия век се възроди религиозния фундаменатлизъм като реакция на материалистическия прагматизъм и атеизъм на съвременото общество. А сега се надигна и втора, национал-популиска вълна, която е реакция срещу глобализма, реакция срещу световната доминация на либералната демокрация и глобалния наднационален пазар. 

Не е вярно, че бедните стават все по-бедни, докато богатите стават все по-богати. И бедните днес са определено по-богати от бедните вчера. Но заплашително нараства пропастта между най-богатите и най-бедните и дори между малцината най-богати и средната класа. От друга страна информационната технология прави дори най-бедните днес по-информирани и по-мобилни. От там и заплашителното за Западните общества нарастване на потока от имигранти от бедни към богати страни — миграцията от юг и изток към Европа и Съединените щати. 

Бедните хора в САЩ, Великобритания и Франция, които са най-податливи на новите национал-популиски, анртилиберални идеологи, не си дават обаче сметка, че не толкова имигрантите, колкото новите технологии изяждат работните им места. В един модерен завод роботите взимат работата на “сините якички”, а не чужденицте. Вятърните турбини взимат работата на миньорите. Сега основното противоречие е между физически труд и информация.

И от тук идваме до третия цикъл, в който светът преживява революционна промяна, до третата от съвпадащите глобални кризи. Информационната революция от края на миналия век представляваше третата вълна на научно-техническата революция в рамките на  Просвещенската метафизическа мутация. Информационната технология — компютеризацията на всичко, интернет, глобалната мрежа —вече владее света. Това е последната революция в рамките на Просвещенската парадигма на либерална демокрация и рационално научно мислене.

Сега се говори за четвърта технологична революция — създаването на изкуствен интелект. Но това е вече изцяло нова “метафизическа мутация”  — начало на нов цикъл.  Ако изкуствения интелект завладее света, това ще доведе до симбиоза между машината и човека. 

Какво ще означава на практика тази промяна? Оптимистичната прогноза би била механизиране, или компютъризиране на телесните ни функции и в следствие на това реалано човешко безсмъртие.  Песимистичната прогноза е “умните машини” напълно да изместят хората. Компютрите вече ни бият на шах и са по-добри в повечето рационални игри,  които играем, макар че още не могат да заменят човешката интуиция и креативността. Компютърът още не може да бие Бетовен, или Рембранд, или Ницше, или Витгенщайн, в тяхната игра. Но ако и това се случи, хората биха станали един пасивен и ненужен придатък към света на умните машини.

Безсмъртие на човешкия род с помощта на технологията, с помощта на изкуствения интелект? Или — умните машини, които се самоусъвърщенстват, наследяват хората и напълно ги изместват? (Но може би и ние самите сме самоусъвършенсващи се машин, създадени някога от някого, създадени по нечий “образ и подобие”, като роботи?) 

Така или иначе настоящият момент е кризисен и преломен за света в три цикъла с различна дължина: патриархално общество, либерално-демократично общество и изобщо човешко общество са едновременно в криза. Предстои прелом.

Всяка Реформация е следвана от Контрареформация. Глобализацията — от антиглобализация, либералната демокрация — от  краен консервативизъм и популизъм. Днешния национал-популизъм е контрареформационна реакция срещу промените в трите цикъла: патриархален антифеминизъм и хомофобия, антиглобалиски и антикапиталистически изолационаизъм и накрая — недоверие в информационната революция и свободния достъп до информация (която може, разбира се, да бъде и дезинформация). Надявам се, че това е временно явление —  нормалната реакция на революционните промени в трите цикъла: на преминаването към  Непатриархално общество, на изчерпването на Просвещенския модел и демократичния капитализъм и на новото Информационно общество. А то довежда вече до нещо радикално ново — симбиоза на човешкия род с изкуствения интелект.  

Светът е изправен пред остри социални, морални, психологически и екологически проблеми. За да се преодолеят проблемите, които са глобални, дейстията също трябва да са глобални — чрез международни институции и международно сътрудничество. Няма локални решения за глобалните проблеми. 

