ЗА ПАМЕТНИКА ПРЕД НДК И АРХИТЕКТУРАТА НА СОФИЯ

http://www.dnevnik.bg/analizi/2015/04/22/2515752_za_pametnika_pred_ndk_i_arhitekturata_na_sofiia/

Включвам се късно в полемиката за паметника пред НДК, след като бях провокиран миналата седмица от един статут във Фейсбук на художника Чавдар Гюзелев и от статията „В очакване на Вазари“ на арх. Янко Апостолов в портал  Култура http://kultura.bg/web/%D0%B2-%D0%BE%D1%87%D0%B0%D0%BA%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B5-%D0%BD%D0%B0-%D0%B2%D0%B0%D0%B7%D0%B0%D1%80%D0%B8/

Включвам се, за да ги подкрепя и да изкажа личното си мнение, както за този паметник, така и за вида на столицата ни като цяло.

Благодарение на широката дискусия, която се води главно във Фейсбук, все още има възможност да се реши разумно проблемът с паметните плочи на бойците от Първи и Шести пехотни полкове, премахнати при строежа на НДК, както и с паметника „1300 години България“ пред НДК, който се предлага сега да бъде премахнат. Не трябва да се взима прибързано и крайно решение от администратори или политици, без публична дискусия и без да се чуе мнението на специалистите по градоустройтво и архитектура, както е ставало в миналото.  

Аз смятам, че паметните плочи на бойците от Първи и Шести софийски пехотни полкове  задължително трябва да се възстановят. Но за съжаление няма как те да се възстановят там, където са били, и в средата, за която са проектирани. Защото тази среда вече не съществува. Ако искаме да  възстановим мемориалните плочи на оригиналното им място,  в естествената им среда, ще трябва да съборим не само паметника пред  НДК, но и самият НДК.

Както изглежда това пространство днес, паметните плочи на тези близо 3 хиляди  бойци загинали в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война ще стоят естетически неуместно, ще  изгубят своя церемониален смисъла, ще бъдат смазани и естетически и символно от сградата на НДК.

Мисля че подходящо място за възстановяването на войнишкия мемориал е например празното пространство зейнало пред Двореца на площад ”Княз Александър I“  след взривяването на Mавзолея.  Освен че площадът е пространство за военни паради, там мемориалът ще бъде и в стилова хармония с околните сгради.

Да се руши отново паметник  ( или да се мести, макар че не виждам как може да се премести такъв огромен паметник – той може само да се демонтира, както са били демонтирани плочите), да се прекроява за пореден път цялото това пространство пред  НДК едва ли е най-удачното решение. То не е и възможно.

 От друга страна паметникът на Валентин Старчев сега  е в естествената среда, за която е проектиран. Освен това този паметник  е произведение на изкуството, независимо дали ни харесва или не.  Не всички произведения на изкуството и архитектурата се харесват от всички хора.  

На мен например никак не ми харесва гигантската яйцевидна глава на Стефан Стамболов пред Военния клуб, но не предлагам да се събори. Не ми харесва, изглежда ми самодеен, и паметника на Георги Марков на площад Журналист, но не предлагам да се събори. Паметник на големия български писател Георги Марков трябва да има, както, разбира се, трябва да има паметник и на вероятно най-големия български държавник в новата ни история  Стефан Стамболов. Те заслужават по-добри паметници от тези, които сега имат. Но аз не предлагам да се съборят съществуващите паметници понеже според мен те са грозни.

Не може градската среда да се съобразява с вкуса на всеки човек, или на „масите“.  Добре е с нея да се занимава екип от истински специалисти.  Не можем и да продължаваме да събаряме и възстановяваме хаотично части от града.

Взимнането на художествени и други изискващи професионализъм решения не може  и да става по чисто демократичен начин, чрез гласуване. Защото ако се съобразяваме с масовия вкус, ще трябва да съборим и унищожим всичко, което не е част от чалга културата или реализъм. Реализмът, включително социалистическия,  се харесва на масите. А модернизмът, включително соц-модернизмът, изглежда грозен на повечето хора.

