РОДЪТ ЧОВЕШКИ НЕ ПОНАСЯ ТВЪРДЕ МНОГО РЕАЛНОСТ

http://www.dnevnik.bg/analizi/2014/01/28/2228684_rodut_choveshki_ne_ponasia_tvurde_mnogo_realnost/

Спомням си градината с розите от  поемата "Бърнт Нортън" на Т.С. Елиът. Там един дрозд води лирическия герой по пътека сред храстите, зад които се чуват смеховете на невидими деца – призраците на изгубеното детство, изгубения рай. Следват редовете: 

Върви, върви, върви — каза птицата. — 

Родът човешки не понася твърде много реалност.

Ние вървим напред през живота хипнотизирани от мечтите си, без да си даваме сметка, че животът е само това, което става сега и тук.

И бъдещето и миналото са илюзия.

Ние преследваме мечтите си цял живот, но с остаряването, с отслабването на умствения поглед мечтите започват да избледняват пред нас, да губят силата си. Затова пък спомените стават все по-важни и мотивиращи. Все повече ни се иска да се върнем назад, в райската градина на изгубеното детство. Какво сме пропуснали?...

В "Дневник" беше публикувана една статия на големия фантаст Айзък Азимов от 1964 година, в която той си представя как ще изглежда Световно изложение организирано през 2014. Какви ще бъдат техническите нововъведения, направени от хората в това далечно бъдеще време...Бъдещето на Азимов е дошло... Е, и?  Живеем ли наистина днес в младежките мечти на писателя? Сбъднали ли са се те? Или светът се е развил в някаква съвсем друга посока?

Честно казано, визията на Азимов за „светлото бъдеще“ на света ми прозвуча доста разочароващо. Направо депресиращо. Не защото не се е сбъднала. В някои отношения въображението на големия фантаст го е водило в правилната посока. В други се е оказало слабо. Постигнато е повече. Или е постигнато нещо съвсем друго. 

Но всичко в представите на Азимов от 1964 изглежда днес като прашен, остарял модел на мечтите ни, които дори да са се сбъднали, отдавна са изгубило смисъла си.

Като гипсов модел на космически кораб за пътуване до Луната, както са си го представяли дядовците ни през 1950-те. Или  като гипсов модел за статуя на Ленин, който величествено сочи към светлото комунистическо бъдеще – в центъра на Перник, да кажем. Като модернистичен архитектурен проект на Льо Кюрбюзие, превърнал се в тъжна, вмирисана на яхния и мухъл люлинска панелка.

Винаги ли така става с мечтите ни? Подиграва ли се животът с мечтателите?

Всички тези коли, дето се движат 30 сантиметра над магистралата във визията на Азимов за бъдещето, звучат доста детински днес. И безинтересно. И ние сме рисували такива неща в ученическите си тетрадки. Сега те могат да ни въздействат само като възбуждат носталгична усмивка. Мечтата е станала спомен за изгубеното щастливо детство, за времето на големите мечти... Винаги ли изгубеното изглежда по-красиво от намереното?

Светът най-често отива в посока различна от тази, която сме предвиждали. Това, което е изглеждало най-важната ни цел вчера, се е оказало незначително днес. Не че не се е сбъднало. Просто е престанало да има такова значение. Посоката на движение някак се е изместила. Не е тази, която са сочили статуите от миналото.

Май единствено компютрите, плоските екрани и "безкабелната" комуникация от визията на американския фантаст са факт, който донякъде ни вълнува все още и днес, 50 години по-късно... Но компютрите и интернет промениха и променят живота по един неочакван и непредвидим дори и в момента начин. Азимов говори само за видимото, външното – плосък екран или куб с триизмерни образи. А всъщност начинът ни на живот и мислене се изменят фундаментално благодарение на интернет – този алтернативен свят, тази протеза на световната памет.

(Дали интернет не заменя бавно мозъка на остарялото и склерозиращо човечество? Ще станем ли излишни на компютрите в един момент? Ще ни захвърлят ли те на бунището?)

Други неща хич, ама хич не са се променили от 1964 година насам. Повечето хора живеят  и до днес в същата, та дори и в много по-ранна епоха на цивилизацията. Световното гето днес е може би по-мизерно и безпросветно, отколкото е било преди 50 години. Или поне така изглежда, защото най-богатите са станали още по-богати, а най-бедните – относително по-бедни. И много повече. Сякаш са изпуснали влака и ние, които сме вътре (ако сме вътре), ги виждаме как се отдалечават назад.

