ЗА ИСТОРИЧЕСКИЯ ПРОГРЕС (от адвоката на дявола)

    Едно време учехме, че светът е "вечно движеща се материя", а историята -- непрестанен прогрес по възходяща права, или по възходяща спирала. С други думи, "колелото на историята се върти и ще продължава да се върти до окончателната победа на Комунизма!" ( Има и алтернативен вариант, който повече ми харесва:  ше продължава да се върти до окончателната победа на Либералната демокрация.  А после?) ... Няма спор, че от времето на Гутенберг и Колумб насам -- т.е. от началото на Новото време, на Модерността, се наблюдва постояннен научно-технически прогрес.  И той дори се забързва. 

    Информационната епоха (с интернет и виртуалното пространство за складиране на информация и за общуване) е несъмнено много по-радикална революция от откриването на печатната преса.  Виртуалното пространство несъмнено е огромно улеснение на живота ни. То дори ни освобождава от необходимостта да помним. Защото всяка информация е в джоба ни -- в умния телефон...

    Все пак не мисля, че хората са станали по-мъдри от Гутенберг насам, или от Гугъл насам. Днес хората не са по-умни отколкото са били по времето на Питагор,  на Платон и Аристотел. Не са по-мъдри отколкото са били по времената на цар Соломон, Буда, или Исус. Прогресът е само в технологията. Информацията не е мъдрост.

    Но има и нещо друго. Отделният човек се ражда, расте, узрява , после старее, смалява се и умира. (Докато вечно движещата се материя продължава своя победен ход.) Същото се случва и с отделните човешки общества. Те също се раждат. растат, узряват, смаляват  се и умират. Защо тогава смятаме, че човечеството като цяло прави изключение? Прогресът е до време.

    Според мен отсичането на главата на паметника на Колумб ( с когото до скоро се смяташе, че започва Модерната епоха) е симптоматичнао. (Талибаните, разбира се, отидоха много по-далеч в ревизирането и декапитирането на историята...) И наистина, едва ли има историческа личност, която би преминала теста за величие, ако той включва съвремнните критерии за расово, сексуално, класово равноправие. От Юлий Цезар, през Джордж Вашингтон, та чак до Удроу Уилсън и Уинстън Чърчил.  Има и хора, като Хитлер и Сталин, чието ужасно наследство е още живо и не можем да държим паметниците им на публични места. Макар че можем да ги държим в историческия музей. Същото важи за паментници на хора, чиято единствена историческа "заслуга" е търговията с роби, например.

    Но импулсът за радикално ревизиране на историята ме плаши. Защото ми прилича на склонността на отделния човешки мозък  да ревизира спомените си  с времето (или напълно да забравя миналото.) Електронното пространство, макар и да пази паметта на човечеството, макар и да е една протеза за отслабнала лична памет, също така улеснява  смесването на доказани факти с конспиративни теории и откровени лъжи, на история с митология ... 

    Та  - нека влеза в ролята на адвоката на дявола, както се казва на английски. Питам се дали човечеството вече не остарява и не склерозира?  Дори буквално, поне в богатите държави, нараства броят на старците. И много от сенилните са в сената... Може би надеждата е, че Изкуственият интелект - това наше скъпо дете - ще ни наследи и ще продължи несъвършения човешки род, който вече остарява и ще умре? 

    Моля се това да е само една литературна фантазия. Една дистопия -- дяволски контрапункт на утопията за високо технологичният Земния рай, към който историческият прогрес неминуемо ни води. (Но знам, че молитвата, както и вярата в безсмъртието на душата и на човешкия дух, е историческа отживелица.)

СВЕТЪТ НЯМА ДА Е ПАК СЪЩИЯТ

След тази пандемия, която рално или късно ще отшуми, светът няма да е същият. Промените започнаха отдавна, но пандемията ги ускори и затвърди.  По-рано приятели се срещаха в кафенето, в бара, у дома, в парка. Сега - предимно във Фейсбук. Или Вайбър. По-рано се целуваха и прегръшаха. Сега си разменят емотикони с вдигнати палци и сърца.  По-рано четяхме книги в библиотеката, а вестници си купувахме и ги разлиствахме в къщи или в кафенето в неделя сутрин. Сега се осведомяваме предимно он-лайн вкъщи. По-рано преподавахме в класни стаи. Сега - он-лайн. Известни журналисти правят предаванията си от вкъщи, а не в студиото. Симфонични оркестри свирят с конферентна връзка -- он-лайн.