Това е и причината да са много повече хората, които  искат да се събори или премести паметника „1300 години България пред НДК“ ( понеже го виждат като грозен „петохуй“ – има впрочем и доста интелектуалци, които го виждат така), отколкото тези, които се възмущават от паметника на Съветската армия- завоевателка срещу Софийския универскитет, на самия входа на централната част на града. Независимо от политическите разбирания на хората, соцреализмът не дразни масовия вкус, както модернизмът.

И моят проблем с Паметник на Съветската армия е чисто политически и патриотически, а не естетически. Унизително е в центъра на София да се развява съветски шмайзер, да се извисява над всичко паметник на чужда армия. Въпреки че е идеален пример за соц-реализма, както паметникът на Валентин Старчев е идеален пример за соц-модернизма в българското монументално изкуство .

 (Грубите ъгловати сград с много оголен бетон, дошли на мода у нас през 70-те са били модни и на запад между 50-те и средата на 70-те. Този архитектурен стил се нарича брутализъм.)

 Прав е арх. Янко Апостолов, че ни трябва човек като историкът на изкуството на италианското Възраждане Джорджо Вазари, който е бил и художник и архитект. Трябва ни цял екип от хора с разбиране за история, с разбиране и вкус за изкуство и архитектура, за градоустройство, които да планират градската среда. А не да се работи кампанийно и на парче, или само по политически съображения или под обществен натиск. Не трябва да се взимат решения от хора, които не разбират нищо от изкуство и градоустройство.

Чудесно е, че така бързо се изгражда метрото, както и важни кръстовища, в столицата. Чудесно е, че най-после, след толкова години, се завърши и реконструкцията на площад „Независимост“ между Президентството, ЦУМ и бившия Партиен дом. (Дано сега спешно да се намерят пари за консервацията  на разкопките на древния град Сердика в това пространство, защото те се рушат! )

Според мен обаче новият  дизайн на площада е стилистически сбъркан. „Ларгото“ беше  един стриктен правоъгълник, който се вписваше в неокласицистичната архитектурна среда на околните сгради. (Това, което наричаме „Сталински барок“ все пак си е един неокласицизъм от средата на миналия век, какъвто съм виждал и във Вашингтон например, но политически модифициран неокласицизъм и с барокови елементи.) Сега с тази бетонирана седемдесетарска чупка, която отвежда бул. ‚Дондуков“ към жълтите павета на бул „Цар Освободител“ се нарушава стила на това пространство. Дали го намираме грозно или красиво – това е друг въпрос, но то има някакъв стил. А безстилието е по-грозно от всеки стил.

Можеше много по-добре да се направи и пешеходната зона на булевард  „Витоша“ – едно място за разходка, за кафенета и ресторанти.  Новият дизайн  на тази пешеходна зона е скучен, провинциален, старомоден. По-добре беше там да се запазят например истински павета и истински стари лампи, а не лоша седемдесетарска имитация на стари лампи и безвкусна настила. Или пък можеше да има модерни лампи, като на входа на Южния парк, и модерни настилка.  

Като говорим за местене на паметници, мисля че дворът на резиденция „Бояна“  би бил подходящ за един музей на пропагандното  монументално социалистическо изкуство. Безчетните паметници на Ленин, Сталин, Димитров ( дори на Живков и  на Брежнев имаше) от ония години, чисто пропагандното изкуство без художествена стойност , монументалната пропаганда, както и пропагандната живопис, плакати, лозунги, всякакви агитационни материали – всичко това може да намери своето място в един музей на пропагандното комунистическо изкуство в резиденция „Бояна“.  Става дума само за „пропагандно изкуство“, което  най-често е със съмнителни художествени качества  ( а такова  се призвеждаше в огромни количества), не изобщо за българското изкуство от „социалистическия“ период 1944 – 1989 година.  Защото през  този период са създавани и много стойностни неща. Дори и сред тези с „идейна“ комунистическа тематика.

