четвъртък, 3 март 2016 г.

ОСВОБОЖДЕНИЯТА НИ

http://www.capital.bg/light/tema/2016/03/02/2714762_osvobojdeniiata_ni/


През 90-те години на миналия век, когато живеех в Америка, много се впечатлявах от това как навсякъде се веят национални флагове, хората си ги слагат на прозорците и на вратите на къщите, особено на националния празник 4 юли. Тогава у нас беше рядкост да се види национален флаг и дори тези, които се вееха над Президентството или Министерския съвет бяха мърляви и опърпани.

Американците са големи патриоти, но техния патриотизъм е доста различен от нашия. Първо"американец“ не е етническа принадлежност – можеш да си едновременно американски и италиански, или ирландски, или български патриот. Впорочем и българите от нашата диаспора, поне в Америка, най-често са български патриоти, и то по един много позитивен, не ксенофобски начин. Второ, американците нямат навик да се оплакват. Те не наблягат на колоналното господство или на робството, а на освобождението, не празнуват смъртта, а рождения ден на героите си – от Вашингтон и Линкълн, до Мартин Лутър Кинг. Американската мечта е проспективна и индивидуалистична. Тя е вярата, че всеки индивид със собствения си труд и ум, независимо от своя произход, може да постигне лично щастие. Балканската мечта
или Българската мечта е ретроспективна и колективистична – тя е мечтата за светлото минало, за хан Аспарух, за Златния век на цар Симеон, за изгубеното величие.

В последното десетилетие и у нас стана модно да се веят национални знамена. И това е хубаво. Но нашият национализъм е мрачен, етнически и ксенофобски. Ако си български националист се очаква да гледаш гордо-навъсено и да мразиш малцинствата. Очаква се да се оплакваш от конспирацията на Великите сили срещу България, да обясняваш как
някой отвън ни е виновен за това, че сме на последно място в ЕС. Да се оплакваш от черното робство, което ни е попречило да се развием. Да твърдиш, че само заради Робството у нас не е имало Ренесанс, който би бил далеч по-бляскав от Италианския. (Нищо, че Данте и Джото са по-стари от Крали Марко и цар Иван Александър.)

Нашата история като че ли се състои само от робства и освобождения. Имали сме Византийско, Турско, Монархо-фашиско, Съветско-комунистическо... Националният ни празник по комунистическо време, 9 септември, беше денят, в който Червената армия окупира (пардон, освобождава, от „фашистко робство“) България. Националният ни празник днес е денят, в който честваме Освобождението от османско господство. Но смущаващото е, че 3 март е всъщност денят, в който се подписва мирът между две империи – Руската и Османската. Това пак е денят, в който някой друг, отвън, е дошъл и ни е освободил от робство. Цар Александър
II е Освободител на руските крепостни селяни и на българските роби... Нищо, че българските „роби“ за разлика от крепостните в Русия, са имали ниви и градини, добитък и собствени красиви къщи, собствени черкви, богати индустриалци, интелектуалци учили в Западна Европа и Русия.

Но и другите ни два големи празника ,
които са свързани с националното освобождение – 19 февруари и 2 юни – са дни на смъртта. Да, героичната смърт, но все пак смъртта, а не раждането, или възраждането честваме. Защо не празнуваме победите си, рождествата и възражданията повече, а само героичната смърт? ( Да не говорим, че върху тези две героични смърти, на Левски и на Ботев, пада и сянката на българско предателство.) И не е ли възможно да бъдем благодарни на цар Освободител за националното ни освобождение от Османска власт, без да наричаме себе си, или дедите си, роби?

Самата идея, че сме били роби, буквализирането в българското съзнание на метафората “турско робство” е смущаваща. Макар, че са имали сродни исторически съдби с нашата, сърбите и гърците не наричат себе си роби. Сериозните историци и у нас предпочитат да ползват термина Османско господство, или Османска власт. Метафората за черното робство, която е изиграла своята роля по време на националното възраждане и освобожение, днес е по-скоро израз (но също и генератор) на национални комплекси. Много си обичаме синилата от бича и дирите от хомота! И все чакаме някой отвън да дойде да ни освободи. Или се оплакваме, че някой отвън ни е поробил и нищо не можем да направим сами за себе си.

Но като говорим за нашите национални герои, Левски, както знаем, е искал да се освободим сами, не някой да идва да ни освобождава. За това обаче е нужно единство и дисциплина. Парадоксално е, че при всичките ни колективистични национални митове и колективистичния комунистически мит, ние оставаме  непоправими индивидуалисти, за разлика от американците и западно-европейците.
Не сме отборни играчи. Животът и дейността на Васил Левски наистина би трябвало да повдигат националното ни самочувствие. И не само заради саможертвата му за Отечеството, но и заради търпеливата работа по създаване на тайни комитети,  които  доказват способността ни за целенасочено, организирано общо действие. Защото у нас каруцата обикновено се тегли от „орел, рак и щука“ - всеки я тегли в своята си посока, така че тя не помръдва, или се чупи. Левски трябва да ни прави горди и затова, че в Републиката, за която той е мечтаел, всички хора е трябвало да имат равни права, независимо от етническата си или верска принадлежност. Днес сме свидетели на далеч по-празнословен и по-примитивен национализъм, който се изразява най-вече в омраза или страх от чужденците и малцинствата. Уви, това е не само българско явление. По света набира мощ и  ксенофобията и религозния фундаментализъм. Връща се на мода дори и преклонението пред авторитарната  имперска власт. Идеите на Левски са европейски, възрожденски, модерни идеи.

Просветения национализъм предполага толерантност и уважение към дугите. От една страна толерантността е израз на сила и увереност в себе си, от друга страна - не е ли в наша полза другите да ни уважават като толерантни и почтени хора, а не да ни смятат за намръщени диваци? Цивилизовани отношения, разбира се, са възможни в една уредена правова държава, в една „чиста и свята република“, в един свят, където властва закона. А не в  мафиотска държава, която е окрадена и превърната в мизерно гето.

Важно е когато говорим за нашето Възраждане, героично или неизживяно, да разбираме и какви са възрожденските и просвещенски идеи – идеите за демокрация,  равенство пред закона и лична свобода на всеки. Важно е и когато говорим за нашето Освобождение,  да можем вече да се освободим и от робското мислене и самочувствие - да повярваме в силата си на свободни хора и да се научим да работим заедно за общи национални цели. 

Няма коментари:

Публикуване на коментар