В началото беше Словото….
Йоан 1:1
И рече Бог: Да бъде светина. И биде светлина.
Битие 1:3
Когато затварям книга, отварям живота.
Пабло Неруда
Ето — аз отварям тази книга
и на първа страница
чета:
Eто — аз отварям тази книга
на брега.
Вълните са хукнали
редове от бели букви
по свечереното море.
Хладно слънце прониква
през вехтия папирус на деня
и озарява лицето ми.
Ритъмът на прибоя
е разбитият вечерен ритъм
на сърцето ми…
( Разтреперан синкоп:
get up —
stаnd up —
stаnd up for you rights —
get up —
stand up —
don’t give up the fight.)
Аз прелиствам страниците
и чувам
многото гласове на морето —
хоралите към Скалата —
хора на хилядолетията —
чувам разговори на разни хора
зареяни в дънни зали —
носени от подводни течения —
чувам плача на удавените за живите —
и сухото хихикане
на отмития от времето
гладък палимпсест
на пясъка —
и смеха на гларус над прибоя —
воя на комарите в листата на смокнята
и воя на планетите—
тъмния тътен на прибоя —
подмолния шепот на живота
примирен със смъртта.
Аз прелиствам света
под листата —
а вятъра
разлиства страници
в ръцете ми.
Аз прелиствам света:
опитвам се набързо да го разчета,
но нямам време
и не помня езика му …
Аз само прелиствам света.
Всичко отминава бързо пред очите ми...
Но си остава там,
където е писано.
И аз оставам там
затиснат като паяк между страниците —
тичам през пясъците зад теб
под ироничния смях на гларус —
ти също тичаш през пясъците
и в очите ти са залезните блясъци…
Ние все така ще тичаме —
винаги ще бъдем там,
докато книгата
захапва с беззъба челюст сърцето ми
и заспивам.
