четвъртък, 14 февруари 2013 г.

ЖЕНИ И ВИНО! ВИНО И ЖЕНИ! Свети Валентин, Трифон Зарезан и Омар Хайям





 

           Известно е, че много християнски празници са изместили предходните езически празници от същата дата. Предхристиянският корен на нашия празник на лозарството и виното, Трифон Зарезан, вероятно са Дионисиевите мистерии. Понеже в Рим Дионис става Бакхус, там празниците са известни като Вакханалии. По време на Вакханалиите всички табута отпадали, така че участниците се отдавали на свободна любов и пиянство.
Денят на Св. Трифон, патрона на лозарството у нас, на запад е ден на Св. Валентин и любовта. Тъй като от житието на Св. Валентин не е съвсем ясно защо той се свързва с любовта, връзката с Вакханалиите е отново логична хиопотеза.
В последните две десетилетия и до България достигна бизнесът с „валентините” - картички със захаросани червени сърца и купидончета, които се пращат на любим човек. Така че сега ние имаме право на избор между два празника. Това е то демокрацията!:-)
Но интересно е защо и как Вакханалиите са пренесени или „преведени” по два различни начина от културата на античността  в източната и западната християнска култура. Такива „грешки при превода“ всъщност са симптоматични. Защото онагледяват както същността на всяка от различните култури, ползващи такъв превод, така и същността на различието им.
Няма, разбира се, сведения нито един от двамата християнски светци да се е отдавал на пиянство или на любовни ексцесии. Но в популярния си вид християнските празници, както и езическият им предходник, са свързани с виното и с любовта. Балканите са предпочели виното. To се асоциира с Евхаристията, Светото причастие. Но и Дионис, древният бог на виното има местен, тракийски произход.
            Има още един такъв интересен пример на симптоматична „грешка“ в културния превод, пак във връзка с виното и любовта.  Става дума за персийския поет от 12 век Омар Хайям. Вече повече от век той е широко популярен в европейските култури. Неговият поетичен образ на запад се асоциира с виното и плътската любов. Но наистина ли в ограничаващите рамки на своята ислямска средновековна култура, Омар Хайям е възпявал виното и плътската любов?
            Според Рoбърт Фрост, поезията е точно това, което се губи при превода. Един превод на поезия често ни говори повече за времето и стила на преводача, отколкото за времето и автентичния дух на автора. Така е и с английския превод на Омар Хайям  от 19 век, от който тръгва европейската популярност на легендарния поет.
             Преводачът е Едуард Фицджералд. В неговата интерпретация лирическият герой на Хайямовите четиристишия ( рубаи) изглежда като някакъв средновековен хедонист, подобен на бохем от началото на миналия век, или хипар. Западният читател чува персийския поет от 12 век да се провиква: Жени и вино, вино и жени! Животът е кратък, нека му се наслаждаваме, да пием вино и да правим любов, докато сме още живи!
            Само 8 години след излизането на последното издание на класическия  превод на Хайям в Англия, неговото влияние стига и до България. В навечерието на 20-ти век нашият поет Кирил Христов ще напише:
Прости мъртвило, роден край, прости!
Пред мене нов живот се днес открива,
с нов трепет се сърцето ми опива,
и моят дух неудържим лети
към щастие - към бури и вълненйя?
Пиян съм аз от мойте младини!
Тъй хубаво е всичко окол мене!
Жени и вино! Вино и жени!
          Последният стих ни отпраща към Хайям във версията на Фицджералд. Но освен хедонист, в този превод великият персиец е и въплъщение на викторианската представа за ориенталска пищност. Ето едно хайямово рубаи във версията на Фицджералд. Предлагам и мой пре-превод на български, в който съм се опитал да запазя архаичното днес звучене на стария английски превод:     
               And this delightful Herb whose tender Green
               Fledges the River's Lip on which we lean
               Ah, lean upon it lightly! for who knows
               From what once lovely Lip it springs unseen!
                (С тез живи Билки крехки и Зелени
                На Устни на река сме обградени –
                Ах, свеждай се над тях полека ти! –
                От нявга нежни Устни са родени.)
            Същото рубаи звучи обаче доста различно в един по-съвременен превод на Джон Хийт-Стъбс и Питър Ейвъри. Преводачите от късния 20-ти век обясняват, че са се старали да следват стриктно персийския оригинал.
