ПИЕСА
МАРКО ОТ ПРИЛЕП
Владимир Левчев
Действието на тази пиеса се развива на границата между сън и реалност, между времето, когато земята е била плоскост върху гърба на костенурка и времето на Колумбовите пътешествия, между под- визите на Крали Марко от балканските народни песни и реалния живот на феодала Марко Мърнявчевич от Прилеп, турски васал от края на 14 век.
Действащи лица:
Марко (прилепски принц)
Крал Вукашин (баща на Марко)
Ефросима (майка на Марко)
Ангелина (жена на Марко)
Хрельо (мелнишки деспот и баща на Ангелина)
Три орисници (вещици)
Вила Самовила
Дедо Неделко (пелагонийски митрополит)
Цър Арапин (същият е и Втори Цър Арапин)
Момчил (родопски войвода, вуйчо на Марко, може да е същи- ят актьор, който играе Марко)
Елена (жена на Момчил)
Муса Кеседжия (албански разбойник)
Дядо (старец с торбичка)
Зои (проститутка в Цариград)
Йоан Кантакузин (гръцки военачалник и император)
Турски офицер
Латински рицар
Продавач на сабя в Цариград
Гости на пир (същите са Сватбари, Три синджира роби и Народ)
Двама побратими на Вукашин (същите са двама побратими на Марко)
Слуга
Трима търговци на роби
Джудже
Глас (на Архангел)
Първо действие Първа сцена
Момчил, Вукашин, Кантакузин, Турски офицер, Ефросима, Елена
Сцената е празна. В десния край на сцената има крепостна порта. Залез.
Момчил, огромен човек на около 35 години, е сам на запад, в левия край на сцената. Той язди (конят му може да е невидим) към портата.
Момчил (към коня си, който трескаво пришпорва, докато дърпа юздата към себе си): Разтвори криле! Литни към Перитор!... Разтвори криле! Литни към Перитор!
Конят прави подскок на място, но не литва. Момчил поляга напред и го пришпорва. Препуска към Перитор.
Зад Момчил се явяват още трима конника (с невидими за публиката коне): Вукашин. Кантакузин и Турски офицер. Те го преследват.
Вукашин е на възрастта на Момчил, но много по-дребен. Кантакузин е по-възрастен, с вид на монах, но с шлем. Вукашин поглеж-
2
68 години сп. „Театър“ – паметта на българския театър
да към яздещия зад тях Турския офицер с голяма чалма. После гледа въпросително към Кантакузин.
Кантакузин: Не си виждал турци, нали? До- ведох ги в Тракия, за да ми помогнат да си върна престола. Знаеш как регентите в Константинопол ме измамиха... Но Мом- чилис също ме измами. Направих този раз- бойник севастократор, а той ми измени. Предаде ме. Не мога да се доверявам на никого. Само общият враг ни прави прия- тели. Докато го имаме.
Кантакузун гледа напред към Момчил. Вукашин: Да, имаме общ враг, императоре... приятелю... Но както знаеш Момчил има и друг враг освен нас. И той също ни е при- ятел.Това е жена му... Моята Елена! Тя е в
Перитор и ни чака... Моята Елена... Кантакузин ( поглежда към Вукашин с иронич- на усмивка): Плътската жажда не е най-до-
брият съветник, приятелю.
Вукашин: Знам. Но нали благодарение на Елена
сме по следите на Момчил? Тя ни каза, че той ловува сам в планината Разбойна... И ето го пред нас. скоро ще го настигнем...
(Кратко мълчание, яздят)
Вукашин: Елена ми каза, че конят му имал кри-
ла. Но тя тайно е подрязала крилата му
преди лова. Няма как да ни избяга! Кантакузин поглежда към Вукашин с още по-иронична усмивка. Нищо не му отго-
варя.
Вукашин: Елена също ми каза, че е сипала
катран в ножницата му... Елена наистина иска да ни помогне. Тя иска аз, Вукашин, кралят на Прилеп, да бъда неин крал. Крал и на Прилеп и на Перитор. Крал на земите от Вардар до Марица...
Кантакузин гледа напред, язди и нищо не от- говаря.
Кантакузин (след малко): Перитор, градът на Момчилис, трябва да бъде изгорен. От там не идва нищо добро за никого, прия- телю. Ще изгорим Перитор. А ти си взе- ми твоята Елена в Прилеп. И си я направи кралица, щом искаш...
Вукашин мълчи.
Кантакузин:... щом вярваш, че тази жена те
обича. И ще продължи да ти бъде приятел,
дори когато отстраните общия враг...
( кратко мълчание)
Кантакузин: За теб, Вукашине, са земите на
Момчилис на север. За мен – на юг от Ро-
допа до морето. Имаме мъжки договор,
нали?
Вукашин: Да. Имаме мъжки договор. Можеш
да ми се довериш напълно. Аз не се отмя- там от думата си като тоя подъл родоп- ски разбойник!
Кантакузин (след кратко мълчание):А когато си върна престола в Константинопол, ще имаме с теб и други общи поводи за прия- телство, Вукашине, освен този пред нас...
Турският офицер язди и мълчи. Тримата кон- ника се доближават все повече до Мом- чил, който се озърта нервно и препуска. Момчил стига до портата на Перитор и почва да блъска по нея. Тя е залостена.
Момчил: Отваряй бързо, Елено! Гони ме голя- ма войска!... Двама подлеци са се съюзили срещу мен – коварният ромей Йоан Кан- такузин и оня прилепски мъник Вукашин. Па и турчин водят с тях!... Отваряй бър- зо, жено! Отваряй, че загинах!
Момчил блъска по вратата. Но никой не му отговаря.
Момчил: Ефросима! Ефросима! Чуваш ли ме ти, сестрице? Отвори ми бързо! Спаси ме!
Портата не се отваря. Накрая отвътре се чува гласът на Елена.
Елена: Ха-ха-ха! Свърши се твоето царство, Момчиле!... Севастократор Момчилис... нали беше много важен за ромеите... ха- ха-ха... Ето ти сега ромейска корона! От тръни...
Момчил: Елено? Какви ги дрънкаш?...Т-т-ти... Предаваш ли ме?! ... Ефросима! Ефросима! Елена (отвътре): Няма, Момчиле, тоя път да ти помогне твоята мила сестрица! Знам, че тя винаги ти е била по-мила от мен. За нея да се беше оженил, не за мен! Но днес няма да ти помогне твоята Ефросима. Дотук беше, Момчиле! Преди залез слън- це ти ще предадеш Богу дух. А мен ще ме
вземе моят крал Вукашин.
Момчил: Боже милостиви! Отровна змия съм
носил в пазвата си!... Десет години!...
Къде ми бяха очите!
Елена: Ха-ха-ха! Голям мъж си, Момчиле, ама си
глупав! И син не ти родих за тия десет години. На теб не родих, но ще родя на Вукашин...
В този момент тежка сянка пада върху врата- та пред Момчил. Тримата преследвачи са го настигнали, докато Момчил е говорил с
3
Елена. Кантакузин е понечил да извади са- бята си. Но Вукашин го е спрял и е извадил своята. Сега прилепчанинът стои с издиг- ната сабя зад гърба на Момчил. Вукашин е нисък, но сянката му върху вратата е по-голяма от огромния Момчил. Момчил почва да дърпа сабята си, но тя не изли- за от ножницата. Залепена е от Елена с катран. Тогава Вукашин с един замах на сабята си му отсича главата. Главата на Момчил се търкулва и удря портата. Огряната от залеза глава проговаря забър- зано на Вукашин.
Главата на Момчил: Не взимай тази неверни- ца, Елена, Вукашине! Както мен предаде – така ще предаде и теб!... Вземи сестра ми Ефросима! Тя ще ти е винаги вярна. И ще ти роди голям юнак – като мен!...
Вукашин гледа стреснат говорещата глава. Вратата се отваря и отвътре излиза Еле- на – малка синеока, усмихната красавица. Тя ритва чевръсто главата на мъжа си и се покланя усърдно на Вукашин.
Елена: Добре дошъл, господарю!
Зад вратата в двора на крепостта се вижда
сестрата на Момчил Ефросима, вързана за една колона. Вързана е със собствената й дълга коса. Ефросима има мраморно лице и дълбоки тъмни очи. Вукашин е хипнотизи- ран от нея. Елена очаква Вукашин да слезе отконясиидаяпрегърне,нотойнего прави. Тогава Елена хваща обезглавеното тяло на мъжа си и му изхлузва ризницата, плетена от тънки синджири, окървавена. Взема и шлема на Момчил, който се е тър- кулнал край вече мъртвата глава.
Елена: Ето, господарю мой, господарю на Пе- ритор! Това е твоят шлем и това е тво- ята ризница! Премени се в тях!
Вукашин слиза от коня си и все още гледа Ефросима, като в транс. Елена го прегръ- ща, но той не я вижда. Тогава Елена сама му надява ризницата на Момчил и слага на главата му шлема. Но ризницата е толко- ва голяма, че стига до глезените на Вука- шин, като нощница. А шлемът покрива очите и ушите му и се поклаща на глава- та му като леген. Кантакузин се усмихва. Турският офицер гледа сериозно. Вукашин осъзнава, че е станал смешен, захвърля ог- ромния шлем на Момчил и хваща за врата изплашената Елена.
Вукашин: Вържете тая вещица! Намажете я 4
с катран и я изгорете! Както предаде Момчил, тоя голям герой, така ще преда- де и мен!... Нека да бъде волята на Мом- чил!.. Изгорете я заедно с града!
Вукашин захвърля Елена на земята и тръгва към Ефросима. Чуват се писъците на Еле- на, докато я отнасят зад сцената.
Втора сцена
Вукашин, Ефросима, Гости на пир, Двама побратими, Дедо Неделко, Три орисни- ци, Слуга
Дворецът на Вукашин в Прилеп. Сцената е празна, разделена на две. В лявата поло- вина има голямо легло, а в дясната – дълга маса.
Леглото е в спалнята на Ефросима. Тя лежи, а до нея има дървена люлка за бебе. Другата половина от сцената е дворцова зала. На дългата маса тече шумен пир с гости по случай раждането на Марко, синът на крал Вукашин и кралица Ефросима.
Бият камбани. Вукашин, пиян и превъзбуден влиза от шумната стая с гостите в ти- хата стая на Ефросима. Той целува жена си по челото, а после вдига бебето от люл- ката и го гледа с горда усмивка. Ефросима изглежда все така вцепенена, с мраморно лице и тъмни немигващи очи като в пре- дишната сцена. Бебето е много голямо.
Вукашин: Хубав син си ми родила, Ефросимо! Юнак ще стане той като татко си.
Ефросима мълчи.
Вукашин: Ама аз му дадох хубаво име, нали?
Марко!... Кръстих го на Евангелиста, кой- то се рисува на иконите като страшен лъв... Дедо Недялко ни го кръсти нашия Марко още некърмен, докато ти спеше. Като порасне ще се бие като лъв... Чуй го! Отсега реве като лъв! Ха-ха-ха!
Бебето реве. Ефросима не отговаря. Вукашин: Да, хубав син си родила на крал Вука- шин, Ефросимо, кралице моя! (гледа бебе- то, после гледа към нея.) Ама той и на теб
прилича малко...
Ефросима (втренчена във Вукашин):А на мен
ми прилича на вуйчо му, Момчил.
Вукашин помрачнява. Не казва нищо, но става,
оставя бебето и се връща при гостите.