От друга страна  Историческия музей, който сега се намира в резиденция Бояна, трябва да се върне в центъра на София.  Най-доброто място за този музей  е ЦУМ. Но за съжаление сградата на ЦУМ е попаднала в ръцете на соц. олигарха Гергов  (собственик и на Пловдивския панаир и на „Слънчев ден“ )  и трябва да се откупи обратно от държавата, за да може да стане национален музей. Но кой чужденец, а и кой софиянец, освен ако не развежда гости, ще тръгне да търси истортическия музей някъде в предгардията на столицата? Национални музеи  се правят в центъра на столицата!

          Националната памет изисква да имаме достоен голям паметник на хилядите жерви на комунизма. Такъв паметник би могъл да се изгради  в близост до паметника на Съветската армия – като контрапункт и баланс на това политическо ( ако не естетическо) недоразумение. Но ако се изгражда такъв паметник там, трябва много да се внимава да не се получи стилистичен дисонанс, или направо кич, какъвто би се получил, ако се съвместят неокалсицистичния мемориал  на Първи и Шести пехотен полк със седемдесетарския модернизъм на НДК.

Идеи има много, хубаво е че има и широко публично обсъждане на идеите. Но не натиска на популярните сантименти или политическите убеждения на част от хората (защото в политиката винаги има крайни пристрастия), а един сериозен  екип от професионалисти – архитекти, художници, историци , хора, които разбират от градоустройство и стил, трябва да взима решенията. (Разбира се след съответни конкурси и публични обсъждания.)  Трябва да се мисли както за вида на целия  столичен град, така и за стиловата специфика на всяко отделно пространство в него.

БЕЗСМЪРТНА ЛИ Е ЧОВЕШКАТА ДУША? ( и колко важно е това)

http://www.dnevnik.bg/analizi/2015/04/10/2507561_bezsmurtna_li_e_choveshkata_dusha_i_kolko_vajno_e_tova/

http://www.dnevnik.bg/analizi/2015/04/11/2508208_bezsmurtna_li_e_choveshkata_dusha_duhovnata_koaliciia/

 1.

За вода и живот на Марс и за съществуването на "марсианци" се говори от 1880-те. Но едва напоследък НАСА установи, че огромен океан е покривал някога значителна част от Червената планета. Тогава, преди няколко милиарда години, тя е била доста по-подходящо място за живот. Но дори днес има вода в ледените шапки на Марс, а в атмосферата на Марс е открит метан и е възможно този газ да идва от микроорганизми… Може ли научната фантастика да предсказва бъдещето? Или миналото? Има много такива странни съвпадения. Например, 14 години преди гибелта на Титаник, популярната днес катастрофа е била доста точно предсказана в романа "Гибелта на Титан" на Морган Робъртсън. 

"С нашите мисли ние правим света." Може би тази сентенция на Буда е вярна и в буквален смисъл, а не само в психологически? Безспорно е, че светът ни изглежда такъв, какъвто го виждаме и усещаме – красивото и грозното, доброто и лошото в света до голяма степен са въпрос на възприятие. Добре сме, ако се чувстваме добре. Красиво е това, което виждаме като красиво. Не можем да постигнем успех, ако не вярваме, че можем.

Неотдавна се появи изследване, според което хората буквално не виждат или не осъзнават това, за което нямат думи. Синият цвят, цветът на небето и морето, сякаш не е бил виждан от древните хора и народи, които са нямали дума за синьо, включително древните гърци. Например бурното море в Одисеята се сравнено с тъмно вино. Обратно – племена, които имат две думи за различен нюанс на зелено, виждат разликата, докато ние, които нямаме такова разграничение не я виждаме. За това има и тест: http://www.businessinsider.com/what-is-blue-and-how-do-we-see-color-2015-2

Значи можем да кажем, че както Бог в "Битие", и хората създават света като го назовават. "Рече Бог: да бъде светлина. И биде светлина." Нищо не съществува преди да имаме понятие за него, преди да го назовем.

Има ли друга разлика, освен терминологична, в това дали един пилот, който решава да се самоубие с всички пътници на борда на самолет, защото, да кажем, е чул вътрешен глас, който го е тласнал към това деяние, страда от шизофрения или силна депресия, или той е обладан от демони? Демоните и болестите не съществуват преди да ги назовем като демони или болести.

