14 февруари е Св. Валентин по западната традиция и Трифон Зарезан по нашата. Известно е, че много християнски празници изместват предходните езически от същата дата. Смята се, че предхристиянския корен на нашия празник на лозарството и виното са Дионисиевите мистерии. Понеже в Рим Дионис става Бакхус, там празниците са известни като Вакханалии. По време на тези празненства в чест на бога на виното всички табута отпадали, така че участниците се отдавали на свободна любов и пиянство. Интересно е, че денят на Св. Трифон, патрона на лозарството у нас, на запад е ден на Св. Валентин и любовта. В последните две десетилетия и до България достигна бизнесът с „валентините” - картички със захаросани червени сърца и купидончета, които на Св. Валентин изпращаш на любим човек. Така че у нас сега имаме и двата празника.
Може да се мисли защо Вакханалиите са „преведени” по два различни начина от културната традиция на античността на езика на източната и западната християнска културна традиция. Такива „грешки при превода” не са рядкост. И те всъщност са много важни, симптоматични грешки, защото онагледяват както същността на всяка от различните културни традиции, така и същността на различието им. Няма, разбира се, сведения нито един от двамата християнски светци да се е отдавал на пиянство или на любовни ексцесии. Но в популярния си вид християнските празници, както и езическият им предходник, са свързани с пиенето на вино и с любовта. Балканите са предпочели виното. To е свързано с Евхаристията, Светото причастие, но и древният бог на виното има местен, тракийски произход.
Има още един такъв интересен пример на симптоматична грешка в културния превод. Той е свързан пак с виното и любовта. Става дума за персийския поет Омар Хайям. Вече повече от век Хайям е широко популярен в европейските култури и неговият поетичен образ се асоциира с виното и плътската любов. Но наистина ли в ограничаващите рамки на своята ислямска средновековна култура, Омар Хайям е възпявал виното и жените?
Според Ребърт Фрост, поезията е това, което се губи при превода. Може да се каже, че един превод на поезия ни говори повече за времето и стила на преводача, отколкото за времето и автентичния дух на автора. Така е и с английския превод на Омар Хайям от 19 век, който прави легендарния персийски поет популярен на запад.
Омар Хайям е живял в началото на 12 век. Той е бил преди всичко астроном, математик и философ, но е писал и стихове. Сборникът с неговите характерни четиристишия - рубаи, наречен „Рубайят”, днес е широко популярна както в Иран, така и в целия свят. На запад поезията на Хайям става популярна първо в Англия, през 19 век, благодарение на преводите на Едуард Фицджералд. В тези преводи лирическият герой на Хайям е представан като някакъв средновековен хедонист, подобен на бохем от началото на миналия век или хипар. Хайям става певецът на алкохолното опиянение и плътската любов, на виното и жените. Западният човек чува персийския поет да казва: Животът е кратък, нека му се наслаждаваме както можем, да пием и да правим любов, докато сме още на този свят!
Само 8 години след излизането на последното, пето издание на класическия английски превод на Хайям в Англия, влиянието на превода на Фицджералд стига и до България. В навечерието на 20-ти век и нашият поет Кирил Христов ще напише: „Прости мъртвило, роден край, прости!/Пред мене нов живот се днес открива,/с нов трепет се сърцето ми опива,/ и моят дух неудържим лети/към щастие - към бури и вълненйя?/Пиян съм аз от мойте младини!/Тъй хубаво е всичко окол мене!/Жени и вино! Вино и жени!”
Такъв е и Хайям във версията на Фицджералд. Но освен хедонист, този Хайям е и въплъщение на викторианската представа за ориенталска пищност. Това е стилът на времето на преводача. Ето едно хайямово рубаи ( четиристишие, в което три от четирите реда се римуват или завършват със същата дума) във версията на Фицджералд. Предлагам и мой пре-превод на български, в който съм се опитал да запазя архаичното днес звучене на стария английски превод:
And this delightful Herb whose tender Green
Fledges the River's Lip on which we lean–
Ah, lean upon it lightly! for who knows
From what once lovely Lip it springs unseen!
(С тез живи Билки крехки и Зелени
На Устни на река сме обградени –
Ах, свеждай се над тях полека ти! –
От нявга нежни Устни са родени.)
Същото рубаи звучи доста различно в един по-съвременен превод на Джон Хийт-Стъбс и Питър Ейвъри. Преводачите от късния 20-ти век обясняват, че са се старали да следват стриктно персийския оригинал:
All the plants that grow beside the stream
Have surely grown from angels’ lips;
Tread roughly on no plant,
For it has sprung out of the dust of the tulip-cheeked.
(Всички растения покрай потока
са израсли от ангелски устни;
не настъпвай грубо никое растение –
покълнало е от прахта на нечие лице като лале.)