Година LXVIII, бр. 1-3/2014
68 години сп. „Театър“ – паметта на българския театър
Понеже е нисък, сабята му, с която не се разделя никога, се удря в земята, докато излиза. В дворцовата зала всички са пияни. Чува се музика, слуга пълни чашите с вино. Сред гостите има грък, сърбин, венециа- нец. Дедо Неделко, владиката, е също на масата, пиян.
Вукашин сяда между двама свои побратими. Тримата се прегръщат и вдигат чаши. Вукашин: Хайде, братя, да пием за нашата
младост! Че тя бързо отлита. Станем ли татковци – свършва свободата... Ама ние тримата хубаво си поживехме, а?... Ха-ха- ха!
Смеят се.Чукат се и пият до дъно. Пак нали- ват.
Побратим отляво: Вукашине, хайде да пием за солунските девойки, дето ни побратими- ха!
Смеят се.Чукат се и пият до дъно. Пак нали- ват.
Побратим отдясно: И за скопските девойки да пиеме тогава! Че те най ни обичат и ни се радват!
Смеят се.Чукат се и пият до дъно. Пак нали- ват.
Вукашин: А за константинополските кираци нема ли да пием?
Смеят се неистово. Чукат се и пият до дъно. Дедо Неделко: Чини ми се, господа, че не сте ми изповедали всичките си грехове. Готов
съм да ви слушам!
Изповедите на тримата сладострастни фео-
дали се губят във всеобщата врява. Някои
гости вече дремят на масата.
Вукашин (пак вдига тост, сега към всички в
залата): Да пием, господа, за нашия велик василевс цар Стефан Душан! Крал Вукашин, най-безстрашният воин (бие се в гърдите), му е любимец на царя. Прилепският кралски двор ще расте и ще се прославя в цяла Ма- кедония! От Вардар до Марица! От Шар планина до Бело море! Всичко ще е наше. Наздраве за василевса Душан!
Гостите, които са будни, викат ура и наздраве и пият до дъно. Тримата феодали-побрати- ми стават и играят бойна игра – надхвър- лят се с боздугани. Вукашин е най-дребен, но хвърля най-надалеч. Победените побра- тими се прегръщат с краля и си тръгват. Тръгва си и дедо Неделко. Слугата гаси све- щите и излиза.
Вукашин е сам и пиян. Свети само една свещ.
Вукашин вижда синьо сияние, идващо от спалнята. Той хваща сабята си с две ръце и с леко поклащане отива към спалнята. По- глежда през открехната врата. Ефросима спи, но над люлката на бебето са надвесе- ни три орисници. Те са стари жени с дълги бели коси и дълги бели нощници. Очите им светят и в ръцете им мъждукат сини дря- нови пръчки.
Първа орисница (прави с пръчката си кръст над бебето):Да расне Марко, да порасне! Да стане голям и силен като вуйка си Момчила!
Трите орисници (прошепват заедно): Амин, дай Боже!
Втора орисница (прави с пръчката си кръст над бебето): Да расне Марко, да порасне! Да стане юнак над юнаци, па да строши на татко си Вукашин костите!
Трите орисници(прошепват заедно): Амин, дай Боже!
Трета орисница (прави кръст над бебето): Да расне Марко, да порасне! Па да вземе на татко си кралството, щом оня го отнесе река Марица!
Трите орисници (заедно): Амин, дай Боже! Орисниците се споглеждат и започват да се кискат като палави ученички, с ръце на ус- тите. Вукашин вади сабята си и се втур- ва в стаята. Смехът на трите орисници се превръща в писък на сови. Те побягват (излитат) от сцената. Вукашин не ги дос- тига. Ефросима и бебето продължават да спят. Вукашин свъсено мисли за момент. Внимателно взима бебето от люлката, без да го събуди и го изнася от стаята. Ефроси- ма се размърдва, но не се събужда. Вукашин, в дворцовата зала, оставя спящото бебе
на масата.
Вукашин (шепнешком в края на сцената): Ган-
че!
Дотърчава Слугата. Той не говори,леко мучи,но
кима усърдно и изпълнява.
Вукашин: Слушай и помни! Да вземеш една
кошница... да я намажеш със смола да не по- тъва. Па да туриш това бебе вътре и да го пуснеш надолу по Вардаро!
Слугата кима утвърдително.
Вукашин: До изгрев слънце да си се върнал! Ни-
кой да не те забележи! Ако някой разбере,
ще се простиш с главата си! Ясно ли е? Слугата кима утвърдително, взема бебето и излиза. Вукашин сяда до друг спящ гост,
удря глава на масата и заспива.
5
Година LXVIII, бр. 1-3/2014
Трета сцена
Марко, Вила Самовила, Хрельо Шестокри- льо
Празна сцена. Обла скала по средата. Марко е млад юнак, огромен като буйчо си Мом- чил ( ъщият актьор). Вила Самовила е не- човешки красива, изглежда на неговата възраст. Тя е полугола, с кожена препаска, от която си е извадила едната гърда. Има лък, колчан със стрели на гърба и крила. Марко бозае от Вила Самовила.
Вила: Седем дена те кърмя като майка. Щастлив си, че не познаваш майка си. А мен ме позна.
Марко е затворил очи и бозае.
Вила: Моето мляко дава юнашка сила. Равен
няма да имаш на света! ... Я иди пак да про-
вериш можеш ли вече да вдигнеш оная скала! Марко става като в транс, отива към ска- лата, хваща я, напрягя сили и успява да я вдигне. Хвърля скалата зад сцената. Чува се грохот. Вила сияе от радост и пляска
с ръце.
Вила: Сега си юнак над юнаците, кралевич
Марко! Готов си да влезеш в песните.
Много песни за теб ще се пеят.
Като казва това, Вила се обръща и излиза от
(излита над) сцената.
Марко (седи на земята): Защо ме нарече кра-
левич? Кралевич Марко!... Аз съм Найден. От Диво село... Ей, ама каква кака! Нема в наше село такива. Тая не е земна жена... Вила Самовила... Зарад нея сега не мога да се прибера на село. Жив ще ме одерат. Па- сех говедата, ама ги вързах на припек и те измряха от жажда... Докато аз съм ци- цал от Вила... Колко дена цицах?...Не пом- ня вече... Ама хич не съжалявам!... Цицах юнашко млеко... В Диво село нема такова. Имаме само козе.
Чува се шум на река, после тропот на копи- та. Марко е сам на сцената. Влиза Хрельо Шестокрильо. Спира се и гледа втренчено огромния Марко, който не го забелязва.
Хрельо: Дал Бог добро, незнайни момко! Марко (вдига поглед без особен интерес): Дал
Бог добро, незнайни войводо!
Хрельо: Как ти е името?
Марко: Найден.
Хрельо: Кой е татко ти? И коя е майка ти?
Марко: Река Вардар ми е мене майка. Река Вардар ми е мене татко.
Хрельо: Хъм. Защо така отговаряш?
Марко: Така си е. Добри хора от Диво село са
ме намерили като бебе. Дошъл съм при
тях надолу по реката в една кошница. Ре-
ката ме е пратила при тех.
Хрельо: Е, хубаво, Найдене. Вардарски сине.
Аз съм Хрельо Шестокрильо. Деспот съм на Мелник, и на Пирин и на Рила планина... И знаеш ли какво ще ти кажа сега?
Марко: Какво?
Хрельо: Днес ти излезе късмета.
Марко: Защо? Заради млекото ли?
Хрельо: Защото те каня в двореца да бъдеш
млад девер на сватбата на сина ми. Марко (става на крака и се извисява застра- шително над Хрельо): Я марш от тука, Хрельо войводо! Не се шегувай така с един сирак от село! Че ако те прасна между очите, ей там на оня баир ще ти
хвръкнат и двете!
Хрельо: Не се шегувам с теб, юначе! Успокой
се! Наистина те каня! Син ми се жени утре заран. А младият девер се спомина. Три меха вино изпи още преди сватбата, падна и се спомина. Трябва ми снажен и си- лен юнак като тебе да докара булката на сина ми. Заедно с кервана, който ще кара зестрата й... Ти ми харесваш за тая рабо- та... Честен кръст, не се шегувам!
Хрельо се кръсти. Марко се почесва по глава- та и гледа към босите си крака.
Марко: Е как от селянче като мене ще напра- виш деспотов девер, Хрельо войводо? Хрельо: Ти нямай грижа!... Да яздиш можеш
ли? Марко: Мога.
Хрельо: Сабя можеш ли да въртиш?
Марко: Боздуган мятам.
Хрельо: Ставаш значи. Като те премениме
в двореца, за истински княз ще минеш. Само трябва да ме слушаш и да изпълня- ваш всичко каквото ти кажа! Съгласен ли си? ...
Марко мълчи колебливо.
Хрельо: И сабя ще ти подаря ... истинска...
Съгласен ли си?
Марко: Съгласен съм! ... (настрани) Тъй и тъй
не мога вече да се прибера на село... Хрельо: Тръгвай веднага тогава, че нямаме
време!
Двамата излизат от сцената.
6
68 години сп. „Театър“ – паметта на българския театър
Четвърта сцена
Марко, Хрельо, Вукашин, Сватбари
Марко е пременен като принц, със сабя и боз- дуган. Зад него върви керван: Булката, Хре- льо, Вукашин, сватбари. Вървят в редица. Изведнъж земята почва да се тресе.
Сватбар: Що стана, бе?
Споглеждат се.
Друг сватбар: Земьотрес! Земьотрес май
стана...
В този момент от десния край на сцената се
показва огромно чудовище на два крака, но с три глави. Настава суматоха и всич- ки хукват да бягат. На сцената остават само булката и Марко. Марко вади сабя и размахва безстрашно боздуган към чудо- вището.
Затъмнение.
Пета сцена
Марко, Хрельо, Вукашин, Ефросима, Ангели- на, Сватбари
(Двореца на Хрельо Шестокрильо. На герба на Хрельо има херувим с шест крила и Хре- льовата кула от Рилския манастир.)
Сцената е празна. В средата на сцената е дъл- гата маса от първа сцена с гостите, сега сватбарите, които са побягнали от чудо- вището и пият. Тук са и Вукашин, Ефроси- ма и Ангелина. Всички са тъжни.
Сватбар: Горката булка! Горката булка! Ламя- та я грабна, преди гък да каже!
Друг сватбар: Бог да я прости!
Вукашин (прегръща Хрельо): Писано й е било,
Хрельо, да се жени не за сина ти, а за цър-
ната земя!
Хрельо (просълзен): Бог да я прости! И нея, и
юнака дето я водеше! Голям грях си турих на сърцето... А на син ми не е било писано да се жени ...
Ангелина прегръща баща си Хрельо от другата страна. В този момент от левия край на сцената влиза Марко, който води булката за ръка. Всички се прекръстват и ахват.
Сватбар: Леле, Боже!
Друг сватбар: Чудо! Чудо е станало!
Марко: Чудо ли? Ей в тоя боздуган и в ей тая сабя е чудото, сватбари!
Марко, изправен пред масата, размахва бозду- ган и сабя. Той гледа към хубавата Анге- лина, дъщерята на Хрельо и сякаш говори само на нея. И тя го гледа с възхищение.
Марко: Ей в тоя боздуган и в ей тая сабя е чу- дото!...А вие, знатни мъже, сватбари, вие сте всичките мухльовци! И в Диво село нема такива мухльовци като вас!
Марко размахва боздугана към гостите: Марко: Те ти на тебе булчинска зестра, Хре- ло Шестокрильо! Дето си можел уж да ле- тиш... Като крилата птичка побягна от
ламята!
