Kогато бях дете, за мен Втората световна война и Девети септември, деня на окупацията на България от Съветската армия, който тогава празнувахме като национален празник — беше нещо случило се далеч назад в историята. Като Наполеоновите войни или Английската гражданска война - нещо от учебниците. Макар че в тогавашните учебници окупацията се наричаше всенародно деветосептемврийско въстание и социалистическа революция. Много по-късно, когато започнах да остарявам и десетилетията престанаха да бъдат вечности, си дадох сметка, че всъщност съм роден само 12 години след края на Втората световна и началото на Студената война.
През септември тази година говорих с мои студенти, родени около началото на този век, за Пражката пролет и окупацията на Чехословакия от Съветската армия (и другите "братски" армии, включително българската) през август-септември 1968. За тях, родените около 12 години след края на комунистическата диктатура, времето на съветския комунизъм и Студената война вече са назад в историята — както за мен беше Втората световна война и Девети септември. А Чехословакия през 1968 — за тях това е като Първата световна за мен.
Времето е нещо относително. И не само настоящето, но и историята се променя с времето.
Всяко поколение вижда миналото различно.
Но е важно да се знаят фактите.
Но е важно да се знаят фактите.
Иначе ще живеем в някакъв паралелен измислен свят, където окупацията се наричаше освобождение, диктатурата - демокрация, безправието - равноправие.
Може да се погледне към последните 75 години и от друг ъгъл — на технологичните революции. Отново перспективата към миналото ще бъде различна за различните поколения. Аз съм роден две години преди да се роди Българската национална телевизия. А моят син се роди заедно с Интернет. По-младите хора са отраснали след третата технологическа революция, отраснали са в информационната епоха. Докато аз, както и покойният ми баща, сме родени и отрасли в света на втората технологическа революция.
Светът радикално се е променил около началото на миналия век — с почти едновременната поява на електричеството, телефона, автомобила, радиото, киното, самолета, разрушителните бомби. От тогава насам най-голямата революционна промяна — масовото приложение на компютърната технология и интернет — се случи около падането на Желязната завеса.
За нас важното, революционното, фантастичното нещо, което се случи тогава, в края на 1989-та беше падането на Берлинската стена и Желязната завеса. Живков падна един ден след Берлинската стена. През тази паметна есен като домино паднаха един след друг режимите в Източна Европа. Но всъщност тогава се е случвала и третата технологическа, информационната революция, която ние малко по-късно забелязахме.
"Демокрацията ни отне много" заяви преди две години лидерката на БСП Корнелия Нинова. Да помислим, какво точно ни е отнела демокрацията и дали точно тя ни го е отнела?
Ако приемем че демокрацията в България започва с падането на тоталитарния режим в края на 1989 ( макар че страната ни реално започна да се променя едва след 1997, поемайки в евроатлантическа посока, и от тогава и икономиката ни върви нагоре)
демокрацията ни отне спокойствието и стабилността на робството.
Отне ни сигурността, че някой друг мисли за нас, мъдро направлява живота ни и държавата. Не е нужно сами да мислим за бъдещето си. Като в следобедна дрямка. Можеш да роптаеш, ако нещо не ти харесва, но вината не е твоя. Ако животът ти не е такъв, какъвто си искал да бъде — не си виновен, не си имал избор. Това е състояние на летаргия. Възрожденците ни сравняваха робството със сън дълбок и ни призоваваха да се събудим.
Демокрацията, свободата, пробуждането от летаргията е нещо трудно постижимо и удържимо. Тя е нещо, което ние сами си правим постоянно. Сами поемаме инициативи и не можем никого да обвиняваме, ако не ни се получи. Но това за някои е трудно постижима. От там и носталгията по големия сън.