Не се ли пораждат, или подклаждат, дори и физическите ни болести, не зависи ли и физическото ни здраве от психически състояния? Животът е това, което мислим за него. А също и смъртта. Според думите на Кришна в Бхагавадгита, човек след смъртта отива в това, за което мисли в мига на смъртта. Мигът на смъртта се превръща във вечност. Но всеки миг е вътре в себе си вечност. Времето е относителна категория. 

Сериозни учени, като Карл Густав Юнг, смятат, че освен причинно-следствени връзки, в света съществуват и други връзки – някаква синхронност – необясними съвпадения, които са прекалено големи, за да бъдат чиста случайност. Почти всеки е сънувал някога някакъв малко или много пророчески сън, макар че интуицията ни в съвременната епоха е силно притъпена за сметка на разума. Например, сънуваме без всякаква причина някого, когото не сме виждали много отдавна и изведнъж го срещаме на улицата на другия ден. Човешката интуиция е способна да преодолява границите на пространството и времето. Може би сме способни и реално да променяме бъдещето и дори миналото си?

Поетическите метафори, колкото и абсурдни да изглеждат, понякога изразяват реални връзки в света. Ракът е воден знак. Планетата му е луната. Луната реално влияе на водата, на морските приливи и отливи... Да не говорим за някои напълно "научни метафори", които физиците откриват в реалния свят! Ядрото на атома е слънце, а електроните са планети. Атомът е една малка слънчева система. Това не е само поетична метафора... На всяко действие във физическия свят съответства равно по големина и обратно по посока противодействие. Но такова съответствие съществува и в психологическата, както и в социалната реалност... Пътят нагоре и пътят надолу са един и същи път, казва Хераклит.

"Познай себе си – и ще познаеш вселената!" 

Вече и науката, а не само научната фантастика, говори за относителността на времето и пространството, за възможността да се пътува във времето, за съществуването на паралелни светове ...

Глупаво е да вярваме, че всичко в света е логически обяснимо и достъпно за човешкия ум. На чаша в кръчмата или пред екрана във "Фейсбук" хората развиват всякакви конспиративни теории, вярват, че разбират скритите движещи сили на световната политика и историята... Но така ли е наистина? Можем ли да разберем дори движещите сили на собствените си действия? Не са ли мотивите ни понякога скрити от самите нас в подсъзнанието ни?... Само ограниченият ум смята, че знае всичко. Сократ е бил на обратното мнение. 

Колкото повече се увеличава кръгът на знанието ни, толкова повече се увеличава и окръжността на допира ни с непознатото. Има най-вероятно и неща, които са не само непознати, а напълно непознаваеми за човешкия разум.

Може ли една мравка да знае това, което хората знаят? А защо човекът си мисли, че може да разбере Божията промисъл или устройството на цялата вселена? Не е ли човекът една самонадеяна мравка? Нашият разум, както и сетивата ни за обективния свят, не могат да обхванат всичко. Има неща, за които просто нямаме сетива или разум. Макар че интуицията ни би могла да проникне и там, където сетивата и разумът не могат... 

Да вярваме фанатично в науката е точно толкова абсурдно, колкото е абсурдно да приемаме като научна истина всяка дума в Библията. В науката истините се доказва експериментално, а в религията – чрез вяра и интуиция. Съществуването на Бог не може да се докаже експериментално. Нито може да се вярва в "научната истина" за света. 

Всичко в науката е хипотеза. Вчерашните истина се опровергава от днешните. Галилео едва не е платил с живота си за дързостта да докаже научно хелиоцентричната система на Коперник. Но днес ние знаем, че макар Земята наистина да се върти около Слънцето, Слънцето също не е центърът на вселената... 

Всяка научна истина е относителна. А предметът на вярата не може да се докаже с рационална логика. 

