ДА ПРОДАВАШ ПЛОДОВЕТЕ НА ТРУДА СИ, НО НЕ И СЕБЕ СИ

http://www.dnevnik.bg/analizi/2013/08/14/2118238_da_prodavash_plodovete_na_truda_si_no_ne_sebe_si/

(бунтът на средната класа)

1.     Пазар и морал

Добрият писател може да продава текстовете си (особено ако е и добър търговец или има кой да му прави рекламa), но той никога не продава себе си.

За Ърнест Хемингуей моралната победа след дълги години на творчески блокаж, последвани от издаването на един напълно неуспешен роман, който поставя под съмнение мястото му в литератиурата, е големият успех на „Старецът и морето“. Макар и тя да е по-популярно написана, в новелата „Старецът и морето“ Хемингуей не само, че не е изневерил на себе си, за да спечели отново пари или слава, той е изразил себе си, своята житейска философия, своя стил на мислене и живот, по по-прост, ясен и разбираем начин. Кубинският рибар Сантиаго в схватка с огромната риба, която накрая е изядена от акулите, и неговото заключение, че „човек може да бъде унищожен, но не и победен“, е метафора и за писателския труд, както го вижда авторът. Рибарят няма да спечели нищо от огромната риба, която е успял да победи и улови. Защото я изяждат акулите. Все пак той е морален победител.

В условията на пазарна икономика, в които свободният свят живее, всеки човек се стреми да продаде труда или стоката си. Рибарят продава рибата си. Селскостопанският работник – своите домати и ябълки. Занаятчията – своите предмети за бита. Художникът, композиторът или актъорът продават плодовете на своя артистичен талант. Учителят продава своето знание.

Има обаче една тънка, но много важна граница между това да продаваш плодовете на своя труд и това да продаваш себе си. Тази тънка, понякога едва забележима граница,  е най-очевидна в някои емблематични занаяти, при които продавачът продава тялото си или ( още по-лошо) съвестта си – като  проституирането и извършването на наемни убийства. Тази морална граница прескачат без проблем и много политици. Същото важи например за търговецa на оръжие, който обслужва кървав диктатор или опасен гангстер. Или за журналиста или икономическия експерт, който обслужва олигархията.

От една страна проблемът е чисто морален. Ако нямахме понятие за морал не би имало никаква разлика дали печелим пари като наемни убийци или като лекари, стига да си вършим работата добре. Модерната идея за относителността на всеки морал, води именно до това – заличаване на разликата между лекаря и убиеца, между полицая и престъпника. Важно е само колко добре продаваш труда и уменията си.

         Това „модерно“ мислене се отнася с насмешка към състраданието, към способността да виждаш по-далеч от собствения си интерес, да можеш да се идентифицираш с другия.  Или с другите около теб – с обществото. Именно способността да се абстрахира от себе си и да се идентифицира с другите отличва човека от звяра,  който се ръководи само от инстинктите и апетитите си.

(Също и голяма литература не може да се направи, ако авторът не е способен да се абстрахиране от себе си и да се идентифицира с някой друг или  нещо друго, да изпита съпричастност дори към съдбата на  най-отрицателния герой или неприятен обект,  който описва. Етика и естетика не са напълно различни неща.)

Така че от една страна да продаваш съвестта си е проблематично от морална гледна точка. От друга страна обачи този начин на мислене – че няма прeчка да се продадем на този, който плаща добре –  ни прави напълно несвободни. Това е робското мислене. То не е творческо. Нямаме собствена воля и се подчиняваме на волята на господаря си – който и да е той –, за да бъдем нахранени от него.

За съжаление има както политици, така и журналисти и общественици, които изповядват точно тази философия: „Ако не си се продал добре, сигурно не е имало какво да продадеш.“ Така робът разбира пазарната свобода. Той трябва да се продаде сам и добре. Днес на СДС или ГЕРБ – утре на БСП. Винаги на този, който има повече власт и пари.

