Понякога окото му е пълната луна —
с тъга на майка озарява нашта тъмнина.
Понякога от взора му по пладне заслепени
товари тленни мъкнем в потна мисъл потопени.
Понякога над залеза една звезда гори
и вечна тайна диша в уморените гори…
Пред голата Даная в мрака светва дъжд от злато.
Но тя е Рембранд: Той изобрази душата си.
В Севиля под луната препускат в транс конете —
това е лунен тропот на Лорка от сърцето.
На Моцарт Реквиемът разперва пак крилата си —
на тях е отлетяла от този свят душата му…
Глухарчетата са очи на хиляди умрели
и пустият ти път към залез е така населен!
В градината повява Духът на градинаря
и твойта кръв е Виното налято от Грънчаря.
Забравили сме Майстора. Дали е съществувал?...
Но чуй – гората диша. Пейзажът Го рисува.
Rembrandt van Rijn, Danaë, 1643
Няма коментари:
Публикуване на коментар