петък, 10 ноември 2017 г.

Моята 1989 година




Дори и най-добрите икономисти не успяват да предвидят големите световни кризи. Дори и най-добрите сеизмолози са безсилни да предскажат катастрофалните земетресения. Марксистката теория за предвидимост и “неизбежност” на историческия процес доказа своята несъстоятелност. Идео- лозите на комунизма бяха уверени, че едно ново и справедливо общество ще победи капитализма. Но както гласи народната мъдрост: “Човек предполага, Господ – разполага”. 

Има неочаквани от никого революционни вълни, внезапни цунамита, които връхлитат света или някоя негова част, и променят рязко картата на региона, културно-политическия климат в една или много страни. Макар и отдавна да беше ясно, че Съветският блок губи Студената война на икономическия фронт, никой не очакваше внезапното рухване, внезапната революционна вълна, която преживяхме през есента на 1989 година. 

Разбира се, любителите на конспиративни теории, които имат носталгия към комунизма, виждаха и още виждат във всичко дългата ръка на Вашингтон. Лошият Чичо Сам или Рейгън е организирал чрез тайните си служби рухването на комунизма. Но ако американските тайни служби можеха да организират революции или всенародни протести, които свалят режими, Студената война щеше да е приключила още през 50-те години. И също така, ако КГБ можеше да организира революции или всенародни протести, комунизмът щеше да е победил в Лондон, Париж и Вашингтон пак тогава. 

Трусовете, предизвикали голямото цунами в Източна Европа, което през есента на 1989-а отнесе старите комунистически режими в този регион – от Източен Берлин до София – всъщност бяха започнали отдавна. Но никой не можа да предвиди какво точно предвещават тези локални, неразрушителни провали в системата. Берлинската стена някак ненадейно падна на 9 ноември. Тодор Живков, също така ненадейно, падна на 10 ноември. През същата есен се случи и Кадифената революция в Прага и доста “некадифената”, а окървавена гражданска война в Букурещ. Във Варшава нещата се бяха случили малко по-рано. 

През втората половина на 80-те години, макар и никога да не либерализира централизираната държавна икономика на СССР (и това беше голямата му грешка), Горбачов започна да демократизира Русия. Цензурата отслабваше, намаляваха политическите преследвания, имаше стремеж да се създаде един “комунизъм с човешко лице” – какъвто самата Русия, в лицето на Леонид Брежнев, не беше разрешила на чехите и словаците да изградят 20 години по-рано, във времето на Пражката пролет и последвалото съветско военно нахлуване. 

В средата на 80-те години в България парадоксално започнахме да четем списание “Огоньок” и да гледаме руската телевизия – тази втора програма по нашата телевизия, която дотогава беше олицетворение на убийствената скука. Докато СССР се демократизираше по времето на Горбачов, България сякаш затъваше все повече в блатото на икономически упадък, политическа ретроградност и безвремие. Точно по това време беше извършен “възродителният процес” – насилственото преименуване на българските турци. По същото време бе наложен режим на тока (два часа имаш ток, два часа нямаш) и имаше осезаемо общо обедняване. Засто- ят, все по-голямата мизерия и отчаяние бяха видими и по улиците, и в душите на хората. 
Започна да се надига недоволство. Дори таксиметрови шофьори се осмеляваха открито да ругаят Живков пред клиентите си, което в по-ранен период беше напълно немислимо. Горбачов спря заглушаването на “Свободна Европа”, “Дойче Веле” и “Гласът на Америка” и ние можехме безпрепятствено да ги слушаме всеки ден. Разбира се, не на публични места, а вкъщи. Слушахме ги, за да чуем за себе си. Не можехме да научим истината за това, което става у нас, за преименуването на турците и техните протести, за “неформалните групи” или за реалното икономическо състояние на страната от нашите държавно контролирани медии. Тогава нямаше интернет, скайп, фейсбук. Желязната завеса беше физически осезаема и непреодолима. Като бетонната стреляща стена в центъра на Берлин. 