Понеже животните, според Битие, са създадени на шестия ден от Сътворението, някои християнски фундаменталисти, които приемат всяка дума в Библията за абсолютна научна истина (макат и да не са чели Библията в оригинал, а само в превод), отричат възможността да има еволюция на видовете. Но защо еволюцията да не е част от Божествения план? 

Можем ли да твърдим, че знаем Божия план?... 

Нека отдаваме кесаревото кесарю и Божието Богу. Разумът и експерименталното знание имат своето безспорно място в нашия свят, както и вярата и интуицията. 

Впрочем и в Библията е казано, че не само Бог, а и човекът създава своя свят като го назовава: "Господ Бог направи да произлязат от земята всички полски животни и всички небесни птици, и ги заведе при човека, за да види как ще ги нарече той, та както човекът назове всяка жива душа, тъй да бъде името й. И даде човекът имена на всички добитъци и небесни птици и на всички полски зверове..." С нашите мисли и назовавания ние правим света.

2.

Въпроси към атеистите:

Науката вече сериозно говори за паралелни светове, за възможно пътуване във времето, за възможно практическо безсмъртие. Кое ви звучи по-невероятно и абсурдно – вярата в съществуването на задгробен живот, или "струнната теория" за съществуването на седем паралелни свята?

Кое ви звучи по-невероятно и абсурдно  – вярата в безсмъртието на душата, или научната прогноза, че хората скоро ще могат да "даунлоуд"-ват във виртуалното пространство съзнанието си – или да си правят изкуствени "аватари" и така да живеят вечно?

Кое ви звучи по-невероятно и абсурдно – вярата, че съществува друг духовен свят отвъд видимия материален свят, или научната хипотеза, че може да се пътува назад и напред във времето и че съжителстват много паралелни светове?

Научните хипотези безспорно имат своето важно място в разбирането ни за света. Но ми е трудно да повярвам, че няма Бог. Да вярваме, че нямаме душа, че мислите и чувствата ни са само физиологична функция на тялото ни, като уринирането или потенето, е най-голямата безсмислица. 

Все едно да вярваме, че информацията (книги, исторически факти, образи, симфонии и идеи), която се съдържа в един компютър е само електронна функция на този компютър.

Да смятаме, че животът и разумът са възникнали на Земята по някаква механична случайност – не е ли това по-абсурдно от вярата?

Какви доказателства имаме, че няма висш Разум отвъд материалния свят? Какви доказателства имаме, че душата не е безсмъртна?


3.

Разбира се, трябва да се направят някои терминологични уточнения относно вярата и религията.   Вярата в безсмъртието на душата, или в съществуването на висш Разум, и религията с нейните ритуали и догми не са непременно едно и също нещо. Можем да отграничим спонтанно вярващия в Духовния свят човек, мистика, от човека, който изповядва някаква колективна вяра. Човек може да вярва в безсмъртието на душата или в отвъдния свят или във висшия Разум, без да е православен християнин, мюсюлманин, юдаист, индуист, будист. 

Задължително трябва също така да направим ясно разграничение между вярващия човек и религиозния фанатик. Истински вярващият човек не може да бъде религиозен фанатик. Истински вярващият християнин е толерантен. Той обича не само ближния си, но и враговете си, както му е казал да прави Исус Христос. 

Днес се възражда религиозният фундаментализъм. Ужасни неща се вършат отново в името на старозаветния Бог! (Независимо дали го наричаме Аллах, Йехова или нещо друго – това е същият старозаветен Бог.) Освен че режат глави на невинни хора пред камера, варварите от ИДИЛ унищожават историята. Те например разрушиха древния асирийски град Нимруд, който е бил изключително добре запазен.

"Има много видове глад. Паметта е глад", казва Хадли в "Безкраен празник" на Хемингуей. Паметта на човечеството и без това е като швейцарско сирене. Но тези хора, ислямските терористи от ИДИЛ, явно искат да ни оставят само дупките на сиренето. Те съзнателно работят за края на света.

От глад ли ще загине светът? Или от световна война? Или от екологическа катастрофа? Или от космическа катастрофа? Не, светът по-скоро ще загине от глупост и неграмотност. Апокалипсисът като световна деменция... Не трябва да позволяваме това да се случи! 