 По тоталитарно време най-лесният (да не кажем единственият) начин да успееш в кариерата си беше да се подчиниш или продадеш на комунистиаческата власт. Както Фауст продава душата си на Дявола. Сега за тези „пазарни“ интелектуалци (които най-често са доста далеч от драмата на Фауст и са по-близо да безпроблемността на пазарски шарлатани) единствената промяна е, че вече има свободен пазар. Те имат възможност да се продават на конкуриращи се партии. Или  на конкуриращи се политически клики обградени с „обръчи от фирми“.

Бившият интелектуален роб на комунизма сега може да избира –като търси сам най-изгодната цена за съвестта си. Може да се прехвърли веднъж от БКП към СДС, после от СДС към ДПС, или друга партия, после към ГЕРБ и накрая  – пак към БСП. Такива покупко-продажби се извършват на робския пазар на духа.

2.     Роби и свободни хора

         Говорим за робския пазар на духа днес. Но мисля че корените на робското самосъзнание у нас водят доста назад. Дори  по-назад от времето на комунизма. 

В други страни националистите се горедят със своите непреклонни революционери и могъщи  крале, които не са позволили на народа си да робува на други народи. Да, някои от тях са били  разбити или убити в бой. Да, народът им в даден момент е бил завладян, страдали са, държавата им е била унищожена. Но не са били поробени!  А у нас националистите се обиждат, ако им кажеш, че прадядовците ни не са били роби... Много си обичаме следите от хомота и синилата от бича! И забравяме, че това са поетични метафори, въобразяваме си ги като буквална реалност.

Понятието „турско робство“ не съществува нито в Сърбия нито в Гърция. Въпреки че османското завоевание  включва, разбира се, тези две страни. При тях го няма това постоянно вайкане и припомняне на робството. Акцентът е върху борбата среяу завоеванието.

 Да наричаме себе си роби, или наследници на роби, не е никак добре за националното ни самочувствие.  Човекът с робско самочувствие не вижда проблем в това да се продава на силните на деня. Или ако има морал и не се продава, той все пак търпи гнета безропотно, повтаряйки: „Нищо не можем да направим! И да се смени властта – пак ще е същото! И да има избори – пак ще дойдат същите! Ние сме един обречени като народ.“

 От друга страна наши продажни политици ( от "Атака" например) под прикритието на националистическа идеология се поставят в услуга на чужди страни, обслужват чужди ( руски) национални интереси. Те нямат никакъв проблем да продадат не само себе си, но и нацията си.

Нашите социалисти (говоря за ръководството на БСП,  не за всички хора, които се смятат за социалисти) също не са това, за което се представят. Те не са нормални социал-демократи от европейски тип. Те не обслужват интересите на трудещите се и на средната класа, както твърдят, а само интерсите на свързаната с ДС и БКП олигархия. От последните близо 24 години години  социалистите не са били на власт само осем. Какво направиха за бедните през всичките тези години? Не обедняха ли българите именно заради тях и тяхната червена олигархия?

Презрителното отношение на ръководството на БСП към средната класа у нас е симптоматично. То е  естествено продължение  на някогашното враждебно отношение на комунистическата аристокрация към средната ( и градска и селска) класа, така наречената „ дребна буржоазия“. Това е класа от свободни хора, хора с някакъв (макар и да е малък)  материален или духовен капитал.

Ръководството на БСП се обижда от прозвището „червени боклуци“. Но именно то подържа класово-партийната реторика от времето на Студената война. Ако не служиш на червената диктатура или на олигархията създадена от ДС и БКП, рано или късно ще бъдеш обявен от социалистите за  предател. Ще бъдеш обявен за проводник на чуждестранни  интереси: на Джордж Сорос и на американския империализъм. 

Разбира се, ръководството на БСП никога не се разграничи и от лагерите, убийствата, престъпленията на комунизма, престъпленията на БКП. Тaка че то не може да претендира да е ръководство на една нормална европейска социал-демократическа партия.

Комунистите винаги са имали враждебно отношение към средната класа. Това включва както градското население с някаква собственост, така и селяните, които са дребни собственици на земя. Тази средна класа е страдала най-много от комунистическия гнет. Това не са роби на труда, чието послушание може да бъде купено за една паница леща.

3.     Какво иска средната класа?