Удря Хрельо по гърдите.
Марко: Те ти и на тебе кумов дар, знатни
куме, крал Вукашине! За голямата ти сме-
лост!
Марко халосва силно Вукашин, който се пре-
вива от болка. Строшени са му ребрата. Няколко души от сватбарите вадят саби и скачат към Марко.
Хрельо: Оставете го! Прав е да ни се гневи! Той сам е спасил булката, а ние всички из- бягахме! Прав е!
Вукашин (превит от болка, гледа към Марко): Я ми кажи право, юначе, кой татко те е тебе родил и коя майка те е откърмила, та триглава ламя победи, без да ти миг- не окото?... Па и на великия крал Вукашин костите строши...
Марко: Река Вардар ми е мене татко. Река Вардар ми е мене майка.
Вукашин: Как така бе?
Марко: Като бебе ме е донесла реката при до-
бри хора от Диво село. От реката са ме извадили, от една кошница с катран нама- зана, не от майчина утроба.
Вукашин (настрани): Милостиви Боже! Май се сбъднаха и първото и второто проро- чество на Орисниците...
Ефросима скача от масата, идва при Марко и му разгръща ризата.
Ефросима: Ето го белега! Усещах си нещо аз!... Сине Марко! Аз съм майка ти, а не реката! Ефросима прегръща Марко. Той е объркан. Тя
плаче.
Ефросима: Одрал си кожата на вуйчо си Мом-
чил! Аз съм майка ти. Познах те веднага, като те видях, сине! Деветнайсет години минаха откак ми те откраднаха трите стари орисници, трите лоши вещици...
7
(Плаче.) Вукашине! Благослови сина си! Вукашин е също просълзен. Опитва, но не може да стане от болката в ребрата. Ефросима (към Марко): Ето, той е татко ти! Марко (не е особено зарадван): Тоя ми е тат-
ко?
Ефросима: Да. Хайде, простете се! Прегърне-
те се!
Тя води Марко към Вукашин.Огромният Марко
коленичи пред баща си.
Марко: Прости ми, тате, че ти строших кос-
тите!
Вукашин (просълзен): Сине, Марко! Голям грях
имам към тебе! Простен си. Но и ти да
простиш на татко си!
Прегръщат се. Всички пляскат с ръце, викат
радостно, пълнят чаши с вино, пият и
пеят македонски песни.
Сватбари: Да пием за кралевича Марко!Да
пием за крали Марко от Прилеп!
Носят на Марко голям мех с вино и той го из-
пива на един дъх. Марко гледа към Ангели-
на със щастлива усмивка. И тя му се усми-
хва. Музиката свири, всички пият, пеят и
се веселят.
Бавно затъмнение.
Шеста сцена
Латински рицар, Хрельо Шестокрильо, Марко, Ангелина, Сватбари, Слуга
Празна сцена. Голяма дървена маса. Крепостна порта. (Двореца на Хрельо.)
Хрельо: Хайде наздраве, шевалие Жак! Да пием за твоето Атинско кръстоносно херцогство!
Латински Рицар: Да пием и за твоето Мел- нишко деспотство, приятелю Хрелис! Хрельо: С теб сме съседи от юг, Жак. С Крал
Вукашин – от запад. С крал Вукашин ние сме стари другари. Но на изток от тук са турците... Те са нашите общи врагове. И на трима ни.
Латинския рицар: Да, общи врагове са ни турците... И ромеите...
Хрельо: И ромеите... А общите врагове ни правят приятели. Нали така?
Латински рицар: Да, така е, приятели пра- вят.
Хрельо: Ама тук по нашите земи често ре- жем главите на довчерашните приятели.
Или им вадим очите...
Латниски рицар: Да, така е, вадите очите...
Хрельо: Е, затова искам да ти дам за жена мо-
ята щерка Ангелина. Тя ще пази нашето
приятелство. Като очите ни.
Латински рицар: Хубава Ангелина! Хубаво
приятелство... Но аз чувал тук да казва-
те: Днеска сватба – утре брадва!
Хрельо: Ха-ха-ха! Това е само шега, Жак. Аз
много обичам дъщеря си. Ако ти пазиш
нея, аз ще пазя теб. И от турци и от ро-
меи... Хайде наздраве и Бог доброто! Латински рицар: Бог доброто! Бог доброто,
Хрелис! Хубава Ангелина...
Хрельо пие до дъно. Латинският рицар пийва
и оставя чашата на масата с лека грима-
са. Виното се разплисква. Хрельо се смее. Хрельо (вика): Ангелиноо! Къде се бавиш! Ела
да се поклониш на бъдещия си съпруг! Няма отговор. В това време се чува страшен трясък по вратата. Ударена е с боздуган. Сватбарите стават и насочват лъкове към вратата. Хрельо и Латинеца вадят сабите си. Хрельо дава знак с глава на слу- гата да отвори. Вратата е отворена. Явява се Крали Марко (на кон), издокаран и горд, с боздуган, с който е ударил по вра-
тата.
Марко: Протосеваст Хрелис, ти така ли по-
срещаш кралевича Марко, сина на твоя по- братим Вукашин? Със стрели и извадени саби, а?
(Усмихва се широко на Хрельо.)
Хрельо: Брей да се не знае! Ти ли си, Марко? Ис-
тински войвода си станал за едно лято!... Ама с тоя твой боздуган насмалко в грях да ме вкараш... Така ли се чука на врата!... Айде сядай на масата, че имам повод да те черпя!
Марко сяда на масата, а слугата отвежда коня му.
Хрельо: Казвай сега, кралевиче, какво става в Прилеп?
Марко: Татко ми замина на изток, към река Марица, да се бие с турците. А мен и май- ка ми Ефросима остави да управляваме Прилеп. Сега обхождам границите на дър- жавата ни.
Хрельо: Татко ти Вукашин е безстрашен воин, момко. Дано му даде Бог победа над турците! Хайде за него да пием!
Наливат на Марко в голяма чаша, чукат се тримата с Хрельо и Латинския рицар. Марко веднага пресушава чашата си.
Година LXVIII, бр. 1-3/2014
8
68 години сп. „Театър“ – паметта на българския театър
Хрельо (към Жак): Това е синът на моя приятел Вукашин. Скоро се намери като по чудо. (към Марко) Ех, ти Марко! Крали Марко! Нали знаеш, че на мен дължиш съдбата си?
Марко: Знам, Хрельо, знам. Не съм те забра- вил.
Хрельо (към Жак): Ако не бях поканил тоя момък на сватбата на сина ми, сега щеше да пасе говеда в Диво село... А я виж какъв рицар е станал! Истински кралевич!
Латинският рицар не разбира точно какво е станало, но се смее и намига.
Хрельо (към Марко, с усмивка): Как ще ми се отплатиш, крали Марко?
Налива му нова голяма чаша и Марко пак я пре- сушава.
Марко: Ще ти бъда верен другар, Хрельо, като татко ми... Ама ако и ти си ми верен дру- гар...
Хрельо: Ангелиноо! Ела веднага да се покло- ниш на мъжа си! И да поздравиш прилеп- ския кралевич Марко!
Ангелина този път се показва в края на сце- ната с метално огледало и голям костен гребен в ръка.
Ангелина (с иронична усмивка): Чакай, татко, да си съблека сватбената фуста и да си об- лека катадневната. Не слизам със сватбе- на фуста при такива тежки пияници като вас! Като гледам мъжът ми как си разлива чашата... Ще ми съсипете роклята!
Погледите на Марко и Ангелина се срещат. Ангелина си изпуска гребена.
Ангелина ( след кратко мълчание): Ей, ти, кра- левича от Диво село! Я ела да ми подадеш гребена, че си го изпуснах!
Марко става смутено от масата и отива към Ангелина. Когато се навежда за гребена тя му прошепва.
Ангелина: Марко! Спаси ме от този плешив стар латинец! Моля те! Баща ми иска да ме жени за него. По-скоро ще умра, откол- кото да се отдам на тоя глупав старец.
Марко й подава гребена, кимва и се връща към масата.
Хрельо: Казваш, че ще ми бъдеш приятел като татко ти, а, Марко? Нали знаеш, че тат- ко ти може да изпие една ока вино на един дъх? Ей тази златна чаша, дето с две ръце едва се вдига, с едно надигане я пресушава той! Ти можеш ли?
Марко (поглежда чашата): Аз мога и две таки- ва да изпия на един дъх.
Латинският рицар цъка с език и се подсмихва иронично, намига на Хрельо.
Хрельо (намига на рицаря): Хайде да се обзало- жим. Ако паднеш под масата, като я изпи- еш, ми даваш коня си. И ще си ходиш пеша от Мелник до Прилеп.
Латинския рицар се смее.
Латински рицар: Той свикнал пеш да ходи в
Диво село...
Марко (не му обръща внимание, към Хрельо):
Съгласен съм. Ама ако не падна под маса-
та, ти какво ще ми дадеш, Хрельо? Хрельо: Какво искаш да ти дам? Марко: Дай ми дъщеря си Ангелина. Хрельо помрачнява.
Хрельо ( към Марко): Ти си честен момък, смел и силен, Марко. И при това син на мой ве- рен приятел. Добър мъж би бил за Ангели- на. Но Ангелина вече е обещана на нашия гост, шевалие Жак от Атинското херцог- ство. Държавните интереси са над лич- ните ни желания. Ще разбереш това един ден, сине... С баща ти и без друго сме при- ятели, а Жак ни е нужен... Поискай друго!
Марко (след кратко мълчание): Ами искам... тая златна чаша. Дето едва с две ръце се вдига... И искам да ми доведете коня. Да си я сложа в дисагите тая чаша, веднага щом си я спечеля, като я изпия.
Хрельо: Имаш я чашата! Ако я изпиеш до дъно два пъти както каза. (към слугата) Доведи му коня, щом така иска!
Хрельо пълни голямата чаша пред Марко.Той я изпива на едни дъх. Пълни я пак. Той пак я изпива. Хрельо ръкопляска. Латинският рицар гледа недоверчиво, очаква Марко да падне под масата, но той не пада. Марко слага чашата в дисагите на коня, който му е доведен от слугата, (яхва го) и тръг- ва към Ангелина:
Марко: Скачай бързо на коня, Ангелино! Ангелина скача и те препускат извън крепост- ната врата. Всички стават от масата и хукват след тях. Гонят се известно време.
Марко и Ангелина изведнъж спират. Ангелина: Реката е придошла, Марко! Сега какво ще правим! Друг път към Прилеп
няма... Настигат ни!
Марко (към коня си): Разтвори криле! Литни
над реката! Разтвори криле! Литни над
реката!
Конят с Ангелина, вкопчена в гърба на Марко,
разтваря криле и прелита реката. Пре- 9
следвачите наближават, но спират на брега. Латинският рицар, с тежките си доспехи, понечва да продължи напред.
Хрельо ( хваща го за ръката): Стой, Жак! Река- та е дълбока и носи камъни. Ще се удавиш с тия железни доспехи.
На другия бряг Марко избърсва потта от че- лото си, навежда се и целува коня си по муцуната.
Латински рицар: Марко! Ти крадеш жена, а целуваш коня. Така ли правите на село? Марко: Ангелина ще я целувам после, когато
законно се венчаем с нея в Прилеп... Прос- ти ми, че толкова бързо си тръгнах от Мелник, тъсте Хрельо! Ще се грижа добре за дъщеря ти.
Хрельо и Латинеца мълчат. Марко и Ангелина в ръцете му, на гърба на коня, продължа- ват пътя си.