Компанията Гугъл ще остави 200 хиляди свои служители да работят от вкъщи до лятото на 2021. Това ще засегне почти всичките  служители на пълен работен ден. Дали тези, които работят от вкъщи ( не само за Гугъл), ще се върнат изобщо някога в офиса? По-евтино е да не се подържат офиси. 

А компаниите, чиито акции неимоверно се вдигат по време на пандемията са именно тези, които пребивават във (или работят чрез) виртуалното пространство —Амазон, Гугъл, Фейсбук… Роботите изместват хората. Виртуалното пространство измества реалното. Емотиконите - емоциите.

Мился, че тези промени, или повечето от тях, не са временни. Трябва да свикваме с тях.

. . . . . . . . .

В новата ми стихобирка “Писмо в небето” няма политически стихотворения. Тя е за света като текст, за птиците, които пишат писмо в небето, за това което ни е писано. Това е книга за думите, за буквите и за Словото.

Може би “Стени” е най-политическото стихотворение в нея. Стените се върнаха на мода в глобалния отворен свят —  30 години след падането на Берлинската. 

СТЕНИ

Берлинската стена, 

която можеше да стреля, но накрая

беше разбита с чук,

пазеше гражданите на Източния лагер

да не избягат от рая. 

Великата китайската стена 

пазеше китайския рай 

от варварски нашествия.

Макар че не спря Чингиз Хан.

Стената на плача,

стената на вековете

приема писмени молитви…

На стената във Фейсбук 

общуваме като затворници,

които си говорят 

през зида на килията 

и се търсят с поглед през ключалката. 

Има ли някой там? 

http://books.janet45.com/books/1491

БХАГАВАДГИТА (из осма глава)

     Арджуна каза:

1

Какво е брахман? Какво е атман?

     Какво, о, Върховен пуруша, е карма?

Каква е силата на божествата?

     И каква - на петте елемента?

2

В тленното тяло, о, Мадхусудана,

     как се извършва свещената жертва?

И как в последния час те познава

     този, който е установен в атмана?

     Върховносияйния каза:

3

Брахман е висшето, непрехедното.

    Чистата същност във всичко е атман.

А причината за пораждането

     на всичко, което отмира, е карма.

4

Елементите властват над преходното.

    Пуруша е силата на божествата.

В тялото аз съм свещената жертва,

    о, най-прекрасен между телесните!

5

Който напуска своето тяло,

     и в последния миг за мен мисли,

моето битие ще получи -

    без съмнение в мен ще пребъде.

6

За каквото човекът си мисли,

     когато напуска своето тяло -

в това отива, о, Каунтея!

     С пожеланото нещо се слива.

7

Ето защо трябва винаги само

     за мен да мислиш - и да воюваш.

Устремен с ум и разум към мене -

     без съмнение в мен ще пребъдеш.

8

С ум обуздан в йогийска практика,

     неразсейван от нищо, о, Партха,

непрекъснато размишляващият

     се слива с менe - с порушотама.

9

За Изначалния, за всезнаещия,

     по своята форма невъобразимия,

много по-малък и от най-малкото,

     но Всесъздател и Слънце над мрака,

10

за него в прощалния час който мисли

     с нетрепващ ум и в Любовно единство,

насочил праната между веждите си -

     той в този Върховен поруша отива.

11.

Което знаещите Писанията

     наричат "Вечност" - ще ти разкрия:

до него достигат от страст лишените,

     за него се пазят целомъдрените.

12

Затворил вратите на сетивата,

     концентрирал ума в сърцето си,

праната установил сред челото

     и напълно отдаден на йога,

13

изричайки "ом" -  едносричния брахман,

    с мисъл изцяло към мен устремена,

който напуска своето тяло -

     тръгва във върховно движение.

14

За този, който неотклонимо

     и постоянно за мене мисли -

за такъв уравновесен йогин

     съм постоянно достъпен, о, Партха.

15

Понеже само в мен пребивават

     махатмите - тези души съвършени,

те вече не се прераждат в нетрайното

     обиталище на страданията.

16

Умира всеки свят и отново

     се ражда - дори и светът на Брахма.

Но който стигне до мен, о, Арджуна -

     нито се ражда, нито умира.

17

Който познава деня на Брахма,

     дълъг хиляда световни епохи,

и нощта му - пак толкова дълга,

     какво е ден и нощ - само той знае!