 В навечерието на буржоазните революции в Европа  е имало три основни класи: селяни ( в Русия все още крепостни, на практика роби, до средата на 19-ти век), аристокрация и накрая  – „средна класа“,  буржоазия – т.е. свободни граждани, които не са нито аристократи нито зависими безимотни селяни. От буржоазните революции насам, обратно на марксовите предвиждания, средната класа не изчезва в развитите индустриални общества. Тя не се прелива в новата класа на най-богатите, на капиталистите,  нито в класата на пролетариите, на безимотните работници, а напротив  – нараства и укрепва постоянно, за да стане класата на мнозинството в съвременните западни демокрации.

С развитието на технологията, с въвеждането на нови машини, вместо средната класа да изчезне, да се пролетаризира, пролетариатът постоянно намалява и се прелива в средната класа на хората с някаква собственост, професионална квалификация или образование.  Към средната класа днес принадлежат не само хората на дребния и среден бизнес, но повечето работници, които работят с високи технологии. Също така и работещите в сферата на услугите и администрацията. Разбира се част от средната класа са и лекарите, учителите, учените, артистите, юристите, журналистите – общо взето всички образовани хора. Средната класа е мнозинството от хората в съвременна Европа.

Това са свободни мислещи хора, които макар и да не са много богати,  не са  роби. Това са хора, които най-често продават продуктите на своя труд.  Но отказват да продават своята съвест.

Днес навсякъде по света, заедно с икономическата криза, се забелязва и криза на ценностите. Навсякъде по света все по-могъщата средната класа обеднява, разочарова се от корупцията и арогантността на управляващите.

Без стабилна и доволна средна класа обществото  е на прага на революцията. А в България  „средната класа“ живее с мизерни заплати от няколко стотин лева. Тя в този смисъл е наистина пролетаризирана. Макар и да не е поробена.

         Навсякъде по света (от Кайро до Рио, от Истанбул до Мадрид) бунтовете на средната класа са бунтове не само срещу обедняването, а срещу липсата на истинска демокрация или морал в политиката. Във всяка отделна страна ситуацията е различна. Средната класа в някои страни е по-лява, в други – по-дясна. Тя въстава както срещу държавната бюрокрация, така и срещу мултинационалните компании-монополисти, които винаги намират начин да взлезе в симбиоза с държавната власт. Така че е трудно този световен бунт на средната класа да се дефинира тясно политически, като ляв или десен . Тя възстава и с дясно-центриска идеология (срещу държавната бюрокрация и корупция) и с ляво-центриска идеология ( срещу икономическите мнополи).  Или в други случаи въстава с продемократична и прозападна идеология срещу религиозния фундаментализъм. Класическите понятия за ляво и дясно изглежда са променили смисъла се днес.

Самата средната класа е доста различна вече от това, което е била в миналото, по марксово време или дори преди 50 години. Тя е все повече класата на образованите хора – компютърни специалисти и офис работници, адвокати и лекари, дребни и средни собственици с модерно образование, учители и учени, артисти, писатели и журналисти, четящи и пишещи в електронното пространство млади хора.

У нас тези „четящи хора“, както ги определи Георги Господинов, възстанаха срещу червената олигархия и нейните предимно нечетящи, изостанали от времето слуги. „Четящите хора“ възстанаха срещу фалша, корупцията и робското, недемократично мислене, наследство от комунизма. Хората от средната класа работят, или имат някакви професионални познания. Те искат да продават на адекватна цена плодовете на труда си. Но отказват да продават себе.

У нас всичко е обърнато надолу с главата.Така наречените „леви“, социалистите, са всъщност партията на олигархията, на най-богатите. (Известно е, че нашата олигархия израстна през 1990-те захранена от комунистическата Държавна сигурност и БКП с парите на комунистическата държава.) 

Десните и дясно-центриски партии в България защитават всъщност интересите на средната класа. Макар и силно обедняла, средната класа е  мнозинството от българския народ.

Мнозинството мисли все по-свободно. То не може да бъде купено с дребни подаяния от олигархията. Това е гражданското общество.

Хората са на улицата не защото искат просто смяна на една власт с друга. Те искат морална и духовна революция. Мнозинството, което активно или пасивно протестира срещу правителството на задкулисието, отказва да робува на олигархията.

Робите се продават и купуват за пари. Средната класа се състои от свободни мислещи хора.