През есента на 1988 г. в София се създаде прогорбачовският Клуб за подкрепа на гласността и преустройството. А преди това вече бяха създадени Русенският комитет, Независимото дружество за защита на правата на човека. Създаде се и “Екогласност”. Това бяха нелегални организации, наричани “неформални групи”. Дори протестите срещу замърсяването на Русе, идващо през реката от Румъния, бяха забранени. Всичко, което не беше организирано от Партията и нейната собствена държава НРБ, дори най-невинното изказване на лично мнение по някой въпрос, се третираше като вражеска дейност. 

Все още е широко разпространена представата, че в България не е имало никаква съпротива срещу комунизма преди 10 ноември 1989 г. или поне преди последните месеци на Живковия режим, че България е била най-безропотният сателит на СССР. Мнозина и днес вярват на разпространявания от остатъците от Държавна сигурност мит, че всички дисиденти в края на 80-те са били някакви подставени лица на тайните служби, а в по-ранни години не е имало никакви недоволства и протести срещу режима. Тази фалшификация на историята започна да се прави целенасочено в началото на 90-те именно от хора на бившите тайни служби. В също- то време други от тях, заедно с определени членове на партийната номенклатура, трескаво перяха куфарчета с държавни пари извън България. 

Вярно е, че много агенти на ДС бяха инфилтрирани в дисидентските групи. Но това не значи, че всички в тези групи са били подставени лица, че не е имало почтени хора, активно съпротивля- ващи се на режима. А тези, които пасивно го мразеха, поне в големите градове, бяха мнозинство. 

Уви, днес по-младите хора дори не могат да си представят мащабите на репресиите, започнали в България веднага след съветската окупация на страната на 9 септември 1944 година. Не се разказва на учениците в училище колко стотици хиляди хора са били избити или малтретирани по лагерите и затворите по време на комунизма. Доскоро нищо не се говореше за горянското движение от края на 40-те и началото на 50-те, което е може би най-масовата въоръжена съпротива срещу комунистически режим в Източна Европа, доста по- мащабно от партизанското антифашистко движение. Репресиите у нас в ранните години на комунизма са били изключително жестоки. 

В края на 80-те, дори и сред тези, които знаеха за репресиите от края на 40-те, за масовите убийства и лагерите, имаше мнозина, които смятаха, че по време на Живков вече не е имало лагери и политически затворници. Повечето хора не знаеха за лагерите в Ловеч и Скравена, за убийствата на хора като Александър Николов, известен като Сашо Сладура, пратен в лагера в Ловеч за разказване на вицове и веднага убит там през 1961 г. Или за повторното отваряне на лагера в Белене през 80-те по време на Възродителния процес. Не се знаеше нищо за хора като Александър Стрезов или Любомир Собаджиев, прекарали дълги години по затворите само за това, че публично (или пред “приятели”) са се изказали против режима точно през последните десетилетия на комунизма. Тепърва трябва да се пише историята на комунизма, която и до днес, четвърт век по-късно, не се изучава в нашите училища и не се знае добре от повечето хора. 
Но каква беше 1989 година за мен, в моите спомени?
Ще си позволя да започна с малко лична предистория, защото повечето хора, които не знаят много лично за мен, но знаят фамилното ми име, казват “този пък кога се пребоядиса”. Известно е, че баща ми, поетът Любомир Левчев, както и други български писатели, художници и артисти от онова време, беше станал близък с Людмила Живкова през 70-те. 
В детството ми, преди гимназията (аз съм роден през 1957- а), баща ми беше млад поет, който живееше като “заврян зет” при родителите на майка ми, художничката Дора Бонева, или в паянтовата къща на прадядо ми в Павлово с тоалетна на двора. Политическата кариера на баща ми започна малко по-късно и като тийнейджър аз съм се ползвал от привилегиите на семейството си – голям апартамент, кола, почивна станция. Ползвал съм се и от друг тип привилегия, да живея в дом, в който изкуството и културата бяха много важно нещо. След като завърших английската гимназия и изкуствознание в Художествената академия, започнах работа като редактор в издателство “Народна култура” и преводач на американски поети като Алън Гинзбърг, както и на руски поети като Владимир Висоцки. В началото на 80-те написах стихотворението “Предчувствие за тържество” за “другарите с винчестери над камините” и за това, че не само глиганите, но и кротките и послушни прасета “за Коледа ще ги заколят”. Както разбрах наскоро, още тогава, в началото на 80-те, е започнало да се трупа досие от 300 страници с доноси за мен, което е било унищожено през 1990 г. Казвайки това, съм далеч от мисълта да се представям за някакъв герой, по-скоро го споменавам в своя защита: не съм се “пребоядисвал” по политически причини, нито съм членувал в БКП, нито съм я възхвалявал някога. Но много добре знам какво са преживели десетки хиляди хора, репресирани, затваряни и убивани по време на комунизма заради свободно изказано мнение или дори само заради това, че произхождат от “буржоазно семейство”. Би било абсурдно да се сравнявам с тях. 
През януари 1989 г. с поета Едвин Сугарев започнахме да издаваме нашите “самиздати” – списанията “Глас” и “Мост”. По същото време се събираше подписка в подкрепа на друг поет, Петър Манолов, който беше тормозен от милицията. Един ден отидох у Блага Димитрова – знаех, че тя и съпругът й Йордан Василев са членове на новосъздадения Клуб за гласност – и поисках да подпиша писмото в защита на Петър, както и да стана член на Клуба. Там, у Блага, се запознах и с автора на инкриминираната книга “Фашизмът” Желю Желев. Малко по-късно двамата с Едвин Сугарев станахме членове и на “Екогласност”. 