18

Щом денят настъпи - Творението

     се проявявя от непроявеното.

Щом настъпи нощта - пак се стапя

     в непроявената моя същност.

19

Цялото множество на съществата

     щом настъпи нощта - изчезва.

И пак, не по своя воля, се ражда,

     щом настъпи денят, о, Партха.

20

Но има и над непроявеното

     по-висше непроявено - Вечното.

При рушенето на световете

     то остава - не се разрушава.

21

Непреходното непроявено

     се нарича Върховно движение.

Постигне ли го - човек не се връща.

     Там е върхоната ми обител.


22

Този Върховен Пуруша, о, Партха,

     с постоянна любов се постига.

В Него всички неща съществуват

     и целият свят е проникнат от Него.

. . . . . . . . . . . . . . . . . 

(превод в стихове Владимир Левчев  

по дословния превод от санскрит на Йорданка Пейчинова и от английски)

ЗА ПАМЕТНИЦИТЕ

Няма спор, че символите са нещо важно. Те са в основата на човешкото мислене, в основата на езика, който е символна система. В основата на националното и сициалното съзнание, на съзнанието ни изобщо. 

Все пак ми се струва, че  събарянето на паметници свързани с колониалното минало отклонява въпроса от по-важния: за расизма в съвремения свят. Расизмът има различни измерения във всяка страна. В България например “чернокожите”  са ромите. А до някъде има расизъм и спрямо турците. Макар че в Западна Европа пък расизъм се проявява и към българите. Но това всъщност е по-точно ксенофобия. Докато за малцинството в една страна, тя също е родина, а не чужда страна. 

И ксенофобията, и расизма, и растящата пропаст между бедни и богати, хора и страни, в света - това са реалните проблеми, за които трябва да мислим. Те са много важни както в САЩ ,така и в Европа, и в целия свят. 

Но рушенето на паметници, или горенето на книги, е нещо съвсем друго. Не можем да променим историята. Не трябва да се опитваме и да я ревизираме. Времената се менят и, ако мерим историята с днешния аршин, едва ли ще остане нещо, което не трябва да се събори. 

И ако събарянето на паметника на един човек, чиято основна “заслуга” е била търговията с роби, е оправдано, както и раздялата със символите на Конфедерацията, които са тясно свързани с робството на афро-американците, събарянето на паментника на Колумб ми звучи почти така шокиращо, както рушенето на християнски или будиски статуи от талибаните. Какво да кажем тогава за Джордж Вашингтон?  

Християните също са рушили “идолите” - т.е. древногръцките и римски статуи, подобно на днешните талибани или войниците на Ислямска държава. Когато обаче говорим за по-близката история, за символи свързани с все още отворени рани, като наследството на колониалното робство и расизма в съвремения свят, или с тоталитарните държави в Европа, символи, които още имат политическа сила, а не само историческо значение, нещата са по-различни. 

Един паметник на Хитлер, на Сталин или на Ленин, на Димитров или Живков, все още би имал политическо значение. В началото на 1990те, паметникът на Ленин в центъра на София беше кротко премахнат, без никакви протести. Но всяко повдигане на въпроса за преместването на паметниака на Съветската армия от центъра на София, или на който и да е друг от многобройните паметници на Съветската армия в България, предизвиква мощна вълна от протести, както от Москва, така и от съответните сили в България.  От друга страна никаква вълна от протести не предизвика събарянето на паметника “1300 години България” на Валентин Старчев пред НДК. И какво стана с мемориалните плочи на бойците от Първи и Шести пехотен полк, загинали в Балканската и Първата световна война, които трябваше да се възстановяват точно на това място?

Според мен трябва много внимателно да се мисли преди да се събаря  един паметник. В много Източноевропейски страни проблемът с паметниците на комунизма беше мъдро решен: те не бяха разрушени, а преместени в специален “резерват” - парк или музей на тоталитарното изкуство. У нас нещата се решиха половинчато ( и то без да се дръзне да се посегне на поне един от многобройните паметници на Съветската армия!). Т.нар. “Музей на социалистическото изкуство” в София има неясна функция. Наред с чисто пропагандното комунистическо изкуство (което най-често няма, или има съмителни естетически качества) в този музей са изложени картини на едни от най-добрите български художници живяли и по това време - Александър Жендов, Цанко Лавренов, Дечко Узунов. Дори като се вземе предвид названието на музея, това изглежда като един опит да се размие границата между тоталитарната пропаганда и българското изкуство от периода 1945-1989 изобщо. 