Седма сцена
Ангелина, Марко, Сватбари, Ефросима, Дедо Неделко, Турски офицер, Слуга, Вила Самовила
Прилепският дворец. Празна сцена, разделена на две. Голямата дървена маса от едната страна, голямото легло от другата, като във втора сцена.
Дедо Неделко: Честита сватба, Марко! Да сте живи и здрави и само мъжки деца да ти ражда Ангелина!
Дедо Неделко прави кръстен знак, Ангелина му целува ръка.
Един от гостите: Да пием за нашия княз Мар- ко и княгиня Ангелина!
Гости: За Марко и Ангелина! За Марко и Анге- лина!
Марко: Благодаря ти, дедо Неделко, че вед- нага ни венча, преди дори да се е върнал татко ми! Благодаря и на теб, майко, че ни благослови!
Ефросима: Сине, Марко! Ти си ми едничка ра- дост в живота! Да сте живи и здрави с хубавата Ангелина!
Ангелина целува ръка и на Ефросима. Ефросима: Вуйчо ти Момчил, Марко, пред- рече преди смъртта си, че ще се родиш юнак като него. Родих те и те окраднаха. Баща ти видял как те отвличат три зли вещици през нощта... Животът ми в При-
леп беше черен ад 19 години. Но се молих всеки ден на Света Дева Мария и тя на- края те доведе обратно при нас. Бог да те поживи! И внуци да ми родите!
Марко: Злото е минало, майко. Злото няма да се върне в нашия дом.
Ефросима: От твойте уста, в Божиите уши, сине!
Марко: Да пием за победата на татко ми крал Вукашин над турците!
Гости: За победата! За победата!
Радостни викове, тостове, музика. Влиза за-
дъхан слугата и коленичи.
Слугата (към Марко): Млади господарю! Ид-
вам с лоша, много лоша вест.
Марко (чука с метална чаша по масата): Я
по-тихо всички!... Говори!
Слугата: Княже Марко, нашата армия е била
разбита при Черномен. Крал Вукашин е бил ранен и се е удавил. Спасили са се само десетина войника. Казват, че река Мари- ца е потекла кървава след битката...
Марко е стреснат. Ангелина и Ефросима го прегръщат от двете му страни. Плачат. Дедо Неделко: Много ти се събра, сине Мар-
ко! За един ден сватба, помен за татко ти... че и коронация. Но Бог изпитва тези, които обича. ( към сватбарите) Крал Ву- кашин е мъртъв! Да живее крал Марко!
Всички: Да живее крал Марко!
Дедо Неделко: Утре рано сутринта ще на-
правим помена за татко ти, кралю. Какво друго можем да направим ние, смъртни- те? Такава е била Божията воля. (Отлива вино от чашата си и се кръсти.) ... А сега да не прекъсваме сватбата на нашия млад крал!
Слуга ( коленичил, гледа в земята): Кралю Мар- ко! Имам още една лоша новина...
Марко: Каква?
Слуга: Прилеп е обсаден от турците. Тук е до-
шъл техен пратеник от Одрин.
Всички мълчаливо се споглеждат. И Дедо Не-
делко, към когото Марко гледа за окуражи-
телна дума, сега мълчи и е навел глава в
недоумение. На вратата се чука. Слугата
отваря. Влиза Турски офицер.
Турски офицер: Марко! Нося ти вест от ве-
ликия султан Мурад. Приеми подчинение и васалство! Прилеп няма да бъде докос- нат. И ти ще бъдеш крал. Но ако не се подчиниш – ще последваш баща си, който нападна великия султан и загина. Велики-
Година LXVIII, бр. 1-3/2014
10
68 години сп. „Театър“ – паметта на българския театър
ят султан е милостив, но не прощава на враговете си. Ако не му се подчиниш, ще изгубиш главата си. А Прилеп ще бъде из- горен. И народът ти ще бъде откаран в робство. Ако приемеш васалството – ще бъдеш пощаден. И ти, и градът ти. При- маш ли васалство, Марко?
Всички мълчат.
Турски офицер: Великият султан също така
те известява, че Император Йоан Пети Палеолог вече му се подчини. Императо- рът в Константинопол също е сега васал на султан Мурад.
Марко гледа въпросително към Дедо Неделко. Дедо Неделко: Нямаш изход, кралю. Войската ти е разбита. Трябва да спасиш народа си и град Прилеп... Баща ти беше васал на цар Стефан Душан. Ти ще бъдеш васал на Султан Мурад. Такава ти е била орисия- та... Днес слугувиш на един, утре на друг. Но знай, че и твоите господари са слуги. Всички земни господари са васали на Едно- го – на нашия Господ Бог Исус Христос. И неверниците, без сами да знаят, също и те Нему служат. Трябва да приемеш васал-
ството, ако е за доброто на народ ти.
Марко е мрачен. Мисли.
Марко (към турския офицер): Приемам услови-
ята на султана.
Офицерът се покланя леко и сериозно на Мар-
ко.
Марко: Заварвате ни на сватбата ми. А и
всички в Прилеп сега скърбим за баща ми. Надявам се да не се отнесете към нашата радост и скръб с презрение. И да се оттег- лите отвъд стените на града ми веднага.
Турски офицер: Честита сватба, крал Марко! Няма да ти пречим днес. Но великият сул- тана Мурад ще те очаква след десет дена в Едирне. А край стените на Прилеп ще остане наш гарнизон.
Турският офицер излиза.
Марко (след кратко мълчание): Сипвайте да
пием, та да се напием!
Слугата налива на всички. Всички пият и пеят
тъжни македонски песни. Сватбата про- дължава. Докато гостите още са на ма- сата, Марко и Ангелина незабелязани от другите се измъкват и отиват в спалня- та. Песента от другата стая постепенно заглъхва и дясната част на сцената, с дъл- гата маса, се затъмнява. До леглото има свещ. Марко и Ангелина се целуват. Мар-
ко започва да съблича Ангелина. Отвън се чува пронизителен писък на сова. Ангели- на се стряска, но Марко не обръща вни- мание. След малко обаче се чува чукане по вратата. Марко скача, грабва сабята си и излиза навън. Пред вратата няма никой. Но в клоните на едно дърво е седнала Вила Самовила, като голяма птица на лунната светлина.
Вила: Честито, Марко! Честито ти крал- ство! Казах ти, като сука от моето мля- ко, че си вече готов за песните. Народът на Прилеп вече те възпява. Честито!
Марко: Благодаря, Вило... Днес, на сватбата си, станах и крал, но и турски васал... Го- тов съм за песните, както казваш, ама за тъжни песни съм готов... Нашите песни и сватбени да са, пак са тъжни... А ти защо си дошла в този час?
Вила: Забрави ме ти, Марко, забрави ме. За- брави, че силата ти дойде от моето мля- ко. И от моя свят. Ти ще имаш юнашка слава. Но само в света на самовилите и света на песните!
Марко: Вило! Това е нощта на сватбата ми. Как смееш да ме вдигаш от брачното ложе, за да ми кажеш, че съм те забравил? Дано да имаш какво друго да ми кажеш, освен дето съм те бил забравил! Че инак много ще ме разгневиш!
Вила: Имам какво да ти кажа, крали Марко. Имам!... В Константинопол се продава са- бята на татко ти. Това е вълшебна сабя, сабя дипленица. На нея е написано и на татко ти името, и твоето име. Онзи, който я продава тая сабя, един турчин от Черномен, ще продаде с нея и душата ти, Марко. И душата на Прилепското крал- ство. Не трябва да му разрешаваш!
Марко: Как така да не му разрешавам?! Как да го спра? Аз съм тук в Прилеп, сега е полу- нощ, а тоя търговец, тая сабя, казваш, се продава някъде си в Константинопол...
Вила: Яхвай коня, Марко и до зори ще стигнеш до Цариград! Ако стигнеш там преди из- грев слънце, ще намериш вълшебната сабя.
Марко: Как така до зори ще стигна Констан- тинопол! Царският град е на три дена път от тука!
Вила: Крилат кон имаш, Марко, вълшебен кон, коня на вуйчо ти Момчил. И аз ще ти по- могна със самодивски вятър от запад. Ще стигнеш... Ти си сега крал и трябва да си
11
спасиш кралството!
Марко мисли мрачно.
Марко: Отивам да кажа на Ангелина, че зами-
навам.
Вила: Нямаш време, Марко! Ще й кажеш утре,
като се върнеш. Яхвай коня и отлитай
веднага!
Вила го гледа с хипнотичен поглед. Марко като
в транс тръгва да излиза от сцената. В другия край на сцената Ангелина го чака в леглото, реше се и се гледа в желязното си огледало. По средата остава Вила Самови- ла в клоните на дървото, с лъскави очи и лоша усмивка под луната.
ВТоро дейСТВие
Първа сцена
Марко, Зои, Турски търговец
Сцената е празна, но на фона, на екран се виж- дат високи константинополски дворци и кули. Чува се уличен шум. Градът прилича на Манхатън. Една от кулите в десния край на сцената е полуразрушена и вътре има нещо като стая без покрив.
Марко: Когато от Диво село се озовах в При- леп, той ми се стори огромен, зашеметя- ващ град. По-късно, на връщане от Солун Прилеп вече ми се виждаше малък, провин- циален. Ето сега съм тук в Константино- пол, Градът на градовете. Световният град. Сега вече дори и Солун ми се стру- ва малък като Диво село... В Диво село бях най-силното момче. Биех ги всичките. В Прилеп станах втори, след баща ми. В Со- лун бях не втори, а десети – провинциален благородник. Но тук, в Константинопол, просто съм никой... Сам чужденец в тъл- пата, в милионния град... Тук, в голямата черква на империята, в Света София це- лият ми град Прилеп може да се побере. С жените, децата и с добитъка. Целият ми град да дойде – пак ще остане незабеля- зан... Трудно е да си първи на село. По-лесно и да си втори в малкия град. Но най-лесно
е да си никой в големия град. Да нямаш ни- каква роля, която да си длъжен да играеш, никакви задължения. Да си вървиш по ули- цата, в тълпата на града и никой да не те забелязва... А Вила беше права. Можел съм с този мой вълшебен кон да стигна от Прилеп до Цариград от полунощ до изгрев слънце... Сега се надявам и за другото да е била права... И бързо да намеря тази маги- ческа сабя...
Зои (излиза от една сянка, разгръща голям дри- пав шал и си показва голите гърди на Мар- ко): Хей, момко, ела! За една аспра цяла нощ ще бъда твоя!
Марко: То вече стана ден.
Зои: Тогава цял ден ще бъда твоя.
Марко: Не ми трябваш. Имам си жена.
Зои: За такъв голям човек като тебе една
жена стига ли?
Марко: Зависи от жената. Моята ми стига.
Зои: Но дали тя е твоя или ти си неин, щом
ти стига? Не обичаш ли свободата? Марко продължава по пътя си, без да й отго-
варя повече.
Зои: Не си тукашен. Сигурно нямаш къде да но-
щуваш. Аз мога да те приютя без пари и да те приспивам, ако ми поправиш покри- ва на кулата.
Марко не отговаря.Тя върви след него.
Зои: Ама ти си провинциален благородник, не
си някой от село. Ти си от тия, дето сами
живеят в кула, но нямат представа как се
гради кула.
Марко (спира и я поглежда): Аз може да живея
в кула, жено, но мога и сам да си иззидам кула... Видял съм и две и двеста... Добре! Уморен съм. Имам нужда да подремна час- два. Ако ме приютиш, ще ти помогна с твоята кула... Как ти е името?