4. 

Има обаче не само религиозни фанатици в съвременния свят, но и фанатични атеисти, които се надсмиват над вярващите хора. Това те са приели за своя житейска кауза, за свое верую – да воюват с религията, да я разобличават. Според мен фанатичните атеисти са точно толкова елементарни в мисленето си и опасни хора, колкото и религиозните фанатици.

Фанатичният атеизъм, непоколебимата вяра, че няма нищо друго освен "вечнодвижеща се материя" беше част от комунистическата идеология. Комунистите, както и религиозните фундаменталисти, пращаха хора на смърт заради вярата им. И искаха, с фундаменталистично високомерие, да превъзпитават хората.

За фанатичните атеисти днес, в постмодерния свят, е характерен моралният релативизъм: Няма абсолютно добро и зло! Всеки е прав за себе си! И терористите са прави за себе си. За нас те са терористи, но за своите привърженици са борци за справедливост и мъченици. Не можем да ги съдим! И човекоядците са прави. Да ядат хора е тяхна древна племенна традиция и не можем да ги съдим... Повсеместният морален релативизъм е другото лице на фундаментализма. И двете крайности водят в крайна сметка до разпад на обществото. Водят към края на света. 

Ако всеки е прав за себе си и няма абсолютно добро и зло, то тогава се връщаме към "природното състояние", към джунглата, където се води война на всеки срещу всеки. И правото е винаги на страната на по-силния. По-силният изяжда по-слабия. Социалният дарвинизъм и моралният релативизъм водят до разпад на човешкото общество, както и религиозният фундаментализъм.

Защо се въздържаме от престъпления –  защото имаме чувство за морал – за обективен, а не субективен морал – или просто защото ни е страх от закона и го спазваме, за да не бъдем наказани? Как би постъпил моралния релативист, този, който смята, че няма обективно добро и зло, ако знае, че е недосегаем за закона? Ще пожертва ли това, което е добро за него, ако не вярва в обективното добро?

Комунистическата идеология, както и фашистката, също беше основана на морален релативизъм. Класовият враг, или врагът на нацията, може да се убива, лъже, ограбва. Това не е грях! Всеки, който не е "от нашите" , който е наш партиен, класов родов или личен враг, може да бъде унищожаван. 

Религията създава и съхранява някакви морални императиви. Само в религиозно-социален смисъл добро и зло съществуват. В природата, в джунглата, няма морал. Има само естествен подбор и постоянна борба за оцеляване.

Но що е морал? 

Поне три от десетте Божи заповеди са валидни и днес за всяко общество: "Не убивай!", "Не кради! , "Не лъжесвидетелствай!". Най-общовалидният морален императив е този: Отнасяй се с другите така, както искаш те да се отнасят с теб! 

Всички човешки същества имат правото на живот и правото да търсят по свой начин щастието. Без това разбиране съвременният глобален свят не би могъл да съществува в мир, – не би могъл изобщо да съществува... Живей както ти харесва, но ако не пречиш и на другите да живеят както им харесва!

На по-ниско ниво от това, моралните норми наистина са нещо относително. Има страни, в които жените са задължени да носят бурка (фередже) и има страни, в които това им е забранено. Аз смятам, че ако никой не ги задължава, а сами избират, е тяхно лично право да се обличат както искат. (Макар че и терористите и престъпниците крият лицата си и в този случай никой нормален човек не би казал, че това е тяхно право.) В някои култури е нормално хората да ходят голи пред всички. Всеки трябва да има това право поне в собствения си дом – или на нудистки плаж. ( Все пак в повечето страни е забранено да се ходи гол по улицата.)

Но има страни, в които някаква религия с нейните правила и догми е задължителна за всички. Това е диктатура. Има и страни (комунистически), в които религията по принцип се смята за зло и се отрича правото на хората да я практикуват. Това също е диктатура.

Абсолютната политическа коректност, табутата срещу всичко, което би могло да обиди някого, също е диктатура. 