Трябва да се преодолее растящото икономическо неравенство. Когато хората имат прекалено много или когато нямат нищо, те са принудени постоянно да мислят за материалните неща, за насъщния или за управление и опазване на богатството. Вещите с изкуствен интелект могат да ни освободят от робуването на прирвжнията и парите.  С помощта на блокчейн технологиите може да се създаде един безвалутен и безбанков, без пари и без посредници, пост-капитализъм. Чрез интернет и социалните медии може да се създаде електронна пряка демокрация, която няма да изисква постоянни дебати — в парланента или на агората (площада), но в която ще участват всички.  Докато умните машини работят за нас, ние можем да се съсредоточим над духа и идеите, можем да съчетаем  материалното и виртуалното в един нов свят на идеи, един видим духовен свят. И накрая — изкуствения интелект може да доведе и до физическо  безсмъртие на хората, които ще могат са сменят телесните си части като машините… Това е утопията. Древната мечта за земен рай. 

Но има, разбира се, и съответна дистопия —  апокалиптична визия за наближаващия Край на света. Край на човешкия род и начало на новия род на изкуствения самоусъвършенстващ се интелект.  Или изобщо край на нашата планета и на живота на планетата — чрез екологическа катастрофа или чрез световна високотехнологична война… 

От тук нататък навлизаме в сферата на научната фантастика или на мистиката.

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 

Есхатологичната, линеарна представа за времето предвижда както Начало (с Големия взрив или Сътворението, така и Край на света — ден на Страшния съд, ден на унищожението на Земята и хората.

Или все пак времето е кръговрат? И тогава — всичко ще се повтори.  Отново и отново.

Ние все още се раждаме, растем, остаряваме и умираме. Въртят се сезоните на земята. Обществата и световете също се раждат, растат, остаряват и умират. И пак се раждат. Погребаното семе възкръсва на пролет.   

Наистина, линераното време не е по-малко очевидно от кръговото време. Но не е ли нашето лично време на този свят, от люлката до гроба, само една малка дъга от далеч по-голяма окръжност.? Не е ли дори и човешката история една малка дъга от един по-голям кръговрат?

Теорията на относителната, относителността на времето  и пространството, теорията за паралелните светове — съвременните научни теории са далеч по-фантастични от класическите религиозни представи за верига от смърт и прераждане, или за вечен живот на душата след смъртта. 

Освен това има една неподвижна точка в средат на всеки кръговрат ( “the steel point of the turning world” — според “Бърнт Нортън” на Т.С. Елиът) — това е “оста” на въртящия се свят. Времето не спира, сезоните не спират да се редуват, но все пак винаги е сега. Сега е, когато пишем или четем това изречение. Сега е центърът, който е навсякъде, а окръжността — никъде. 

Например Коледа се случва всяка година и тя, макар че е във времето, е постоянно повторение на Рождеството на Христос, което е свещено събитие извън времето. Зимното слънцестоене, когато денят започва да нарства, почти съвпада с Коледа. Така че Коледа е празник, oще от Римско време, и на Рождеството на Светлината: Dies Natalis Soli Invicti. Традиционният празник  се повтаря всяка година и така ни дава представа за безкрайността.  Повторението на Свещеното събитие ни свързва  с “неподвижната точка във въртящия се свят”. Центъра. Вечният кръговрат  има един неподвижен център. Неподвижната точка не е в кръга на времето и не е в пространството. Но тя е във всеки от нас,  тук и сега, винаги, дори и ако нас ни няма. Центърът е навсякъде.

Но както светът се върти, както вървим към края на света,  може да се окаже, че всъщност вървим към началото. И Творецът, по чийто образ и подобие сме създадени, може би е бъдещият безсмъртен Човек.

(Публикувано в сп. Култура, брой 6, юни 2019 http://kultura.bg/home)