Зои: Зои.
Марко: Добре, Зои! Води ме да я видя тая
твоя кулата.
Зои (изпреварва го и върви пред него): Ела!
Ето тук живея. Кула е, но без покрив. Кула от древни времена. Била е на някоя прин- цеса. Сега е на проститутката Зои. Зои значи живот. Такъв е животът.
Марко: Казах ти, Зои, ще подремна, а после ще ти покажа, че тия мои ръце на княз и боздуган могат да въртят, но и зид мо- гат да зидат... Само че искам от теб още нещо.
Зои: Какво? (Зои си показва пак гърдите.)
Година LXVIII, бр. 1-3/2014
12
68 години сп. „Театър“ – паметта на българския театър
Марко: Не това. Искам да ме заведеш на па- зара.
Зои: На пазара ли? Какво искаш да си купиш? Зехтин? Риба? Вино? Коприна? Тук има всичко.
Марко: Търся една сабя.
Зои: Ще те заведа на един пазар, където вся-
какви саби можеш да купиш – гръцки, вене-
циански, каталански, арабски дамаскини... Марко: Не ми трябват всякакви саби. А само една определена. Тя е вълшебна сабя, сабя дипленица. Сабята на татко ми е тя. Про-
дава я турчин от Черномен.
Зои: Господине, съдбата май те е насочила къ-
дето трябва! Аз съм ти късмета в живо-
та.
Марко: Хм. Така ли мислиш?
Зои: Точно така! Стой тук, почини си в легло-
то ми, а привечер ще ти доведа ... едни
човек... важен за теб.
Зои излиза и Марко на секундата заспива. Съ-
бужда се стреснат и не знае къде е. Влизат Зои и мъж с чалма. Още преди да влезат и Марко да се събуди, Зои говори отвън с чалмалията, пред завесата вместо врата на дома й.
Турски търговец: Дано не ме лъжеш, разврат- на жено.
Зои: Вярвай ми, Ахмед ага, човекът има пари, има кесия на пояса с поне 50 дуката. И търси точно твоята сабя.
Зои (след като влизат и Марко се събужда): Ето, господине, водя ти търговец, който продава точно такава сабя каквато тър- сиш.
Марко: Каква сабя продаваш?
Турски търговец: Продавам сабя ромелийска и
сръбска. Сабя дипленица. Свети като слън-
це. Сече дърво и камък. Струва 50 дуката. Марко: Откъде я имаш ти тая сабя? Откъде знаеш, че е ромелийска и сръбска? Дай да
я видя!
Турски търговец: Ето тук е, в торбата ми. А
ти имаш ли 50 дуката?
Марко: Ето ги дукатите. (Вдига торбата от
пояса си.) Покажи ми първо сабята.
Марко разглежда сабята. На нея е изписано на
кирилица името на баща му и неговото
собствено име.
Марко: Ще я купя. Но ми кажи откъде си я взел
първо.
Турски търговец: Като питаш, да ти кажа,
господине. Аз се биех за великия султан Му-
рад, дано Аллах му даде живот още 1000 години. А сестра ми и майка ми гледаха къ- щата. Ние живеем в едно село на брега на Марица. След Черноменската битка, кога- то великият султан победи сърбите, ре- ката протече червена. Сестра ми излязла да пере на реката, но не можала. Прането ставало червено. Видяла трупове на хора и коне да плуват надолу към морето. Един гяур още бил полужив и плувал, хванат за трупа на коня си, както си е със сабята и доспехите. Помолил се на сестра ми да му помогне, хвърлил й юздата и тя, нали е жена, милозлива, го изтеглила. Имал тор- ба с жълтици на пояса си гяуринът и й ги дал всичките, за да му лекуват с майка ми раните, докато се съвземе. Тогава аз се прибрах от войната. Като видях тоя мъж веднага разбрах, че е от ония гяури, дето се биха срещу нас, срещу султана. Сестра ми ме молеше да не го погубвам, че ще е грях пред Аллаха, понеже е гост в дома ни. Но аз извадих сабята му, раздиплих я, а тя заблестя като ясно слънце. Тогава си рекох – гяуринът с тази сабя е клал мои другари. Защо аз да го жаля? И с един замах му отся- кох главата... Та ето я сега тази вълшебна сабя. Дай ми дукатите, господине, и си я вземи. Сръбска и ромейска сабя не ми тряб- ва на мене. А като замина пак на война, да се сражавам за султана, на сестра ми и майка ми ще оставя тези пари, да имат подкрепа.
Марко: Я ми подай пак сабята! Искам да видя точно какво пише на нея!
Търговецът му подава сабята, Марко я разди- пля и с един замах отсича главата на тър- говеца. Зои побягва навън с писъци.
Марко (след нея): Стой тука, Зои! Не се бой! На теб нищо няма да ти направя! Този турчин, когото заклах, е заклал баща ми.
Зои спира и гледа към Марко със страх. Марко: Ти ми помогна да намеря това, за което бях дошъл. А аз ти oбещах да ти помогна
да си иззидаш кулата. И ще го направя.
Втора сцена
Марко, Ангелина, Народ, Цър Арапин, Вила Самовила
Празна сцена с крепостна врата по средта. 13
В левия край са Марко на кон и селяните (народа) край пътя. Вдясно от вратата – Ангелина седи до Цър Арапин.
Марко: Пътят назад е винаги по-дълъг. Кога- то тръгнах, конят ми разпери крила и за половин нощ долетях до Константинопол. Но назад вече седмица пътувам. Вярно, че минах и през Одрин да подпиша васалски договор със султан Мурад. За доброто на народа ми. Но конят ми няма вече крила. Умората ни е налегнала и двамата. От умората ли е, от васалството ли... А и лош сън сънувах снощи. Тоя сън ме хвана за гърлото и едва дишам. Сънувах, че още зидам кулата на Зои в Константинопол. А в зида, за да стане кулата по-здрава, сме вградили моята Ангелина. Тя ме моли да й оставя навън едната цицка, за да кърми нашето бебе. А аз не я слушам, свиркам си и я зазиждам... Но ето, наближавам вече Прилеп... Ето ги нашите селяни. Работят на полето. Пеят. Я да ги чуя какво пеят....
Народ:
Ой, ти, Марко! Левент, Марко!
Що остави млада Ангелина
да те чека во Прилепа града?
Ой, неверна млада Ангелино!
Що отлюби димни Марка,
димни Марка за недела,
па залюби цър арапин,
цър арапин Мустафа...
Що ти е Марко сега юначинство,
юначинство и кралевчинство...
Марко: Нещо не ми харесва тази песен... Като в съня е някак... Песните и сънищата не са шега работа... Стяга ми се още повече гърлото...
Марко минава през отворената крепостна врата. И вижда вътре Ангелина, която е в коленете на Цър Арапин, а той я пре- гръща. Тримата се гледат за миг като вце- пенени. Марко вади сабята, раздипля я и хуква към арапина. Цър Арапин вади своя ятаган и се приготвя за схватка. Ангелина побягва навън от сцената.
Марко: Кой си ти, бе?
Цър Арапин: Аз съм Мустафа. Началник на тур-
ския гарнизон в този град. А ти кой си? Марко: Аз ли кой съм? Аз съм Марко! Краля на
този град. И мъж на Ангелина.
Цър Арапин: Цяла Румелия вече е на султан
Мурад, Марко. Също и твоя град. А жена ти е моя.
Двамата започват да се дуелират. Марко е бесен и без много усилие реже главата на Цър Арапин. После сяда на сцената сам, хвърля сабята и се хваща за главата. Седи така неподвижно. Влиза (долита) Вила Са- мовила.
Вила: Неверни са смъртните жени, Марко! И този коварен свят не е направен за тебе. Ти си непобедим юнак само в другия свят. В света на самовилите и на песните... Ро- ден си с мен под луната в Самодивско езе- ро да плуваш. Омайни билки да ми береш. Да летим двамца над горите и да пеем. Да се развиделява, но утрото никога да не идва...
Марко: Вило, подла кукумявко пъклена! Чак сега разбирам! Искаш в света на горски- те сенки да ме зазидаш. Както аз я зази- дах Ангелина в кулата. Затова ме прати в Цариград! За да ме разделиш с Ангелина... Преди първата ми брачна нощ... Проклета да си, птицо пъклена!
Марко хваща Вила за врата и почва да я души. Марко: Сега така ще те ударя в земята, про- клетнице, че до очите чак ще потънеш! И никакви вече подли съвети от теб няма
да чувам!
Вила: Пусни ме, Марко! Пусни ме, глупаво мом-
че! Ако мене погубиш и себе си ще погу- биш! Аз съм ти душата! Не разбрираш ли вече?
На Марко сякаш му преминава изведнъж гнева и я хвърля на земята. Вила става и се от- далечава заднешком, като го гледа лошо в очите.
Вила: Голям юнак си станал, Марко! От мене сука самодивско мляко и ето – голям юнак си станал! Чак и мен можеш да победиш. Песни за теб векове ще се пеят. Ще имаш слава много по-голяма и от татко ти крал Вукашин и от вуйчо ти Момчил войвода. Но деца никога няма да имаш! Така сега те проклинам! И накрая пак при мен ще дойдеш. Ще се удавиш в Самодивско езеро.
Вила отлита.
Трета сцена
Марко, Вила, Три синджира роби, Трима
търговци на роби
Празна сцена. Марко влиза.
Година LXVIII, бр. 1-3/2014
14
68 години сп. „Театър“ – паметта на българския театър
Марко:
Кой съм аз, Господи? Като дете си мислех, че съм Найден от Диво село. Казаха ми, че съм бил найден в реката – син съм бил на река Вардар. После изведнъж се оказах кралевич Марко. Тъкмо намерх майка си и баща си, краля на Прилеп – турците го убиха. Така станах и крал на Прилеп. Но крал ли съм на- истина, ако съм турски васал? Кой съм аз, Господи? Мисля си, че съм никой. Тъкмо на- мерих хубавата Ангелина и я изгубих. Като в лош сън ми се изплъзна от ръцете. Сега съм съвсем сам на света. Без баща, без жена, без истинска власт. Аз съм никой. За народа си съм Крали Марко – голям герой и спасител. Вила Самовила ми казва, че съм роден да бъда герой от песните. Старая се да бъда това, което другите искат от мен да бъда. Старая се да бъда някой. Но само си знам, че съм съм никой. Дедо Не- делко ме научи да вярвам в Теб, Господи. Да вярвам в Теб и да вярвам в себе си. Но как да повярвам в себе си, като не знам кой съм? Не знам и Ти кой си... Майка ми, Ефросима нито ме е кърмила, нито ме е гледала. Тя ме обича, както се обича нещо изгубено. И аз така я обичам... Майка ми сега ме е пратила за Великден да се при- частя в Света София, в Средец, в земите на българския цар Иван Шишман. Той също е турски васал като мене. Има си брат, но воюва и с брат си. Там в град Средец казват, че имало целебен извор, който ле- кувал сърдечната болка.Така казва и майка ми. Тя ме прати да отида да се причастя в черквата Света София за Великден. И по- сле да пия от този целебен извор.
Влиза Вила Самовила
Вила Самовила: Марко, мили побратиме! Чуй
ме, защото право ти казвам! Ти си роден да бъдеш герой на три народа! Избран- ник си! Само ме слушай.Сега върви натам! (Сочи.) Там те чака съдбата ти.