Първо ние с Едвин мислехме да подготвим два броя от едно списание, така че ако ни арестуват след първия брой, някой друг да пусне втори. Но после решихме просто да направим две отделни списания. Списанията бяха буквално писани на пишеща машина. Корицата на моето направи художникът Стефан Десподов, мой приятел и колега от издателство “Народна култура”, а на списание “Мост” на Едвин – Владо Руменов. 

Ние, разбира се, нямахме компютри, да не говорим за принтери, а интернет щеше да се появи цели 6 години по- късно. По това време в София имаше само два обществено достъпни ксерокса, които бяха под наблюдение. От мемоарите на тогавашния цензор Караманчев разбирам, че в Държавна сигурност били много фрустрирани, че не могат да разберат къде точно сме отпечатали списанията. Ето къде: на Едвин му хрумна да ползваме за отпечатването им двустранна фотохартия, каквато се продаваше в магазина на “Фохар” до тогавашното Американско посолство на улица “Съборна”. С помощта на обикновена електрическа крушка в тъмна стая отпечатвахме машинописните страници върху фотохартията. После ги проявявахме във ваната в банята ми. Произведохме по петдесет броя от всяко списание. Това отне доста дни. 
Така произведените бройки от “Глас” и “Мост” раздадохме лично на хора, които смятахме, че имат демократични убеждения. Много от тях след това правеха допълнителни копия, които също раздаваха, и така тиражът постоянно нарастваше. Това е всъщност “самиздатът” – текст, който сам се издава, а не текст, който авторът му сам си издава. 

Но за списанията наистина се разчу едва когато Румяна Узунова ги спомена по “Свободна Европа”. Главната дейност на т. нар. “неформални” групи през 1988 и 1989 г. беше 
да подписват протестни писма и петиции, които публично се огласяваха, разбира се, не чрез официалните медии, а чрез самиздата или чрез “Свободна Европа”. Доста преди нас същото бяха правили и правеха унгарците, чехите и поляците. У нас в тази дейност се включиха някои от най- известните български интелектуалци – между които Радой Ралин, Блага Димитрова, Борис Христов, Желю Желев (председател на Клуба за гласност), Михаил Неделчев, Димитър Коруджиев, Георги Величков, Марко Ганчев и др., както и по-млади интелектуалци. Ние с Едвин тогава бяхме от най-младите. 

В третия брой на списание “Глас” публикувах и открито писмо на полски интелектуалци, между които и Анджей Вайда, до министъра на правосъдието на Народна република България с призив за освобождаването на български полит-затворници – бяха изредени 10 конкретни имена, включително на български турци. Спомням си как Румяна Узунова, четейки поредната българска протестна петиция по Радио “Свободна Европа”, каза: “И най-учудващото е, че сред имената на подписалите е и синът на председателя на Съюза на писателите Любомир Левчев.” Едва по-късно се запознах лично с Румяна Узунова. 