В началото на новия век написах романа "2084-а". В него светът е разделен на Световен град, където живеят богатите, вече станали физически безсмъртни. Те са убедени, че живеят в Рая, след края на света. Невидима електронна стена ги отделя от другия свят, света на прокълнатите, смъртните, които продължават да живеят в каменната епоха. Проблемът е, че физически безсмъртните всъщност не са спасили душите си, а са духовно мъртви. Те са органични и вечни, но бездушни като найлонови торбички, летящи във вятъра...  Десет години по-късно излезе филмът "Дилъри на време", в който се развива горе-долу същата идея, но като трилър – в гетото времето ти изтича и умираш, бориш се на живот и смърт, за да се сдобиеш с още време...

Как ли ще изглежда светът след още 50 години?

Как ще изглежда България тогава ( ако я има)? Ще бъдем ли все още най-нещастната нация на света? Ще се оплакват ли децата ни като нас, че прекалено дълго е продължил българският "преход"? И те ли ще се събират да викат "червени боклуци" и "мафия" пред Народното събрание, обградено от кордони полиция – както  ние миналата година и както беше преди 25 години? Или ще пращат свои холограми да вършат тази общественополезна работа вместо тях, докато те се прозяват в леглото си, в лабиринтите на някаква триизмерна, благоуханна и светла електронна игра...

Важно е да не забравяме, че животът е само това, което е сега и тук. Важно е да живеем в света, сега и тук, а не само да мечтаем за него. 

Възможно ли е мечта и реалност да бъдат едно?

Веднъж гледах по телевизията интервю, в което журналистка попита Далай Лама кога е бил най-щастлив. Той се замисли за момент и с детска усмивка й каза: "Ето сега, в този момент."

Ако не сме щастливи сега и тук – никога няма да бъдем. Ако не сме свободни сега и тук – никога няма да бъдем. Ако не се освободим от робското си мислене сега и тук – винаги ще бъдем роби. Или на другите, или на предразсъдъците си. Ако не обичаме никого и нищо в този момент – никога няма да обичаме.

Първата част на "Бърнт Нортън" на Елиът завършва така:

Миналото време и бъдещето време,
което е могло да бъде и което е,
сочат към един и същи край — все в настоящето.

НАИСТИНА ЛИ НЕ СМЕ „ДОРАСЛИ“ ЗА ДЕМОКРАЦИЯ?

http://www.dnevnik.bg/analizi/2014/01/07/2212518_naistina_li_ne_sme_dorasli_za_demokraciia/?p=0#comments

Разбира се и сред комунистите, както сред фашистите, е имало честни, макар и заблудени хора, които са вярвали в някакви идеали. Всички имаме роднини или познати от по-възрастните поколения, които са честни хора, но вярват или са вярвали, че въпреки всички провалили се опити, комунизъм с човешко лице е възможен.

Но, по думите на Вацлав Хавел, комунизмът е територия на лъжата. А дори според  комунистът Троцки, партийната бюрокрация е най-гнусната привилегирована класа в историята на човечеството. Има обаче и нещо по-лошо: Когато комунизмът стане карикатура сам на себе си. Когато същата тази „гнусна партийна бюрокрация“ обслужва вече не някаква идеологическа догма с привидност за справедливост, а само лични интереси. Личните интереси на безскрупулни олигарси. Когато  другарите от „авангарда“ на довчерашните „гробокопачи на капитализма“ сами се превърнат в капиталисти, за да доведат народа си до просешка тояга.

Сталин изби 20 милиона руснаци в името на своята стоманена власт. Други без да убиват могат просто да продадат страната и народа си. Привидни патриоти продават националните интереси. За власт, но и за милиони в Швейцарски банки. Бивши комунисти и комунистически ченгета, които са станали капиталисти присвоявайки държавна собственост, ни учат на морал и демокрация.

Управляващата коалиция е като три матрьошки една в друга. Какво точно става вътре се пази в тайна. Но колкото и да ги бутаме отвън – не падат. Който е взел властта с насилие няма да я сдаде по мирен начин. Който веднъж се е продал, няма как да се откупи обратно. Робът е призван да служи. Независимо дали са го поробили или сам се е продал. Този, който сам се е продал, може само да се гордее, че синджирът му е от злато.

Поблемът на нашия народ наистина е в робското самочувствие и мислене. Все се извиняваме с някакви робства, все някой отвън ни е виновен. Но точно тези, които най-охотно се продават, точно те развиват теорията, че не сме били „дорасли“ за демокрация. Така казваха преди 25 години. И още чувам да го повтарят. Един вид – ние сме си родени да бъдем роби.

Други пък казват, че изобщо демокрацията била нещо лошо. Европейската демокрация не била истинска. За разлика от „народната демокрация“ – като в Северна Корея... Или путиновата мутрокрация, кочто вирее чудесно и у нас.