Марко: Вило, ти веднъж ме излъга и изгубих Ангелина, която много обичах. Накара ме да я оставя зарад една сабя дипленица. Как искаш сега да ти вярвам?
Вила: Не съм те излъгала Марко. Пратих те да вземеш сабята на татко ти, преди да бъде продадена. Сабята на татко ти, коня на вуйчо ти и моето мляко са част от твоята съдба на герой. Без тях си ни- кой.
Марко: Сега съм сам. Нямам нито любов, нито свобода, нито вяра. Нямам какво повече да губя. Затова ще те послушам и този път.
Вила (усмихва се сияйно, по детски): На прав път си Марко! И далече ще стигнеш. Оти- вай, отивай,мили побратиме!
Вила излиза (отлита). От другия край на сце- ната влизат три синджира роби. Те пеят песен за героя Крали Марко.
Робите: Шетба шета Марко Прилепчанин,
шетба шета в земя покраина.
Ми прияхнал коня Шарколия
ми наложил самура калпака,
на калпака до три огледала,
а над ними пера паунови.
Ми засукал църна мустачина,
един мустак до три овни руна..
Ми опасал сабя дипленица,
що се дипли дванадесет пъти,
що се носи коню во гривата
и ми сече и дърво и камен.
Трима търговци карат робите и от време на време ги удрят с камшици.
Марко минава покрай тях смутено, като се старае да не ги поглежда.
Една робиня: Ой, Господ ни чу молитвите, хора! Чудо става! Ето го самият Крали Марко! (към Марко) Марко, господарю! Аз съм от твоя град Прилеп. Бях на гости при сестра ми във Велбъжд. И ето какво ни сполетя – нападнаха града на Констан- тин Драгаш турци. И понеже градът не се предаде ни взеха всичките в робство. Но Господ те е пратил на пътя ни и ти сега ще ни спасиш! Нали, крали Марко?
Марко (смутен,че са го разпознали): По-тихо, жено! Потърпи малко!... Сега ще се погри- жа за теб. И за другите...
Марко подкарва коня си напред и заговаря търговците.
Марко: Селям алейкум, турски търговци! Как- ви са тези три синджира роби и накъде ги карате?
Първи търговец: Ва алейкум селям. Това са неверници от Кюстендил. Градът на дес- пот Константин.
Втори търговец: Тоя град се опълчи на Вели- кия султан Мурад. Затвориха крепостта и водиха битка с нас. Да бяха склонили гла- ва, великият султан Мурад щеще да ги ос- тави да живеят в мир. Но те решиха да се опълчат.
Трети търговец: Затова ги караме всичките 15
в робство в Анадола.
Марко: Слушайте ме сега, господа търговци!
Ето, имам на колана си кесия с триста златни дуката. Чудотворна икона от град Средец щях да купувам с тях за майка ми. Но сега ще ви ги дам всичките тия дука- ти, ако пуснете робите да си отидат у дома.
Първи търговец: Кой си ти, та се опитваш да подкупваш с жълтици нас, верните слу- ги на султана?
Марко: Аз съм Марко. Краля на град Прилеп. Вие минавате през моя земя, господа, и би трябвало да ми се подчинявате!
Втори търговец: Я, марш от тука, свиньо българска! Румелийската земя не е твоя, а е на султан Мурад.
Трети търговец: Върви си по пътя, прилепча- нино! И повече не смей да ни говориш и подкупваш! Че и за теб ще се намери една халка на синджира!
Марко (настрани): Не си взех сабята, нали бях тръгнал на черква. Нали със сабя и с кърва- ви ръце в черква не се влиза! Но ето сега, когато ми дотрябва сабя... Я гледай! На- пипвам я в гривата на коня... Сигурно Вила я е скрила тук... Чудесата отдавна не ме учудват...(към търговците) Хей, агаряни проклети! Сега ще видите вие кой е бат- ко ви Марко от Прилеп! Ще видите, но за съжаление няма да можете на никого да разкажете какво сте видели! Изгубихте си главите!
Марко раздипля сабята и отсича мигом гла- вите на тримата изненадани търговци, които напразно се опитват да извадят ятагани. После Марко разсича и трите робски синджира. И заема горда поза.
Робите: Благодарим ти, Боже, че ни прати най-безстрашния юнак, великия крали Мар- ко от Прилеп! Благодарим ти, крали Мар- ко, славни юначе! Благодарим ти! Освободените роби се кланят, после вди- гат Марко и го изнасят на ръце, като пеят песента за него.
Робите:
Шетба шета Марко Прилепчанин,
шетба шета в земя покраина.
Ми прияхнал коня Шарколия,
ми наложил самура калпака,
на калпака до три огледала, а над ними пера паунови... Марко се е люто разсърдило
та си тръгна сабя дипленица,
та погуби туре яничаре,
та отпущи три синджира робье,
сите робье дома си пойдоа,
сите робье Великден правиа...
Четвърта сцена
Крали Марко, Хрельо Шестокрильо
Празна сцена с познатата дълга маса. От два- та й края седят Марко и Хрельо и пият.
Марко: Виждаш ли, Хрельо! Още пия от тая златна чаша, от която татко ми е пил, дето с две ръце едва се вдига и побира една ока вино... Ха, наздраве!
Хрельо: Наздраве, Марко! Знам, че и ти, и коня ти по две оки вино пиете. Той зато- ва може да лети. А ти с един замах глави сечеш.
Марко: Така е. А я ми кажи, Хрельо Шестокри- льо, вярно ли е, че и ти можеш да летиш като коня ми? Така говорят за тебе.
Хрельо: Ами вярно е. Веднъж поне летях. Беше ме обградила ромейска войска в моята кула в Рилския манастир. Щяха да ме хва- нат и убият. Но аз си разперих плаща и скочих отгоре от кулата право на гърба на коня. И избягах. Макар че конят ми не може да лети като твоя...
Марко: Стар юнак си ти, Хрельо! Юнак от златните времена на цар Стефан Душан и ромейското царство. Но сега господар ни е султанът...
Хрельо: Така е. Я ми кажи, Марко, ти как се спогаждаш със султана? Аз си седя в Мел- ник, или в Рилския манастир, кротко, не се показвам много, ама ти шеташ нагоре надолу и току отрежеш някоя глава. Как оцеляваш? Вярно ли, че си погубил Мурад Бег с цял взвод турски войници и пак те е помилвал султанът?
Марко: Вярно е, Хрельо. Ето така стана: Бя- хме на лов със соколи, на лов за златни па- тици в Самодивско езеро. Соколът на Му- рад бег не можа да хване патица. Моят хвана. Моят сокол, дето може да говори и ми е като побратим. Нали знаеш? Тогава един войник на Мурад бег го простреля със стрела. Скарахме се, Мурад и мен обиди. Па си извадих сабята дипленица и всички- те ги посякох... Но знаеш, че аз съм побра- тим и с Джерзелез Алия, султанския гене-
Година LXVIII, бр. 1-3/2014
16
68 години сп. „Театър“ – паметта на българския театър
рал. За Джерзелез и за неговия кон Аслан турците песни пеят, както за мен и моя кон Шарколия пеят християните.
Хрельо: Теб, Марко и в черкви те изобразяват... Марко: Изобразяват ме като ктитор в черк- вите, дето аз ги строя... Ама знаеш ли какво ми каза Джерзелез Алия, като се сбо- гувахме вчера? Понеже и той ме пита за Мурад бег като теб... Побратиме Марко, казва, ако не бях ял твоя хляб и спал в твоя дом, ако не бяхме побратими и... ако не ми
беше толкова мила сестра ти Шаина... Хрельо: Ха-ха-ха! Джерзелез май е влюбен в се-
стра ти, Марко.
Марко: Така е! Та ако не ми беше, казва, толко-
ва мила Шаина, щях да ти взема живота... Хрельо: Ха наздраве, Марко! Той не може да ти вземе живота на тебе!... Ти си сукал
самодивско мляко!
Марко: Наздраве!... Чичо Хрельо, искам да те
питам сега и аз нещо...
Хрельо: Казвай, сине!
Марко: Хрельо, какво прави...щерка ти Анге-
лина.
Хрельо: Ех, Марко. Щерка ми Ангелина много
страда за теб... Благодаря ти, че не я по- губи и нея заедно с оня Цър Арапин... За- служила си го е... Но тя ти е била много разлютена, че я открадна от сватбата й с Латинеца, а пък после си я оставил пре- ди първата брачна нощ, оставил си я за цели три недели... Луда си е малко мойта Ангелина...
Марко: А какво стана с Латинеца, Жак ли беше, дето щеше да се жени за нея?
Хрельо: А, нищо. Той вече не я иска Ангелина... Ама и аз него не го искам вече... Той при- надлежи на други времена... А как е тво- ето семейство Марко, как са майка ти Ефросима и как е жена ти Теодора, гърки- нята?
Марко: Майка ми е добре. Тя харесва моята Теодора. Ама аз много не я харесвам. Оже- них се за нея само защото не исках да слу- шам народа ми да пее за ерген Марко. Да ме сватосват тук и там. Хората искат да имат и крал, и кралица...
Хрельо: Хубава е тази Теодора... твоята кра- лица Теодора, гъркинята... Много е хуба- ва...
Марко (дяволито): Харесваш ли я?
Хрельо (със сведен поглед): Да, харесвам я.
Марко го гледа, лицето му се изменя, ту тъж-
но, ту весело, ту дяволито.
Марко: Слушай, чичо Хрельо! Искаш ли да ти
дам Теодора?
Хрельо го поглежда с невярващ поглед.
Марко: Аз ще ти дам Теодора, а ти ми дай пак
Ангелина. Вече ми мина отдавна гнева към
нея. И още я обичам.
Хрельо: И тя те обича, Марко...
Марко: Тагава съгласен ли си да направим раз-
мяна?
Хрельо: Съгласен съм! Ангелина за твоята Те-
одора... Да! Съгласен съм!
Пета сцена
Втори Цър Арапин, Марко, Ангелина
Прилеп. Празна сцена. Марко и Ангелина с чаши в средата на дългата маса, прегърнати. Вра- та в единия край на сцената.
Ангелина: Кого повече обичаш Марко, мен или виното?
Марко: Разбира се, че теб обичам повече, Анге- лино... А най-обичам с теб двамата да си пием виното.
Ангелина: Ама ти и с коня си вино пиеш. И първо него целуна, когато ме открадна. Помниш ли?
Марко я целува.
Марко: Ти летиш по-нависоко от коня ми. И ре-
жеш по-лошо от сабята ми. И ме радваш повече от виното ми. Затова те обичам най-много.
Ангелина: Тогава няма никога вече да ме оста- вяш, както тях не оставяш. Нали, Марко, обич моя?
Марко: Няма никога да те оставям.
Чука се на вратата.
Марко: Не исках никой да ни безпокои. Отпра-
тих и слугите да спят. Кой ли е това? Марко взема сабята си и сам отива да отвори.
На вратата се появява Втори Цър Арапин Марко: Кой си ти? И какво търсиш?... Муста-
фа?!... Не те ли убих отдавна?
Втори Цър Арапин: Аз не съм Мустафа, госпо-
дине. Турски офицер съм. Но не съм турчин. Родът ми е от далечна страна. Търся крал Марко.
Марко: Аз съм. За какво ме търсиш?
Втори Цър Арапин: Искам да се надпивам с теб.
Казаха ми, че много можеш да пиеш. И аз
мога. Искам да те надпия. Марко се усмихва снизходително.