Хората по онова време живееха в мизерно икономическо равенство — 150 лева заплата, празни магазини, панелка, трамвай. И в равно безправие — мълчи си, подчинявай се, и ще живеш спокойно. (Иначе има затвори и лагери. Но за тях, разбира се, не се пишеше във вестниците и не се говореше по телевизията.) Тези, които имаха повече, отговорните другари, също не бяха показвани с това, което имат, по телевизията или по вестниците. Създаваше се някаква илюзия за равенство. Хората не можеха да пътуват на Запад, не можеха да сравняват мизерното си съществуване с нищо друго. И мизерията е нещо относително.
След 10 ноември 1989, който дойде така внезапно, имаше една еуфория — от това че свободно можем да викаме по площадите, да казваме какво мислим. И илюзия че нещата някак ще се променят от само себе си. Но в първата половина на 1990-те някои от хората, които имаха ключовете към "общонародната", сиреч държавната собственост, я разпределиха между себе си. Под масата, над която се водеше уж демократичен дебат. Същевременно за обедняването на обикновените хора се обвиняваше демокрацията. Всъщност се създаде тогава една мутрокрация. И не демокрацията, мутрокрацията ни отне много -- от Лукановата зима до Виденовата зима. (Първото правителство на СДС оцеля по-малко от година.)
Едва от 1997 насам имаме един наистина постоянен икономически подем, макар и бавен, в сравнение с други подобни страни. Все пак, по време на хиперинфлацията от 1996-7 средната заплата беше някъде около 5 долара ( не помня колко точно хиляди лева беше това тогава). През 2007-ма, когато България стана член на Европейския съюз, средната заплата у нас беше около 500 лева (250 евро). Сега е над хиляда лева. Разликата е видима и в начина, по който страната изглежда. Макар че сме най-бедни в ЕС, ако сравняваме страната с тази страна, която беше в миналото, разликата е огромна.
В първите десетилетия на 21 век, грубо казано от атаката срещу кулите близнаци в Ню Йорк, Иракската война и световната икономическа криза от 2007 — с възхода на международния тероризъм и с бежанската вълна към Европа — светът отново се промени неочаквано. Във възход е един нов национал-популизъм.
За нас в България това съвпадна с най-дългия период на просперитет, повишаване на жизненото равнище на хората и европейска интеграция, превръщането ни в нормална европейска страна. Не мисля, че нещо по-добро ни се е случило от Освобождението насам.
Но в световен мащаб по същото време, се разраства някакъв хаос, разклащат се международните демократични институции, идва на мода авторитаризма и национал-популизма. От САЩ и Великобритания до Русия, Турция и Китай, либералната демокрация изглежда застрашена. В Източна Европа този нов национал-популизъм се нарича от привържениците му "илиберална демокрация". Но това е един смехотворен оксиморон! Абсурдно словосъчетание! Ако демокрацията не е либерална, т.е. ако не се спазват правата на малцинствата, етнически и политически, ако няма равноправие на всички граждани пред закона, демокрацията се изражда в диктатура на мнозинството. Или в "диктатура на пролетариата". И култ към любимия лидер на масите.
Все повече се плаша не от това, че нещо ни е "отнела" демокрацията, а от това, че някакви нови мощни световни сили — икономически или социално-политически — незабелязано ни отнемат демокрацията. Тази жадувана демокрация, която след падането на Желязната завеса, ние, в Източна Европа, наивно смятахме че е победила завинаги и безвъзвратно в целия свят.
Демокрацията е нещо крехко и трябва постоянно да се защитава. Не я е имало дълго през човешката история.
Трябва постоянно да се грижим за нея,
за да не ни бъде отнета — или да не си я отнемем сами. Демокрацията е толерантност към различните, но и спазване на законите, които трябва да са еднакви за всички. Както и гражданско неподчинение и самоорганизиране, когато избраните управници не спазват обещанията си пред нас, не спазват закона и затъват в корупция.
Не трябва да позволяваме да ни приспиват с национал-популистки брътвежи, които прикриват произвола и алчността на овластените или мечтаещите за власт.
И не трябва да забравяме миналото. Защото може неусетно да потънем в една нова тоталитарна реалност — високотехнологична, но подобна на тази, от която смятахме че сме се избавили в края на миналия век.
