No man is an island entire of itself...
„Човекът не е остров сам във себе си затворен...“
Ние всички живеем в Манхатън...
В 8 и 45 сутринта
се разхождах в Даунтаун...
Улиците тъмнееха, кулите грееха ярко,
къщата бе напусната, вятър затръшна вратата...
Едно радио пееше: Downtown, downtown...
Тогава видях световната кула,
слънчевата двойна кула –
и видях самолетa пленен от омразата,
видях бързата сянка на Подсъзнанието –
Ангела на смъртта
да потъва в огледалото,
да потъва в слънчевата кула
в Даунтаун...
После експлозия от лоши сънища
и снегът в късното лято --
милиони тихи писма и снимки –
крехкият сняг на спомените
се сипеше над света...
Flood-tide below me! I see you face to face!
Clouds of the West – sun there half an hour high – I see you also face to face...
Stand up, tall masts of Mannahatta! stand up, beautiful hills of Brooklyn!
„Изправете се, високи мачти на Манахатта! Изправете се, красиви хълмове
на Бруклийн!“
... сняг от писма, снимки и обувки
падаше върху Манхатън.
Тогава видях черната стена –
сто и десет етажната стена на отчаянието
да приближава по тесните улици –
видях нощта да приближава по обед –
в Даунтаун –
беше нощта на глобалната лудост.
„...ако е възможно, нека ме отмине тази чаша...“
И тогава нощта отмина и видях
Света Анна на Дюрер с подути големи очи
и със зелени дрехи на сестра
да върви между руините,
сред прашни азбестови линейки и вятър...
видях лицата на мъртвите и лицата на живите
да крачат заедно в Даунтаун.
Видях лицата на света –
видях и вашите лица.
And death shall have no Dominion.
„И смъртта няма да има свое собствено Царство.“
12 септември 2001
Ето и оригинала на това стихотворение, писано на 12 септември 2001:
NO MAN IS AN ISLAND
“No man is an island entire of itself. . .”
We all live in Manhattan. . .
At 8:45 in the morning
I was walking downtown.
The streets went murky, the towers stood bright,
the House was deserted, the wind slammed a door. . .
A radio kept singing: “Downtown, downtown. . .”
Then I saw the tower of the world,
the sunny double tower.
And I saw the airplane hijacked by a dream,
I saw the swift shadow of the Unconscious,
I saw the archangel of Death
sink in the mirror,
sink in the sunny high tower
downtown. . .
Then the blast of bad dreams. . .
Then the late summer snow
of a million silenced letters and pictures,
the delicate snow of memories
pouring over the world. . .
“Flood-tide below me! I see you face to face!
Clouds of the West – sun there half an hour high – I see you also face to face. . .
Stand up, tall masts of Mannahatta! stand up, beautiful hills of Brooklyn!”
. . . a snow of letters, pictures and shoes
falling, falling on Mannahatta.
Then I saw the black wall,
the hundred and ten storied wall of depression
approaching on the narrow streets,
midnight approaching at noon
downtown,
I met the midnight of global madness. . .
“. . . if it be possible, let this cup pass away from me. . .”
Then the night passed away and I saw
Durer’s St. Anne with swollen big eyes
in a nurse’s green dress
walking through the rubble,
through dusty asbestos ambulances and wind. . .
I saw the faces of the dead and the faces of the living
walking together downtown.
I saw the faces of the world.
I saw your faces.
“And death shall have no Dominion.”
9/11/2001