С Едвин Сугарев бяхме глобени за “публикуване на нерегистрирани периодични издания”. Глобата беше доста голяма за тогавашния стандарт на живот – 500 лева. Заплатата ми като редактор в издателство “Народна култура” беше 220. Първо главният цензор, писателят Валентин Караманчев, ме извика в сдружение “Българска книга и печат” – институцията, без чието одобрение не можеше да излезе нито една книга, вестник или списание в България. Той ме вкара в някаква зала с дълга маса с червена плюшена покривка и ме насочи да седна на едно определено място, където явно имаше микрофон. Започна да ме провокира да говоря против моята шефка Вера Ганчева. Аз не казах нищо против нея, но малко по-късно, под натиска на КДС, тя все пак ме съкрати от издателството. А от сдружението в прав текст ме заплашиха, че ако издам още един брой от “Глас”, с мен ще се занимава Държавна сигурност и ме грози затвор. Издадох още един двоен брой през октомври. 

През октомври 1989 г. в София се състоя международен екологически форум и за него дойдоха чуждестранни журналисти. “Екогласност” започна да събира подписи в градинката пред ресторант “Кристал” под петиция с екологически искания – срещу два безумни проекта за прехвърляне на рилските води и за местенето на река Места към София и Тракия. (“Екогласност” беше и против строежа на АЕЦ “Белене”, който вече беше започнал тогава.) Събирахме подписите доста време. Събраха се над десет хиляди. Хората спираха, както минаваха през градинката, и подписваха. Страхът беше преодолян. Накрая властите не издържаха и въпреки чуждестранните журналисти извършиха арест и побой над някои от събиращите подписи активисти. 

На трети ноември се организира голям митинг пред “Св. Александър Невски”. 
Събрахме се, по различни данни, между четири и седем хиляди души, и така петицията беше публично и шумно внесена в Народното събрание. За първи път огромна маса хора излизаха на протест в комунистическа София. А на другия ден вестник “Работническо дело” с мънички букви в долния край на предпоследната страница (последната беше по-четена, защото на нея имаше спорт) съобщи, че някаква “група граждани” внесли някаква петиция (не се казваше каква точно) в Народното събрание. Написах стихотворението “Трети ноември” по този повод същия ден. 

Никой от нас не можеше тогава да си представи, че само една седмица по-късно Тодор Живков, притиснат от по-млади комунисти с горбачовска подкрепа от Москва, ще подаде оставка. Живков беше заявил, че ще се сниши, за да изчака “да премине бурята” (на перестройката), но бурята в крайна сметка го отнесе и снишен. Бурята на перестройката впрочем не пожали и самия Горбачов, който наивно вярваше, че комунизмът може да се преустрои и демократизира. Той се опита да го демократизира, но се провали с икономическата реформа и така се създаде посткомунистическата червена олигархия, която взе властта и в Русия, и у нас. 

Нито Рейгън, нито Горбачов бяха истинската причина за падането на съветския комунизъм, а икономическата му несъстоятелност. Строят беше прогнил и се сгромоляса неочаквано дори за Запада – главно по икономически причини. Но недоволството на хората беше и следствие от упадъка и последен мощен тласък за събаряне на системата. 

“Можеш да лъжеш всички хора до някое време и някои хора през цялото време, но не можеш да лъжеш всички хора през цялото време”, по думите на Линкълн. За съжаление у нас много хора се оставят да бъдат лъгани много повече от един път, през цялото време – дори до днес. 
Какво се случи през последните 27 години е друг и не по-малко важен въпрос. Но до голяма степен неудачите ни през тези години, фактът, че днес сме най-бедната страна в Европейския съюз, се дължат именно на това, че наследството ни от комунистическо време още е тежка реалност. Държавна сигурност и някои членове на бившата комунистическа номенклатура ръководеха прехода у нас. Охранителите на комунизма, някои бивши “активни борци срещу капитализма”, или техни деца, сами се превърнаха в новите капиталисти за една нощ. 
Най-доброто, което ни се случи през годините на прехода, след Лукановата гладна зима, Виденовата хиперинфлация, мутренското беззаконие, беше присъединяването ни към Европейския съюз. 