17
Година LXVIII, бр. 1-3/2014
Марко: Това ли само мога аз според теб? Втори Цър Арапин: Не. Не само това. Можеш и да режеш глави. Но аз се обзаложих с прияте-
ли, че ще те надпия.
Марко (смее се весело): Е, добре. Щом си рекъл.
Хайде, опитай се да ме надпиеш!
Ангелина: Марко! Недей!
Марко: Ангелино, ти си лягай! Ще дойда при
теб след малко.
Ангелина: Няма да си лягам. Няма да те оставя с
този Цър Арапин да се надпиваш.
Ангелина остава права в ъгъла.
Марко ( към госта): Влизай и сядай, неканени го-
стенино!
Арапина влиза и сяда на масата.
Марко: Какво залагаш?
Втори Цър Арапин: Залагам си арапския жребец.
И острия ятаган... А ти, крали Марко, щом си такъв безстрашен юнак, ще заложиш ли жена си Ангелина?
Марко: Ангелина? Искаше я един досуш като теб. И си загуби главата.
Втори Цър Арапин: Страх ли те е да я заложиш? Марко: Мен да ме е страх? Не ме разсмивай! Ако ме надпиеш, ще вземеш каквото искаш. Но, ако аз те надпия, ще ти отрежа главата. Съ-
гласен ли си?
Ангелина мълчи в ъгъла и гледа пребледняла.
Марко си налива в голямата златна чаша, дето
и с две ръце трудно се държи. Изпива я. На- лива на Втори Цър Арапин в същата чаша. И той я изпива, макар и по-бавно.
Марко си налива отново. Чува се пронизителен пи- сък на сова. Марко и Ангелина поглеждат в по- сока на писъка, а Арапинът незабелязано сипва нещо от едно шишенце в чашата на Марко.
Марко пие до дъно и налива на Арапина, който също пие.
Втори Цър Арапин: Хубаво е твоето вино Мар- ко. Лек за самотата ще ти бъде.
Марко: А-а, почна ли да те хваща? Ха-ха! Скоро ще опиташ и сабята ми. И тя е хубава.
Втори Цър Арапин: Така е. И сабята ти е хубава. Но Ангелина е най-хубава. Аз нея искам.
Марко смръщва вежди и удря с юмрук по масата. Марко: Пий и не говори, свиньо агарянска! Че още малко ти остана да се радваш на вино-
то ми и на живота си.
Арапинът си налива, пие и дава на Марко чаша-
та. Марко също почва да си налива, но раз- лива по масата. Премрежват му се очите. Изпива още една чаша, след което главата му пада на масата и той заспива изведнъж.
Арапинът става, хваща си ятагана и гледа към Ангелина, която пребледняла стои в ъгъла.
Ангелина: Хвала на Бога! Ти златен арапино, гос- подарю мой, ще ме избавиш от тоя тежък пияница!
Арапинът се усмихва високомерно и поглеж- да към Марко, като се кани да си вдигне ятагана.
Ангелина: Не, не го убивай! (Тя му хваща ръка- та.) Вземи му и златната чаша и мен вземи! Като се събуди и види какво е изгубил, това ще му бъде най-тежкото наказание.
Втори Цър Арапин: Права си, Ангелино. И право казват, че си била хем хубава, хем умна (смее се).
Ангелина: Отивам да си облека сватбената пре- мяна. И да бягаме от тук, господарю мой!
Втори Цър Арапин: Отивай! А аз ще му взема и сабята, и чашата на този пишман юнак.
Ангелина мигом се скрива, а Арапинът взема са- бята дипленица на Марко и почва да я раз- глежда. Ангелина се връща пременена след секунди и се приближава към Арапина, който разглежда сабята.
Ангелина: Да не забравиш да вземеш чашата, господарю! Златна е!
Арапинът оставя сабята на масата и хваща с две ръце голямата златна чаша. Ангелина вади нож изпод полата си и го забива в гърба на Арапина, от страната на сърцето. Ара- пинът пада. Ангелина сяда на стола и диша учестено. После се обръща и удря Марко с юмрук в лицето така, че той пада от сто- ла, където спи. Събужда се веднага и скача на крака. Ангелина го прегръща.
Ангелина: Марко, мили мъжо! Пий си виното, с когото искаш. Но мен повече да не смееш да ме залагаш! Аз съм само твоя и на друг не смей да ме предлагаш!
Шеста сцена
Марко, Муса Кеседжия, Вила Самовила
Сцената е празна. Влиза Марко.
Марко: Пее се една народна песен как яздим
двамата с Милош Обилич и аз го спасявам от Вила Самовила. Милош е героят от Ко- совската битка, който уби султан Мурад в палатката му и сам загина. Но аз нико- га не съм виждал Милош. Има и песни как се бия на Косово поле редом с княз Лазар Хреблянович. Но всъщност ние с княза бя-
18
68 години сп. „Театър“ – паметта на българския театър
хме врагове и воювахме. На Косово поле не съм се бил. Не съм се бил срещу султана... Толкова голям съм станал в песните на на- рода ми – с единия крак стъпил на Пирин, с другия на Рила. Но само аз си знам какво ми е. Хич не ми е лесно да догонвам образа си от песните и да размахвам сабята му. Та- кава ми е съдбата... Сега младият султан Баязид ме е пратил да се бия с арнаутския разбойник Муса Кеседжия. Отивам. Такава ми е съдбата.
Затъмнение
Марко (влиза от другата страна на сцена-
та): Победих и Муса Кеседжия. Да е жива и здрава Вила, че ми помогна! Муса беше три пъти по-голям от мене и имаше три сърца. Потрошихме копията, боздугани- те, сабите, и накрая взехме с голи ръце да се душим и борим. Така се борихме, че краката ни затънаха в земята до колене. Но Муса е по-голям от бивол и ме зати- сна накрая на земята. Щях за загина, ако не беше делетяла от гората Вила Само- вила. Тя се провикна да ми каже, че съм забравил едно ножче в ботуша си. Муса се обърна към гората да види откъде идва този глас и аз го разпрах от гърлото до чатала с ножчето. Наистина имаше три сърца. Едното беше вече умряло и не би- еше. Второто – преуморено, биеше като камбана. Но третото си беше още съвсем спокойно и отпочинало. Като го пронизах, от това, третото сърце, излезоха три отровни змии и засъскаха към мен. Убих и тях. Но разбрах откъде идват тия змии. От тройната омраза на тоя албански въс- таник – към турците, към гърците и към сърбите – неговите душмани.
Седма сцена
Марко (с малко посивяла коса), Двама по- братими, Дядо, Глас на Архангел
Празна сцена. Марко и двама юнаци негови побратими пият вино. Марко на един дъх пресушава своя, най-големия мех и го удря в земята. После тримата се надхвърлят с боздугани. Марковият полита най-високо и лети най-дълго.
Побратим (гледа в далечината с длан над очите): Брей, Марко! Ние сме на Рила, а ти хвърли боздугана чак на Витоша!
Марко се смее и се втурва да се бори с двама- та. Преборва и двамата. След това вди- га голяма скала и я хвърля в пропастта. Отеква далечен грохот.
Марко: Още си я имам юнашката сила! От Самодивското мляко ли е, или от майчи- ните молитви, или от народните песни – не знам... Много години се минаха, откак бозах от Вила и хвърлих такава една ска- ла от планината над Прилеп. Побеля ми косата. Но силата още не ме е напуснала.
Другите юнаци лежат на земята уморени и гледат Марко с възхищение. Марко забива гордо своя родов флаг, с бял двуглав орел върху червен кръст, в земята между два- мата юнака.
Марко: Хайде сбогом, верни другари! Слънце- то вече клони към залез, а ме чака дълъг път до Прилеп! Ако ви дотрябва помощ от Крали Марко – пратете ми вест.
Първи побратим: Сбогом Марко! Лек ти път, побратиме!
Втори побратим: Сбогом, Марко! Славни юначе над юнаци!
Марко язди, въздиша и гледа към небето, къ- дето изгрява звезда.
Марко: Ей те и тебе, звездо Вечернице! С теб ми е най-мило да си говоря. Има една стена невидима между мен и света. Всич- ки другари са ми далечни. Сам съм на този свят под звездите... Но пък нямам равен по сила в целия свят под звездите! Дори ако имаше дръжка тоя свят щях целия да го повдигна!... Така е, Звездо Вечернице! Нали ме познаваш? Отдавна с теб се по- знаваме и си мълчим... Така е. И Господ Бог да ми излезе насреща, и него ще го пре- боря!... Мълчиш... Не ми отговаряш... Да- лечна си и си самотна в света. И ти си като мене... Но ми се струва, че сега си се просълзила. От жал за мене ли?... Или аз съм се просълзил от жал за тебе... Защо се скри зад облака, сестро?
Марко язди мълчаливо, а слънцето залязва и сцената бавно се затъмнява. Виждаме, че край пътя седи малък дядо с бяла коса и брада, бяла скъсана риза и кърпена торби- ца до него.
Марко: Дал Бог добро, стари дедо! Какво пра- виш сам тука насред пътя по късна доба? Дядото: Дал Бог добро, млади юначе! Като
тебе и аз шетам сам по земята, с ей тая 19
маленка торбичка. Уж е маленка, ама ми е
тежка и претежка.
Марко: Дай аз да ти я понося до село! От кое
село си?
Дядото: Няма нужда да ми я носиш. Искам
само да ми помогнеш да я повдигна и да
си я сложа на гърба.
Марко протяга копието си и се опитва с него
да вдигне торбичката на дядото. Но не, торбичката не се помръдва. Марко хва- ща копието с две ръце и дърпа. Копието се чупи. Ядосан, Марко скача от коня и сграбчва с две ръце торбичката. Дърпа я, но тя пак не помръдва. Марко дърпа с все сила, превива гръб и костите му почват да пукат. Накрая пада обезсилен на земя- та, диша бързо и тежко. Тогава малкият дядо се изправя, вдига си торбичката без усилие, слага я на рамото си и си тръгва, без да каже дума или да погледне назад. Марко не може да стане. Лежи уморен, до- като очите му се затворят и заспива. В съня му се явява Архангел.
Глас (на Архангел): Марко, този малък дедо беше Таткото на всичко живо и неживо. А в торбичката му беше тежината на це- лия свят, дето се хвалеше, че можеш да го вдигнеш, ако имал дръжка. Марко, сам поиска с Дядо Господ да си мериш силата. Премери я. И сега си се прекършил. Изгуби си я вече юнашката силата.
Затъмнение.
осма сцена
Марко, Ефросима, Ангелина, Джудже,
Вила Самовила, Глас
Празна сцена. Марко влиза. Той е напълно по- белял. Облечен е с бойни доспехи, има кал- пак с три огледала и пауново перо, засу- кал е дълъг бял мустак. Но изглежда стар. Дрехите му са някак широки и захабени. Влизат Ефросима и Ангелина.
Марко: Жено, Ангелино! Майко, Ефросимо! Тръгвам пак на боен поход. Вика ме вели- кият султан Баязид да му помагам в бит- ка. Срещу влашкия войвода Мирча ще се бием, чак оттатък река Дунав.
Ангелина: Пази се, Марко! Че си си изгубил вече силата... Но за мен си същия, какъв-
то беше, Крали Марко. Юнак над юнаци.
Ще те чакам, мили мъжо.
Ефросима: Марко, сине, аз съм вече по-стара
и от най-старата баба в Прилеп. Чужд ми е станал белия свят. Внук не ми родихте с Ангелина, и друг освен теб си нямам. Ня- мам друго, за което да живея. Моля те, сине, пази се!