Можете ли да познаете, че оригиналът е същия? Все едно това са две различни стихотворения! Стилът на времето на преводачите коренно променя оригинала. Така е станало и с „преводите” на Вакханалиите на християнските езици на православието и католицизма.
В рубаите на Едуард Фицджералд първият, вторият и четвъртият ред се римуват. Но в персийския оригинал, тези стихове всъщност не се римуват, а просто завършват с една и съща дума. Също така цялата ориенталска пищност – с прилагателните, инверсиите, възклицанията – на превода на Фицджералд отсъства в оригинала. Поезията на Омар Хайям е доста по-строга, без излишни емоции, без викторианското море от окрашения, прилагателни и възклицания.
Но има и друго нещо, още по-важно за Хайям, което Фицджералд напълно е пропуснат. Дори и читателите на по-новия буквален превод на „Рубайят” вероятно биха пропуснали това важно нещо, ако нямаха ключ за него във вид на допълнителна културна информация. Такава информация Хийт-Стъбс и Айвъри дават в послеслов към своя превод. Оказва се, че Омар Хайям всъщност е религиозен, суфитски мистик. Така че всички хедонистични образи в поезията му, жените и виното, пиянството и насладата, всъщност имат и религиозно значение.
Ето още едно рубаи, което е типично за поезията на Хайям. ( Отново предлагам мой български пре-превод от буквалния английски превод на Хийт-Стъбс и Ейвъри.)
От тази стомна с вино, в която няма зло,
момче, налей си чаша, пий и дай на мен,
защото скоро някъде край пътя
един грънчар ще събере и нашата пръст за стомна.
Как става така, че ислямски религиозен поет и философ възпява виното, което е стриктно забранено от Корана? В мистичната философия на суфизма ( в Османската империя танцуващите дервиши са били суфити) виното има не буквално, а символно значение. Виното символизира духовното познание.
Виното има символно значение и в древно-гръцката, и в еврейската, и в християнската религия и философия. Древногръцкият бог на виното е Дионис, известен с дионисиевите мистерии или вакханалиите. Виното е символ на екстаза в Древна Гърция и Рим. В Стария Завет, който всъщност е еврейската Библия, виното е символ на радост и благословеност. В християнското тайнство на Евхаристията, хлябът е тялото, а виното – кръвта на Исус Христос. Това е тайнствения смисъл на виното за християните. Но Христос, от друга страна, според Евангелието на Йоан е Логосът, Словото на Бог. Значи, ако тялото на Исус Христос е Словото Божие, кръвта му трябва е Духът.
Така че в различните западни култури виното в един или друг смисъл е символ на духа, от най-екстатичните, до най-възвишениете му проявления. Ислямстака култура все пак е наследник на културата на библейския и античния свят. Повлияна е и от християнството. Значи не е чудно, че в ислямската мистика (суфизма) виното също се е превърнало във важен символ.
В суфитската философия, както и в поезията на Омар Хайям виното символизира духовното осъзнаване на света. Пиянството символизира религиозния екстаз. Страноприемницата в поезията на Хайям е мястото, където религиозните поклонници получават Божията любов и духовното Знание. Виното е божественият дух, а глинения съд – смъртното тяло. Съдът (тялото на човека) е направен от пръст и ще се върне в пръстта, когато се счупи. Плътската любов също символизира любовта към Бога при Хайям. Така е и в „Песен на песните Соломонови” от Стария завет. И там диалогът между двама влюбени, който звучи доста еротично впрочем, се тълкува и като диалог между човечеството ( Възлюбената) и Бог (Любимият).
Ето още едно типично четиристишие от „Рубайят” на Омар Хайям в мой пре-превод от английския на Стъбс и Ейвъри:
Снощи разбих една стомна върху камъните.
Бях пиян, когато извърших това безразсъдство.
А стомната се оплака и ми каза:
„Аз бях като теб, и ти ще бъдеш като мен.”
От пръст сме и на пръст ще станем. Като стомната. Стомната е тялото, виното – духът на човека. А кой е Грънчарят? Може би един ден ще го срещнем.
Езикът на поезията е кондензиран и образен. Казвайки едно нещо, можем да кажем две. Образите имат и буквален и преносен смисъл, поезията има текст и подтекст, тяло и душа. Буквалното, образността е това, което ни въздейства емоционално. Но буквалното е означителят, а не означаемото. Ако останем при буквалното можем напълно да изопачим истинския смисъл на един образ - както в поезията, така и в религията.
Впрочем и вакханалиите са били мистерии, религиозни тайнства, а не просто плътски оргии, както са ги виждали християните. Те са били и едното и другото. Може да се каже, че при превода от една в друга културна традиция се губи или видоизменя самата същност на оригинала. Но четейки различни преводи, ние виждаме по-добре недостъпния оригинал.