Покрай масовото убийство на карикатуристите в "Шарли ебдо" стана популярна една карикатура представляваща празен бял лист с надпис отдолу: "Моля, наслаждавайте се отговорно на тази културно, етнически, религиозно и политически коректна карикатура!"... 

Не е приятно да видим, че някой се подиграва с нашите традиции и народност, с нашите религиозни или политически убеждения. Но ако решим да убиваме всеки, който не сe облича (или съблича) както ни харесва, всеки, който не вярва в това, в което ние вярваме, всеки, който осмива нашата култура, народност, религия – това ще бъде края на съвременната цивилизация. Ще се върнем към най-тъмните времена в историята. Някой ти се присмива – ти вадиш пистолет и го застрелваш. После друг те застрелва, просто защото не му харесва глупавата ти усмивка ...

Да убиваш ближните си в името на Бог, това е все едно да убиеш гаджето си от любов. Но католици и протестанти са се клали зверски в името на същия християнски Бог. Християни, мюсюлмани и евреи са се клали и се колят зверски в името на същия старозаветен Бог (наричан ИХВХ, Йехова, или Алллах, или Христос) . 

Фалшивите секуларни религии на 20-ти век, комунизмът и фашизмът, също проповядваха идеята, че може да се убиват различните хора ( класовите или народни врагове) – да се убиват хора в името на равенството и братството между хората, да се праща народа на смърт "в името на народа"...

Истинската вяра в Бог, или в човешкия дух, е любов и грижа за ближния. Другото е от Сатаната.

5. 

Всички религии и политически идеологии предлагат някакъв път към щастието. Целта на човешкия живот е щастието. (Или в най-лошия случай, когато сме много нещастни – целта на живота ни е спасението от нещастието.) 

Но какво е щастието?

Най-близкият до ума отговор е, че за всяко човешко същество щастието е нещо различно. Един мечтае за пари, друг за слава или за власт, трети за любов, за спокойствие за себе си или за семейството си. Все пак има достатъчно очевидни примери, че парите и материалните придобивки сами по себе си не ни правят щастливи. Макар че липсата на пари може да ни направи нещастни, наличието им само по себе си не ни прави щастливи.

Ако човек не умира от глад или болест, обикновено се чувства щастлив, когато изпитва споделена любов към друг човек, към децата си, към роднините си, към родината си, към природата. Може да ни направи щастливи чувството, че сме в добро физическо и духовно здраве, че сме в духовна хармония със себе си, с природата, с обществото. Дори ако приемем, че властта или чувството за превъзходство над околните правят някои хора щастливи, това пак са по-скоро субективни усещания, отколкото материални придобивки. 

Ако не умираме от глад или болест, парите и материалните придобивки могат да допринесат за щастието ни само доколкото допринасят за постигането на духовните неща, които ни правят щастливи. Парите сами по себе си не ни правят щастливи.

В този смисъл има нещо изначално сбъркано в левичарските политически идеи от миналия век, които могат да се сведат до една постановка: Капиталистическият свят е несправедлив, защото в него има бедни и богати. Богатите живеят на гърба на бедните. Богатите стават все по-богати и пропастта между бедни и богати се увеличава. Всичко ще се оправи, ако бедните станат богати. 

Пропастта между бедни и богати определено е голям проблем на съвременния свят. Има хора по света, които умират от глад и живеят в абсолютна мизерия. Други имат възможност да си купят всичко. Дори някои хора могат да си купят политици и политически партии, или цели по-бедни държави ...

Елементарното социално равенство, грижата за бедните и онеправданито в обществото е наложително предварително условие, за да съществува устойчиво демократично общество. Това общо взето е постигнато в европейските страни, където се полагат грижи за бедните и безработните и никой не умира от глад. 

Но проблемът на комунистическия идеал за социално равенство и просперитет на обществото е, че това е отново един консуматорски идеал. С какво е различен от капиталистическия? Разликата е само в това, че акцентът се поставя на материалното равенство между хората, а не на свободната личност. За марксиста-атеист материалният просперитет на обществото е върховната цел. Духовните ценности имат второстепенно значение. Изкуството и културата, духовността – това е само някаква "надстройка" над икономическата база на обществото. Важното е всички хора да имат какво да ядат, материалният стандарт на нацията е важен. Значи комунистическият идеал не е много различен от капиталистическия. Той е консуматорски идеал.