Редактиран за Свободно поетическо общество (http://www.freepoetrysociety.com/articles/moqta_1989) и допълнен вариант на текст, писан за електронния вестник “Дневник” през октомври 2014 г. 

сряда, 24 май 2017 г.

НАЙ-БЪЛГАРСКИТЕ БУКВИ


На Ангел Джендема 

ѣ Ѫ–
вие сте старите ни къщи
с тайни проходи, стълбища, балкони. 
Разрушиха ви
и настаниха духовете ви
в А, Е, Я стандартни блокове. 

ѣ–
под твойта двойна стрѣха заседаваше 
комитетът на българското единство. 
Сега на твое мѣсто
възникна позволено Я,
а срещу него
се гордее диалектно Е.
Сега България е разделена
на хляб и хлеб,
на мляко и млекò,
на няма и на нема... 

Ѫ–
ти бе сѪдба и пѪт за нас.
И съсѪд на кръвта ни!
Ти беше храмът за независима България.
Но рухна...
Като кѪтник те извадиха.
Сега пред мен е зяпнало от изненада
А-то
на четА.
И нахално ми отвръща
Я-то
на летЯ.
Букви заместители
са сградите на нашите умствени предградия. 

Мисълта ни се засели 
в Едипови
жилищни комплекси: 
нови
като новини,
грозни
като угризения. 


1988 

сряда, 12 април 2017 г.

ВЕНЕРА

или
Преди падането на Луцифер 


Вечерница.  Зорница.  Венера.  Луцифер.
Пред старата ти къща магически фенер
рисува по тавана на спалнята с детето
развихрените клони на пролетни дървета.
Подсвирва тъмен вятър от задния ти двор –
над стадиона еква и жабешкия хор.
А вятърът нахлува – ухае на блатата –
над тях изгрява като бавен златен сън луната.
И в тази топла вечер червената Венера
в съня ти обещава любов че ще намериш.
Вечерница – Зорница— Венера – Луцифер –
в просъница повтаря магически фенер:
Спомни си! Луцифер преди да падне от Небето
бе ясната Зорница  пробудила детето.

сряда, 4 януари 2017 г.

НАУКА И РЕЛИГИЯ

НАУКА И РЕЛИГИЯ

В тази минута някъде по земното кълбо е всеки възможен час — от залез до изгрев и от изгрев до залез. В тази минута някъде по земното кълбо е всеки възможен сезон — от сезона на люляците, до сезона на падащите червени листа, от сезона на ледената виелица, до сезона на изпепеляващото пладне… И може би в тази минута, някъде във вселената, или някъде във вселените, ти живееш във всяка своя забравена възраст? И може би в тази минута някъде във вселената, или някъде във вселените, живеят всички близки и далечни мъртви и неродени…
Гледаш звездното небе и виждаш звезди на милиони светлинни години от тук. Някои от тях отдавна са изгаснали. И може би на една планета около една от тях живеем ние, хората, от преди да се е взривила онази далечна звезда и да сме долетяли до земята ни?
Ако времето и пространството са наистина относителни, ако освен това има паралелни светове, не са ли материалистите подобни на тези приковани и сковани хора от платоновата пещера, които виждат само сенките по стената, и твърдо вярват, че това е реалния свят? 

СЪН

Видях своята дълга сянка пред мен 
в синия сумрак на стаята. 
Видях прашинките танцуващи в лъча над пода.
Обърнах се към прозореца 
и бях ослепен.
И в слепотата си 
видях пътя навътре.
И видях, че пътят навътре
е пътя навън.

Ще тръгна по него, по светлия път,
за дa се събудя.

четвъртък, 15 декември 2016 г.