             All the plants that grow beside the stream
            Have surely grown from angels’ lips;
            Tread roughly on no plant,
            For it has sprung out of the dust of the tulip-cheeked.
           (Всички растения покрай потока
            са израсли от ангелски устни;
            не настъпвай грубо никое растение –
            покълнало е от прахта на нечие лице като лале.)
             Можете ли да познаете, че оригиналът зад тези два превода е същия? Стилът на времето на преводачите коренно променя оригинала. Така е станало и с „преводите” на Вакханалиите на християнските езици,  на езиците на православието и католицизма.
            Рубаите на Едуард Фицджералд се римуват звънко. Но в персийския оригинал, тези стихове (първият, вторият и четвъртият) просто завършват с една и съща дума. Също така цялата ориенталска пищност – с прилагателните, инверсиите, възклицанията – на превода на Фицджералд отсъства от оригинала. Поезията на Омар Хайям е доста по-строга и конкретна, без излишни украшения.
            Но има и друго нещо, още по-важно за Хайям, което преводачът Фицджералд напълно е пропуснат. Дори  и читателите на по-новия превод вероятно биха го пропуснали, ако нямаха ключ.  Ключът дават преводчите в своя послеслов.  Оказва се, че Омар Хайям всъщност е религиозен, суфитски мистик. Така че всички хедонистични образи в поезията му, жените и виното, пиянството и насладата имат религиозно-символно значение.        
            Ето още едно рубаи, което е типично за поезията на Хайям. ( Отново предлагам мой български пре-превод от буквалния английски.)
            От тази стомна с вино, в която няма зло,
            момче, налей си чаша, пий и дай на мен,
            защото скоро някъде край пътя
            един грънчар ще събере и нашата пръст за стомна.
            Защо един ислямски религиозен поет и философ възпява виното, което е стриктно забранено от Корана? В мистичната философия на суфизма ( в Османската империя танцуващите дервиши са били суфити) виното има не буквално, а символно значение. То символизира духовното познание. Пиянството символизира религиозния екстаз. Страноприемницата в поезията на Хайям е мястото, където религиозните поклонници получават Божията любов и духовното Знание. Виното е божественият дух. Глиненият съд – смъртното тяло. Съдът (тялото на човека) е направен от пръст и ще се върне в пръстта, когато се счупи. Плътската любов също символизира любовта към Бога в суфизма и при Хайям.
            Виното има символно значение и в древно-гръцката, и в еврейската, и в християнската религия и философия. То е символ на екстаза в Древна Гърция и Рим. В Стария Завет, който всъщност е еврейската Библия, виното е символ на радост и благодат. В християнското тайнство на Евхаристията, хлябът е тялото, а виното – кръвта на Исус Христос. Но Христос, от друга страна, според Евангелието на Йоан е Логосът, Словото на Бог. Значи, ако тялото на Исус е Словото Божие, кръвта му трябва да е Духът. Ислямската култура все пак е наследник на културата на библейския и античния свят. Повлияна е и от християнството. Следователно не е чудно, че в ислямската мистика (суфизма) виното също се е превърнало в символ на духа.
            Ето още едно типично четиристишие от „Рубайят” на Омар Хайям в мой пре-превод от английски:        
            Снощи разбих една стомна върху камъните.
            Бях пиян, когато извърших това безразсъдство.
            А стомната се оплака и ми каза:
            „Аз бях като теб, и ти ще бъдеш като мен.”
            От пръст сме и на пръст ще станем. Като стомната. Стомната е тялото, виното – духът на човека. А кой е Грънчарят? Може би един ден ще го срещнем.
            Езикът на поезията е кондензиран и образен. Казвайки едно нещо, всъщност казваме поне две. Образите имат и буквален и преносен смисъл. Буквалното, образът е това, което ни въздейства емоционално. Но ако останем само при буквалното можем напълно да изопачим истинския смисъл –  както в поезията, така и в религията.
            Впрочем и вакханалиите са били мистерии, религиозни тайнства, а не просто плътски оргии, както са ги виждали християните. А Дионис е бог, който умира и възкръсва. Поезията може би се губи при превода, на сравнявайки различни преводи понякога можем да стигнем и до тайния смисъл на оригинала.

 http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=1770833



Няма коментари:

Публикуване на коментар