Въпросът с паменниците е много сложен, когато те са свързани с още отворени социални рани и с още живи политически идеологии. И трябва внимателно да се мисли как точно да се процедира с тях. 

Но много важно е да не се отвлича вниманието от реалните проблеми с расизма, ксенофобията, политическия екстремизъм, като акцента се премества върху събарянето на паметници. 

ЗА БУКВИТЕ

НАЙ-БЪЛГАРСКИТЕ БУКВИ

На Ангел Джендема

 ѣ Ѫ –

вие сте старите ни къщи

с тайни проходи, стълбища, балкони.

Разрушиха ви

и настаниха духовете ви

в А, Е, Я – стандартни блокове.

ѣ –

под твойта двойна стрѣха заседаваше

комитетът на българското единство.

Сега на твое мѣсто

възникна позволено Я,

а срещу него

се гордее диалектно Е.

Сега България е разделена

на хляб и хлеб,

на мляко и млекò,

на няма и на нема...

Ѫ –

ти бе сѪдба и пѪт за нас.

И съсѪд на кръвта ни!

Ти беше храмът на независима България.

Но рухна...

Като кѪтник те извадиха.

Сега пред мен е зяпнало от изненада

А-то на четА.

И нахално ми отвръща

Я-то на летЯ.

Букви заместители

са сградите на нашите умствени предградия.

Мисълта ни се засели

в Едипови

жилищни комплекси:

нови

като новини,

грозни

като угризения.

1988

БЪЧЕЛА

iaже акы бъчела любодѣльна  

съ всѧко(го) цвѣта ѱанию събьравъ

              из “Похвала за цар Симеон”

                 На Поли Муканова

Дедал построи лабиринта ми

и начерта крилата ми.

Нощем се лутам в коридорите и килиите

на  езика.

Сутрин политам 

в синия свитък

с восъчните крила на буквите.

Събирам мед

от цветовте на света.

Или се издигам

и отдалечавам

все по-опасно близо до слънцето.  

АЗБУЧНА МОЛИТВА

(по Константин Преславски)

Аз — най-голяма тайна, която

Бог е вложил във всеки различно —

Видима и Невидима Същност.

Господ е в сърцето на всеки —

Дар от живия Божи Дух пратен.

Едното е утроба на много:

Живите са деца на Словото.

Знанието— Любовта — просветна.

И лъчът светлина стана спектър —

Йоан превърна в призма реката…

Как Едно се пречупва в Много?

Летя със стада и народи към Теб —

Милост и Смърт за тварите тленни.

Ние сме всмукани в Черна дупка —

Огънят на Едното ни вика —

Покоят е буря, Мракът е огън…

Ръце издигаме и те молим:

Словото — хлябът насъщен ни дай,

Твоята кръв — иако вино —Духът,

Умът озарил света —Светлината.

Фараонското слънце е камък.

Херувимската мъдрост е полъх.

Цар на царете  е малко Дете.

Червеят няма да ни победи.

Шестокрилите шепнат във вятъра.

Ще е небето ковчега — Ноев!

Ъглите на небето се свиват.

Южен вятър ни носи над урви:

Ясно е — Краят ще бъде роден.

Мир! На Светата Троица слава!

Минало, Настояще, Бъдеще

стават Едно на края на времето.

Слава на Словото що ни изрича

сега и во веки веков. Амин!

СИНИЯТ СВИТЪК

Зората с розови пръсти

разгръща синия свитък.

От тъмни гори

първата буква полита и пее.

Ятото е изречение изписано в синевата.

Лятното Богоявление —

златния ореол на слънцето.

Така разчитаме

 птиците 

в синия свитък:

Разгъва се  безкраят на душата

и осмисля за миг  тъмнината.

СВЕЩЕН ЕЗИК

…аз дните си като страниците

прелиствам уморен.

Атанас Далчев „Книгите“

Свещен език – език на свещ,

която в гърлото вибрира,

в тълпата днешна кой е вещ

достатъчно да те разбира?

Като молци край свята цел

кръжим, но който в теб се цели – 

той доброволно е приел

смъртта на земните си цели.

Език свещен – език на свещ:

невидима свещенна клада – 

смърт и живот за всяка вещ – 

и саможертва, и наслада.

1994