КАРТИЧКА ОТ МОРЕТО

Ἐν ἀρχῇ ἦν ὁ λόγος

אֶהְיֶה אֲשֶׁר אֶהְיֶה 

1.

Човешките езици са реки,
които изтичат в морето
или пресъхват в пустинята.
Колкото повече ги учим, толкова повече ги забравяме...
Господи, аз Ти говоря
на един от земните езици.
Но моят първи небесен език
беше без думи.
Чувах го още в утробата и го разбирах.
Той беше езикът, на който
Ти изговаряш живота ми, Господи!...
Но вече съм го забравил...
Затова сега Ти говоря на този мой земен език.


2.

Само ти, Невидимият,
даваш смисъл на този свят от Видения.
Само ти, Господи,
си Светлината в края на тунела –
Светлината в края на сърцето ми –
Светлината,
която озарява този свят
и го създава.

Не ме изоставяй, Господи!

Всичко на света отминава.
Телата и дните ни потъмняват.
Светлината остарява и изстива.

Само Теб, който Те няма
в отминаващия свят,
Те има наистина.

3.

Господи, аз говоря
само с Твоето отсъствие.
Говоря на Голямата празнота в сърцето ми.
И моите думи отекват в пустинята –
в безлюдната чакалня на сърцето ми.

Но не е ли монологът
единственият ни шанс да говорим с Теб?

Ето ме, Господи, ето ме!
„Аз съм, който съм.“
Аз съм твоето ехо в пустинята.

А отекването на гласа ми в самотата
е Твоят отговор:

На всяко действие
съответства равно по големина противодействие...
противодействие.
...и ни прости дълговете,
тъй както и ние прощаваме на длъжниците си...
тъй както и ние прощаваме...
... каквото е било пак ще бъде
и каквото се е правило пак ще се прави...
пак ще се прави.

4.

Слънчево дърво, трептящо
като Богородица от византийска мозайка.
През него прозира синьото
небе   на буквите.
В края на септември, в края на пясъците,
в края на морската пяна –
шепот и пулс
на черния фон на смъртта.

Всяка година
изпращам тази картичка в съня си,
а не зная на кого...

Пиша картичка от морето
и чакам
среща с получателя.