От друга страна идеалът на всички религии е радикално различен от консуматорския идеал. По-важни са духовните ценности. При будизма най-ясно се поставя акцент върху индивидуалното човешко щастие. В западните религии – юдаизъм, християнство и ислям – Бог говори по-скоро на целия народ, отколкото на отделния индивид. Но целта отново е духовното спасение на индивида като абсолютно щастие. За интелектуалците също духовните ценности са по-важни.

В този смисъл Папата, Далай Лама, един равин, имам, или православен свещеник имат повече допирни точки помежду си, отколкото различия. Те имат допирни точки и с хората на интелектуалния труд, както и с неправителствените организации, които се борят за екологическа хармония, за защита на човешките права, за подпомагане на бедни и болни, за личен духовен баланс чрез медитация, йога, природосъобразен живот. 

Грижата за бедните и страдащите е важна за всички религии. "По-лесно е камилата да мине през иглени уши, отколкото богат да влезе в Божието царство", казва Христос. Политическото левичарство в Европа има християнска основа, но поставя акцента върху материалното.

Най-добрият начин да се преборим с ислямския фундаментализъм е със средствата на истинския нормален ислям. Борбата трябва да се води от ислямските духовни лидери. Също и християнския, да кажем православен, империализъм и фундаментализъм може да се обуздае най-успешно със средствата на нормалното християнство, което не поставя знак за равенство между Земната и Небесното царство, между политическата власт и религията. 

Една световна коалиция на духовността, включваща всички вероизповедания, както и неправителствени организации за човешки права, за грижа за бедните и болните, за екологическо равновесие, или за изкуство и култура – една такава широка коалиция на духовността и хуманността е нужна. Тя би могла да противостои както на крайностите на консуматорското общество, така и на религиозния екстремизъм. 

През 18 и 19 век, а дори и до началото на 20 век, масонските ложи, в които са се събирали и общували като братя хора от всякакви класи и вероизповедания, са подпомогнали буржоазните революции. Масонските ложи са допринесли за споделянето на властта между аристокрация и буржоазия във Великобритания, за буржоазните революции във Франция и САЩ, в Латинска Америка, в Италия и Турция. Масони са били Джон Лок, Волтер и Лафайет, Джордж Вашингтон, Симон Боливар, Джузепе Гарибалди, Кемал Ататюрк, Ангел Кънчев и Захари Стоянов. Политическата и религиозна свобода на всеки индивид е била основен принцип на масонското братство в онези времена.

Така и днес една световна

духовна коалиция на религиозни хора и хуманисти

които смятат, че духовното е по-важно от материалното,че разбирателството между хората е по-важно от всички идеологии, би могла да допринесе за истински революционни промени в света. 

Трябва да се премести акцента от материалното към духовното. 

Три основни постулата на една духовна коалиция биха могли да бъдат: 

1.Човешкият живот е по-ценен от всички идеологически и материални ценности.
2. Доховното е по-важно от материалното.
3. Върховна цел на цялото човечество е личното щастие на всеки отделен човек. 

Духовната коалиция не трябва да се противопоставя на законите на икономическото развитие и материалното производство. Но акцентът трябва да бъде върху духовното – върху правото на щастие на всички хора, на работещите хора. 

Трябва да се помага за справяне с глада и болестите в най-бедните страни. Но в развитите страни и работниците днес са в по-голямата си част хора на интелектуалния труд – дори в завидите – компютърни специалисти, инженери, работници в офиси, изобретатели, интелектуалци. Не е ли това един духовен пролетариат? Трябва да се мисли повече за умовете, които движат икономическия и духовен прогрес на човечеството, отколкото за компаниите и институциите, които ги експлоатират. 

Човешкият дух не е просто физиологическа функция на материалното тяло. Той е движещата сила.