НОВИЯТ НАЦИОНАЛПОПУЛИЗЪМ (от постмодерност към постистинност)




Между двата тура на нашите президентски избори, които се проведоха заедно с референдума на Слави Трифонов исках да напиша статия за възхода на новия популизъм по света. Но когато се събудих на девети ноември сутринта и разбрах какво се е случило на американските избори, написах нещо друго:

ВНЕЗАПНО

Светът се събуди
и осъзна,
че е превзет от съня.
Къде е слънцето?
От изток в небето прииждат
ледниците на новa епохa.
От запад -
сякаш е залез -
извира обратно Нощта...
Внезапно
като заразна болест,
като климатична промяна,
като парализа
оловен сън обладава
мозъците на всички хора —
хаква
всички компютри и шоу програми
и те предават
същата реклама:
"О, вий, кои престъпяте тоз праг
надежда всяка тука оставете."

Големите промени идват внезапно.

Както прелива чашата. Студен фронт. Земетресение. Автомобилна катастрофа. Внезапно светоусещането на милиони хора навсякъде по света се променя. Вчерашните идеали нямат никаква стойност. Демокрацията, свободата, равенството и братството, идеалите на Просвещението са излезли от мода. Заменили са ги гняв, недоверие, враждебността към различните и страх от нашествие. Навсякъде по света едновременно.
През 1968-ма така внезапно избухваха младежките революции – от Сан Франциско до Париж и Прага. През 1989-та така внезапно паднаха тоталитарните режими от Берлин и Варшава до София. Сега изглежда се случва обратното. Някаква световна контрареволюция? Има мистика в тази внезапност. Или просто има закони на нашия свят, които не познаваме. Светът е един организъм.
Популизмът винаги е съществувал и е бил ползван от всички политици. Но днес говорим за нещо друго.

Във възход е някакъв нов, мрачен и агресивен,
ксенофобски и примитивен националпопулизъм.


Не е имало такъв от Втората световна война насам. Но днес той се възползва умело електронните медии и социалните мрежи.
У нас Слави не е първият политик - популист (с организирането на референдума той определено излезе на политическата сцена), който се ражда от телевизионно шоу. Преди него така се родиха и Волен Сидеров, и Николай Бареков. Бареков, макар че забегна в Брюксел след провала на своя кукловод, наскоро пак се обади и призова да екстрадираме ромите в Индия...

Такова политически некоректно говорене се харесва на "народните маси". И уви далеч не само у нас. Новият националпопулизъм е във възход навсякъде по света. Найджъл Фараж в Англия, Марин льо Пен във Франция, Виктор Орбан в Унгария, сега и Тръмп (а има и леви популисти като Бепе Грило) печелят гласовете на милиони хора. Популистите неочаквано идват на власт на много места и оформят

някакъв нов "антисистемен", антилиберален,
антиевропейски изолационистки елит
.

Западните популисти имат един голям приятел на Изток — Владимир Путин. Той спонсорира някои от тях (като крайно-дясната льо Пен) и те го подържат. Готови са да му подарят Крим и Източна Украйна. И други части от Източна Европа.
Войнственият ислямизъм, този религиозен фанатизъм от средновековен тип, също е ново явление, което не съществуваше до последното десетилетие на 20-ти век. Ислямистите също са популисти, които умело ползват социалните медии за пропаганда и за рекрутиране на наемници сред психически нестабилни хора.
Популизмът действа първосигнално, атакува инстинктите и емоциите на хората.

Популистката пропаганда прилича
на майсторски направена комерсиална реклама.


Тя е лъскава и привлекателна, със скрито послание, което съзнанието на зрителите не забелязва. Но то атакува подсъзнанието, възбужда предразсъдъци, инстинкти, страхове. Истината няма вече никакво значение.

Няма значение, че намаляването на данъците, или премахването на универсалното застраховане (наричано "обамакеър"), или премахването на минималната надница никак не е в полза на бедните. Важното е, че Тръмп подкрепя тези политики с езика на бедните бели в САЩ и те гласуват за него. Няма значение, че Брекзит влияе негативно на икономиката на Великобритания и това ще се отрази на живота на бедните англичани много по-зле, отколкото им се отразява притокът на имигранти от България или Румъния в рамките на ЕС. Важното е, че Фараж говори на езика на по-бедните и по-необразовани англичани и ги убеждава, че членството в ЕС е зло за Великобритания. Няма значение, че мажоритарната система ще създаде двупартиен парламент, ще отпадат всички кандидати освен първенеца (т.е. най-малко половината избиратели, тези които са гласували за друг кандидат, не за първия, ще останат непредставени в парламента), няма значение, че чисто мажоритарната система на практика ще облагодетелства олигархията.

