Отдавна мислех да започна този блог, но поради много работа и инертност все отлагах. Започвам го сега, на петдесет и четвъртия си рожден ден с публикация на три стихотворения, писани от мен през различни години.
Днес, с помощта на услужливия чичо Гугъл ние можем лесно, само с едно безгрижно кликване да се доберем до всякаква информация, която в миналото трябваше да търсим дълго по прашни чекмеджета с картончета в библиотеките. Ако не в библиотеката, информацията можеше да се получи в лични разговори със знаещи и умни хора. Но най-често трябваше просто да се опитваме да отгатнем това, което Желязната завеса, цензурата, както и липсата на сателити и интернет не ни даваше възможност да знаем. Самиздатът, който правехме на пишещите си машини през 1989, сега, в ерата на блоговете, изглежда като палеолитна скална рисунка. Трудно ни е да възприемем, че по време на нашия живот се е случила такава радикална информационна революция. Всъщност това е най-голямата революция, която помни човешката история.
Но въпреки интернет, или точно заради него, ние сме станали ужасно мързеливи. Очакваме машините да търсят, помнят и дори да мислят вместо нас. Изглежда имаме по-малко стремеж към знание, точно зашото цялото световно знание ни е така лесно достъпно. Или по-малка способност да асимилираме знанието.
Няколко пъти съм се учудвал защо въпреки лесния достъп до информация, хората не си дават труда да проверят неизвестно име, референция, или алюзия в текст, който четат. Не много отдавна един литературен критик, който се изказа похвално за мое религиозно стихотворение, където се повтаряше фразта „Аз съм който съм”, сметна, че тази фраза е мое лично откровение. А това всъщност е името на Бог .”Аз съм който съм” казва Бог, когато Мойсей Го пита какво е името Му. А ние сме ехото от името Му.
За да улесня читателите на поезия, които не ползват Гугъл, или не обичат да се разсейват с ровене из Гугъл, когато четат поезия, ще си позволя да дам тук някои пояснителни бележки още в началото, като предисловие. Те се отнасят към първото и второто стихотворение. (Третото е твърде лично, за да го обяснявам.)
* * *
Повечето от стиховете на великата Емили Дикинсън (1830 -1886 ) са намерени след смъртта й в една кутия от сестра й. Емили е живяла и умряла в самота в бащиния си дом. По нейно време това е било нормална съдба за жена, която не се е омъжила. Само 7 от всичките 1,775 стихотворения на Емили са били публикувани преди смъртта й.
Ето буквалният превод на цитираните като епиграф части от нейно стихотворение: „ Животът ми е чакал като зареден пистолет. . . защото аз имам само силата да убивам, но не и силата да умра.” За мен стиховете на Емили Дикинсън са този зареден и никога неизползван от нея приживе пистолет, който е чакал своя собственик. Ако стиховете й са пистолета, собственикът, който те са чакали става читателят отворил книгата й.
В друго нейно стихотворение, „Because I could not stop for Death. . .”, смъртта се явява на Емили като любезен кавалер, за да я отведе с каретата си.
Горгона Медуза е била красива жрица в храма на Атина. Но е била наказана от богинята на мъдростта за това, че Посейдон я изнасилил в храма. С чудовищното си лице и змийска коса наказаната Медуза вкаменява всеки, който я погледне. Тя не може да вкамени само Персей, който не я гледа направо, а гледа отражението й в щита си, докато й отсича главата.
Херувимите са ангели с огнени, въртящи се в кръг саби, които пазят Рая от изгонения човек. (Битие, 3:24)
“My Life had stood – a Loaded Gun – “ . . .
“For I have but the power to kill,
Without – the power to die—“
вкаменявам с огнен поглед
смъртното в камък, превръщам
любовта в изкуство, превръщам
краткия живот във вечна смърт.
в тази пустиня от стихове – статуи
Като красивата жрица Медуза
съм наказана със самота. Наказана,
за дето позволих да бъда изнасилена
от Бога на морето, бурята и земетръса.
моят любезен кавалер с каретата.
Само него не мога да вкаменя.
Като Медуза, като Медуза –
прокълнатата жрица на Мъдростта –
аз вкаменявам с поглед живота.
НЕВЪЗВРАЩЕНЕЦ
1.
Всяка минута
има своите многомилионни градове
и небеса,
за кратко озарени облаци,
запалени от залеза прозорци . . .
Има тайни коридори,
водещи към тъмни стаи
всяка минута.
Кой живее там?
Какво бихме си казали?
Как бихме заживели заедно?
Не зная . . .
Всяка минута
като невъзвращенец
отминавам
безброй врати
към вечния живот.
2.
Виновни сме, Душа,
че знаем
за самотата си,
за края си.
Виновни сме
и сме изгонени от Рая.
Часовникът е този херувим
с две саби,
който
не ни допуска да се върнем
през входовете на минутите
в Безкрая.
ЧАКАЛНЯ
1.
Сам съм
в празната чакалня на сърцето си –
чакам последния влак
в полунощ.
2.
Сама си
в своя семеен дом.
Всичко е подредено
в един бял шкаф.
Всеки час, всеки ден
има своето чекмедже.
Вътре мирише на борове и водопади,
на пристанище под залеза
и пролетна буря.
В стаята ти е тихо и бяло.
3.
Срещаме се в чакалнята на гарата.
Голи сме
под часовника и звездите.
И се обичаме.
Срещаме се в чакалнята на гарата.
После ти си отиваш у дома.
А аз съм си у дома.