Дозрели ли сме наистина за демокрация? И що е то демокрация? На гръцки, както знаем, демокрация означава власт на народа. Това е управление чрез всенародно гласуване. Народът е суверен. Наистина ли нашият народ не е „дозрял“ сам да се управлява? Нали уж се гордеехме, че сме най-старата нация в Европа? Още 1300 години ли ще ни трябват, за да „дозреем“? Само да не вземем междувременно да презреем ... Което май се и случва – с това застаряване на нацията.

Спомням си края на едно стихотворение на Коста Павлов от 60-те: „ ... А онзи юнак, що бозаел там/петнадесет, двадесет, тридесет ... /не помня годините вече,/умря върху сухата цица/ на своята предана майка.“ Не изпихме ли вече достатъчно мляко, за да „дораснем“?

Демокрацията е власт на закона. Тази фраза е станала досадно клише и рядко се замисляме какво точно значи. Ако няма действащи, спазвани закони, пред които всички са равни, може ли да има демокрация, дори и да се провеждат всенародни избори? Може ли да има демокрация, т.е. власт на всички хора, ако хората нямат равни права, ако не са равни пред закона?

Обратното на законността е произвол. Или ще е личен произвол на един "вожд" или една Партия-ръководителка, т.е. диктатура;  или – произвол на олигархията. Тоталитарната диктатура отдавна падна. Но независимо от изборите, ако няма законност – цялата власт е в ръцете на олигархията. А олигарсите са обикновено бивши охранители и наставници на „гробокопачите на капитализма“, които сами са станали капиталисти. Те си купуват министри, съдии, закони, медии. Превръщат цялата държава в една частна Лафка.

Ако няма закони, които се спазват от всички – няма демокрация. Затова – корупцията в съдебната система е коренът на злото. От там трябва да се започне. Законите трябва не само да се пишат и пренаписват всяка година, но преди всичко – да се спазват. И не казвайте, че не можем да си го направим сами, че не сме "дорасли"!

Още в Древна Гърция, именно тук по нашите земи, е имало демокрация. В Древна Гърция е имало дори директна демокрация, а не представителна. Разбира се, на практика това е означавало, че в един полис от неголям брой хора, всички свобони мъже – но не жените и не робите! – са се събирали на площада да решават с гласуване общите проблеми. В съвременния свят няма възможност в един град от един милион например, всички хора ( не само мъжете и то „свободните мъже“, защото всички сме с равни права) да се събират на площада и да решават заедно всичко. (Освен може би на електронния мегдан, в социалните мрежи.)

Затова днес имаме представителната демокрация, с народни представители. А директна демокрация - при избори  и референдуми. Но всичко това става театър,фарс, ако няма действащи закони. Затова на площада, на агората, се събира протестиращия народ. Само в него ни е останала надежда.

Казват ни, че по принцип нямало морал в политиката. А Доган бил казал дори, че моралът в политиката е вреден за държавата ... Ако в политиката няма истински морал, трябва поне да има законност, наложен морал. И ако трябва да чакаме морала и законността сами да се установят някак – това никога няма да се случи. Трябва сами да си го направим!

 В общество, в което има действащи закони, ефективна законова система, нещата някак вървят, дори и хората да нямат строг морал. В едно общество, където властва законността, дори и хората да идват от други общества, в които законите не се спазват, бързо се научават да ги спазват. (Един пример са САЩ, където постоянно прииждат имигранти от страни без демократични традиции.)

Никой смъртен няма правото да се вживява в ролята на пастир на народа. Никой не може да го поучава и да му помага да "дорасне." Не можем да променим обществения морал насила. Комунистите опитаха и виждаме какво постигнаха. Убийци ни учат на морал. Не можем да променим насила морала на хората, но системата можем да променим.

Какво на практика е необходимо? Преди всичко – оставка на това правителство на коалицията на безпринципността. После – нови избори, правителство с ясен мандат, Велико народно събрание, нова конституция. Трябва още преди изборите да се провежда обществена дискусия и да се търси консенсус за промени в съдебната система. Такива инициативи вече има от страна на Реформаторския блок. Крайно време е окончателно да се извадят всички досиета от бившето ДС на политици, крупни бизнесмени, дори разузнавачи. Партиите да очистят парламентарните си групи от тях. Трябва да се действа, а не да се хленчи.

Безсмислено е само да плачем как нищо няма да стане, защото кокошката зависила от яйцето, а яйцето от кокошката, и защото и кокошката и яйцето по принцип били лоши. Такова мислене е пагубно. Но точно такива фаталистични разсъждения се чуват постоянно. Не сме били дорасли за демокрация и законност, защото сме нямали култура и морал. Но как да имаме култура и морал в едно общество, в което няма истинска демокрация и законност?...

Защо ние, българите, да нямаме култура и морал? Нужно ли е сами да се дисквалифицираме от списъка на възможните демокрации? С какво сме по-лоши от останалите европейци? Просто трябва да престанем да хленчим. И да намерим сили да си изметем сами собствения двор.