Важното е, че Слави Трифонов, който владее масовия зрител твърди, че мажоритарната система е нещо добро. Хората гласуват за Слави. И разбира се това е антисистемен вот - както и на референдума в Италия. Истината за мажоритарната система е без значение.

Хибридната война на Москва срещу Запада
и либералната демокрация


е друг важен аспект на съшата нова политическа (не)реалност. Кремъл атакува масирано и успешно Европейския съюз чрез разпространяване на изопачени истини и откровени лъжи, които допадат на евроскептиците и на хората разочаровани от либералната демокрация. Например в началото на годината прокремълски медии разпространиха "информацията", че Европейският съд е забранил кръщаването на деца в църква и след март 2016 г. кръщаването щяло да се смята за престъпление в Европа. А напоследък към тази откровена лъжа е добавена и друга: че ЕС иска изобщо да забрани православието. КГБ, чиито кадър е бил Путин, имаше дългогогодишен експертен опит в масовото разпространяване на неверни слухове и изопачаване на истината.

Но днешната Хибридна война, за разлика от някогашната Студена война, се води главно във виртуалното пространство. Там атаките са по-незабележими, но много по-мащабни и по-ефективни. Няма Желязна завеса, няма държавни граници. Виртуалното пространство е навсякъде и никъде.

Бойците на тихия електронен фронт

могат да се намират, или да претендират, че се намират, във всяка държава, че имат всякакво вероизповедание, етническа принадлежност или политически убеждения. Като пътуващи рекламни агенти, те могат да промиват мозъци персонално в домовете на уязвими хора, чрез компютрите им.

Присъствието на интернетни тролове е осезаемо дори и във "Фейсбук", където човек уж общува само с приятели и "истински хора". Но ако напишете нещо срещу Путин на стената си (и ако тя е отворена за всички) веднага ще изникне цял взвод защитници на Путин, които не познавате лично и не е ясно дали са истински хора.

Московската пропагандна машина във виртуалното пространство не защитава директно Владимир Владимирович, нито дори Русия. По-скоро тя има за цел да руши европейското единство, да руши изобщо либералната демокрация, по всякакъв възможен начин: чрез всяване на страх и паника от бежанците, чрез подкрепа на неонацизма или "алтернативното дясно" в Европа, чрез толериране на ксенофобията и хомофобията, чрез изобретяване на пейоративни неологизми като "толерастия", "либерастия" и "гейропа", за да се внуши, че Европа е слаба, безгръбначна и се е отдалечила от традиционните християнски ценности. (Бившите комунисти станаха по-православни от патриарсите.) От там нататък въпросът е да решим каква е алтернативата на "слабата" Европа и на "порочната" демокрацията. И да прегърнем евроскептичния националпопулизъм.

След победата на Брекзит в Британия и на Тръмп в САЩ се заговори, че вече живеем в post-truth epoch — след-истинната епоха. Истината е без значение в политиката днес. Оксфордският речник обяви post-truth за дума на годината. Определя се като прилагателно "свързано с, или денотиращо обстоятелства, при които обективните факти са по-маловажни за формирането на общественото мнение, отколкото апела към (или привличането за) емоциите и личните вярвания".

Политическите послания стават един вид търговски реклами. Важно е да са атрактивни, дори шокиращи, но да импонират на подсъзнателните въжделения и предубеждения на хората. Не е важно дали казват истината.

Колкото по-просташки и карикатурно крайни са тези послания
– толкова по-добре:


така те ще привлекат по-широк кръг хора. Чалгата с просташки текст има далеч по-широка публика отколкото интелектуалния джаз или класическата музика. Анализатори смятат, че провокативните, политически некоретни "туитове" на Тръмп много са му помогнали да спечели изборите. Една псувня към центъра на властта канализира по-добре обществения гняв от всеки сериозен политически анализ.

Новият националпопулизъм на Запад тръгна всъщност от Силвио Берлускони – мултимилионерът със собствена медийна империя, лидер на дясната партия "Народът на свободата", който девет години се задържа на власт в Италия. Веднага се набива на очи една опасна аналогия: националсоциализмът след Първата световна война също тръгна от Италия, от фашизма на харизматичния диктатор Мусолини. Но Мусолини беше по-безобиден от своя най-виден ученик
Адолф Хитлер.

Надявам се, че аналогията е пресилена. Все пак новите популисти не са тръгнали да вкарват по затвори и да убиват опоненитите си, не са тръгнали да превземат територии от съседни страни. С изключение на Путин.

В новия свят, в който наскоро се събудихме,
политическата сцена става нереална като електронна игра,

в която нещата се развиват мълниеносно и неочаквано. Дали наистина след постмодерната епоха сме навлезли вече в постистинната епоха? Дали вече не само модерността, но и истината за света е само в миналото ни?
Освен лесната манипулация на "народните маси" във виртуалния свят, важна причина за тържеството на популизма е разочарованието на много хора от либералната демокрация – било заради раздалечаването на свръх богатите от бедните в съвременния свят, било заради страха от пришествието на бедни имигранти и бежанци към Европа, страха, че либералната демокрация е слаба и не дава сигурност.

Но какво е либерална демокрация?

Антилибералната пропаганда често отъждествяват социалния и културния либерализъм с икономическия либерализъм. Всъщност това са доста различни неща. Някои привърженици на либералната икономика, на капитализма без държавна намеса и регулации, са врагове на социалния и културен либерализъм, на политическата коректност, расовата, религиозна и сексуална толерантност. Възможно е дори да има либерална капиталистическа икономика при политическа диктатура.

Опасявам се, че двата стълба на съвременния свят от Просвещението насам – свободният пазар (капитализма) и либералната демокрация, които са в основата на световния прогрес, влизат в конфликт помежду си. От една страна неолибералният капитализъм задушава либералната демокрация чрез влиянието на монополите, на големите пари в политиката и държавата. От друга страна имаме недемократични общества, като Китай и Русия, в които също има форма на пазарна икономика. 

Властта на Путин, този десен националпопулист, се крепи на мощна олигархия. С други думи,

в Русия съществува постсъветски авторитарен капитализъм, въоръжен с националпопулистка идеология, която се харесва на масите
.

Но новите националпопулисти, макар че ползват езика на "народните маси", на практика защитават интереса на част от едрия национален капитал – и то по-консервативната му част, която е против глобализма. Крайният национализъм всъщност е колективна форма на егоизъм в консуматорското общество. Моите интереси или интересите на моята класа, или интересите на моята нация, стоят над морала и хуманноста, над общочовешкото добро. 

Ако новият националпопулизъм е маска на консуматорския национален егоизъм, то на другия полюс са хората, които поставят духовното по-високо от материалното, които поставят хуманизма, равноправието между хората, човечността по-високо от национализма. 

В този смисъл нормалното, ненационалистическо християнство, нормалният нерадикален ислям, и още повече будизмът имат повече общо с новите младежки протестни и екологически движения, отколкото с десния националпопулизъм. Хората, които вярват в духовното или общочовешкото отвъд личния или национален интерес, имат много общо помежду си. Хората, които вярват в братството, равноправието и свобода, които вярват в човешките равни права, независимо дали са гарантирани от Бог или от Всеобщата декларация за правата на човека, имат общ идеал. Те трябва да обединят усилията си, за да спасят света както от религиозния фанатизъм, така и от новия националпопулизъм. А също и от надвисналата над консуматорския свят заплаха от екологическа катастрофа поради вековната безразсъдна експлоатация на природата.

Чашата скоро може да прелее.

сряда, 9 ноември 2016 г.

ВНЕЗАПНО



Светът се събуди
и осъзна,
че е превзет от съня.

Къде е слънцето?
От изток в небето нахлуват
ледницитe на новa епохa.
От запад
сякаш е залез
извира обратно Нощта...

Внезапно
като заразна болест,
като климатична промяна,
като парализа 
оловен сън облада
мозъците на всички хора -
хакна
всички компютри 
и шоу програми
и те предават
същата реклама:
 „О вий кои престъпяте тоз праг
надежда всяка тука оставете.“


9 ноември 2016