Ангелина и Ефросима излизат. Марко тръгва сам на поход. От другия край на сцената се явява джудже. То е с войнишки дрехи. Има монголоидни черти. Мъкне дървен четал под едната мишница и огромна дълга тръба под другата.
Марко (гледа учуден): Хей, джудже-войниче, какъв е тоя олук, дето го носиш?
Джудже: Това не е олук, а страшно оръжие. Марко: Страшно оръжие? Я не ме разсмивай! И какво може да прави туй страшно оръ-
жие? Дъждовна вода ли събира?
Джудже: Не. Мята едно метално топче.
Джуджето със сериозна физиономия му показ-
ва метално топче.
Марко (смее се): Е, какво, ще ме повалиш ли с
това метално топче? Мен с боздуган не можеш да ме повалиш, та стова ли. Това да не ти е някаква детска игра?
Джудже: С това топче мога да те убия от трийсет стъпки. Не ми трябва нито боз- дуган, нито меч, нито голяма снага като твоята.
Марко: Значи можеш да ме убиеш от трий- сет стъпки? Ти мене? (Марко се смее.) Джудже: Да, и нито ризницата, нито ръста
ти ще ти помогне. Колкото по-голям си,
по-лесно ще те убия.
Марко: Я дай да видим какво ще ми направи
твоето вълшебно топче! Мятай го! Марко издига ръка с отворена длан над глава- та си. Джуджето със сериозно изражение опира металната тръба на четала, запал- ва с кремък и огниво една пръчка, прицелва се в ръката на Марко и пали. Чува се гръм. Марко подскача от болка. Гледа дланта си:
там има дупка, от която тече кръв. Джуджето си прибира спокойно пушката и четала и отминава, без да поглежда назад. Марко (гледа ръката си): Милостиви Боже! Както ми взе юнашката сила, по-добре да ми вземеш и очите! Не искам да виждам този свят! Светът не е вече същия. Това
Година LXVIII, бр. 1-3/2014
20
68 години сп. „Театър“ – паметта на българския театър
не е вече място за юнаци. С този олук и с това метално топче всеки страхливец на ръст колкото дете може да надвие и най-големия юнак.
Марко превързва ръката си и върви сам, тежко въоръжен, с тежка стъпка.
Марко: Господи! И аз, най-големия юнак на све- та, не съм достоен. Тръгнал съм да се бия за султана срещу християнски войвода. По-добре, Господи, дай на него, на влаха Мирча победата! А на мен дай да падна пръв в битката, нежели да лея християн- ска кръв. По-добре още днес да загина! Не искам да гледам този свят.
Продължава да върви сам.
Марко: Жаден съм. Ще спра да пийна вода от
това езеро. И коня Шарколия да си напоя. Че мехът ни е празен и нямаме повече вино.
Марко пие вода и се гледа в синьото езеро. Учуден е от вида на лицето си, посърнало, с бяла коса. После като на екран пред очи- те му преминават различни негови геро- ични образи от бъдещи векове.
Марко: Кой съм аз, Господи? Остарях и не раз- брах кой съм.
Както Марко се гледа в езерото, Вила Само- вила се явява зад гърба му и опъва златен лък.
Вила (сякаш на себе си): Мили Марко! Дойде твоя час. Каквото сам поиска от милос- тивия Господ – така и ще стане. Днес ще загинеш, още преди битката с войводата Мирча. Ще се удавиш в Самодивско езеро. Ще потънеш в моя свят, в света на песни- те. И там ще останеш. Той е и твоят свят.
Вила пуска стрелата. Стрелата се забива в гърба на Марко, пронизва го, а той се ус- михва, както се гледа, и пада в езерото.
Затъмнение.
Марко, Ангелина и Ефросима седят неподвиж-
ни на дългата маса и гледат към публика- та с разширени очи. Чува се глас на фона на народна песен за Крали Марко.
Глас: Щом потъна в Самодивското езеро, Кра- ли Марко се озова в една пещера, прили- чаща на селска стая. Той пътува към тази пещера през един тъмен тунел цели 20 години. Когато пристигна, в стаята вече го чакаха майка му Ефросима, която почи-
на от мъка веднага щом чу за смъртта на сина си, и жена му Ангелина. Ангелина беше останала вярна на Марко до края на живота си, въпреки че напусна Прилепско- то кралство. Прилеп вече си беше станал един обикновен град в империята на Сул- тана. Ангелина замина за Унгария. Там тя се спомина 10 години по-късно от трес- ка... Пет века живяха Марко, Ефросима и Ангелина в тази пещера, преди Господ да ги прибере.
Когато му домъчнееше за Прилеп, Марко ях- ваше верния си кон Шарко, който също се удави с него в езерото. Нощем, докато хо- рата спяха, той обикаляше прилепските улици. Децата чуваха в съня си тропот на копита и виждаха Крали Марко.
Крали Марко излизаше в горния свят, за да се бие в много битки – от битката за Бел- град през 1456 година до битките през Балканските войни от 1912 и 1913 година. Виждаха го и в сръбската, и в българската армия, и в македонските чети. По цели- те Балкани се пееха песни за него.
А край Прилеп имаше екотлива планина, съ- щата от която Марко, като говедар- чето Найден, беше хвърлил голяма скала. Там ходеха прилепчани и викаха: „Марко, си жив?“ А планината отговаряше: „Мар- ко си жив! Марко си жив!“ И прилепчани зарадвани си казваха: „Те, видите ли! Наш Марко си е жив!“
Песен (която звучи накрая): ...Пусти турци Марко уловили, уловили Кралевики Марко, отвели го битка да им прави, че не могли сами да надвият. Зачуди се Марко Кралевики
как ще трепе свои мили братя. Провикна се що му глас държеше: „Леле Боже, какво сега стана? Брат на брата кръвта да изпие! Стори, Боже, азе пръв да падна, а па после какво сакаш прави!“ Пуста дума на време паднала, пушка пукна и он се преметна...
21
С АВТорА НА ПиеСАТА „МАрКо оТ ПриЛеП”
ВЛАДИМИР ЛЕВЧЕВ
Година LXVIII, бр. 1-3/2014
ИНТЕРВЮ
Кога Крали Марко ви „посети”? Вие ли го поканихте или той сам ви намери?
- Посети ме в края
на 90-те години, ко-
гато живеех в Амери-
ка. Тогава Балканите
бяха станали доста
популярно място от-
татък океана, уви,
поради една голяма
трагедия – новите
балкански войни и
разпадането на Юго-
славия. На английски
още от 19 век, но
особено по време-
то на Балканските
войни от 1912-13 г.,
се използва терми-
на „балканизация“ ,
който означава те-
риториален разпад,
междуособни войни.
Само защото идвах
от този регион, аз
минавах в универси-
тета за някакъв спе-
циалист по балканска литература, макар че
не бях. Дадох си сметка, че знам много малко
дори от епоса за Крали Марко, или Кралевич
Марко, а той е много важен и в Сърбия, и в
България. Отидох в Конгресната библиотека
и прочетох и сръб- ските песни, събрани от Вук Караджич в началото на 19 век, и песните, събрани от братя Миладино- ви и издадени през 1861 г. Интересно ми беше защо един маргинален феодален владетел като Мар- ко Мърнявчевич от Прилеп, който е бил турски васал, става голям митичен герой в песните на някол- ко балкански народа. Стори ми се, че това е един типичен бал- кански характер. И балкански проблем. Така написах романа „Крали Марко: Бал- канският принц“ в самото начало на но- вия век.
Как се решихте да опишете „посеще- нието” в диалогична
форма – със средствата на театралната пи- еса?
- „Марко от Прилеп“ е първата ми пиеса. Написах я миналата година. Разбира се, дра- матичното изкуство в известен смисъл е
22
68 години сп. „Театър“ – паметта на българския театър
по-близо до поезията от романа. В романа ми има глави, в които се преразказват ( и донякъде се измислят) песни за геройствата на Марко. Те се редуват с други глави, кои- то са по-скоро есета – за реалния живот на историческия прилепски принц , за съдбата на балканския човек, за границата между съ- нища и реалност, която понякога е невиди- ма, за балканските войни. В пиесата всичко трябва да бъде визуализирано. Да се въплъти само с действие и диалог. Всичко в „Марко от Прилеп“ е по-стилизирано. Образи, кои- то са метафори и митове. Концентрирах се главно върху историята на Марко и Ангелина – личната история. От друга срана, реших да се откажа от архаичния език на песните на Миладиновците, който героите в романа ми говорят. На сцената трябва да се говори ясно и разбираемо. Да не се отвлича внима- нието от смисъла на диалога и действието.
. Много красив скок от поезията и други ваши писмовни занимания към драматургията! Ос- вен че е модерна литература, в пиесата ви има много Петко Ю. Тодоров, Рачо Стоянов, Георги Райчев, Николай Райнов... Лично аз отдавна не бях изпитвала толкова силно читателско щас- тие с национална тема. Поезията, която пише- те, и с която сте най-вече известен, помогна ли ви като състояние, настройка, свобода при построяването на диалогичната творба?
- Мисля, че да. Както казах, исках в пиесата всичко да се сведе до метафори, до сънопо- добни, митоподобни действия и думи, както е в поезията.
Ако през миналия век някой театър може- ше да отхвърли хубава българска пиеса, поради това че тя не се е съобразила с възможностите на сцената, то сега всичко може да „влезе в работа” при техническата постройка на спек- такъла. Зрителите отдавна чакат на сцената да се появи Крали Марко с коня ...Мислили ли сте за определен актьор в главната роля? А за режисьор? За театър?
- Имаме чудесни актьори и режисьори. Но трябва първо някой да си хареса пиесата, да я вземе присърце. Колкото до коня – това си е работа на режисьора и на ръководството на театъра – да решат искат ли и могат ли да
си позволят истински кон на сцената. Може и коня да остане невидим, да го съживи актьо- ра, който играе ездача. Или пък да го създаде сценографа, като скулптура или картина. Има всякакви възможности.
Турция си знае, че заради нея имаме Кра- ли Марко. А сега пиесата ви ще ни направи ли по-близки с Македония и Сърбия или ще ни изпо- кара?
- Би трябвало да ни направи по-близки. Кра- ли Марко е общ. Той е българин само доколко- то го има и в българския фолклор, но го има и в сръбския, и в македонския. В пиесата изоб- що не става дума за неговата националност. Думата „националност“, както я употребя- ваме днес, изобщо не е съществувала през 14 век. Крал Вукашин от Прилеп е бил васал на сръбския цар (т.е. император) Стефан Ду- шан, а синът му кралевич Марко е бил васал на турския султан. Майката на Марко, според фолклорни източници, е сестра на родопския Момчил Войвода. Крали Марко е и побратим на мюсюлманина Джерзелез Алия. Повечето от песните са от турско време.
Вие сте автор на редица преводи от ан- глийски и руски, плюс на Алън Гинзбърг, Сара Кейн (интервю с Вл. Левчев, сп.”Театър”, бр. 10- 12/2012)– неистови автори, крале на крайните състояния, на арт-превъзбудата, красиви убий- ци на граници между реалното и фантазното, любители на евтаназията, автори, заразява- щи читателите си със здравословна лудост, а себе си с желана смърт... Защо ли не се изненад- вам, че Крали Марко дойде при вас? Само ако е възможно да ми кажете – изпочупи ли „колби- те” в интимната ви лична лаборатория Крали Марко с коня? След него как ще продължите?
- Крали Марко се появи в живота ми доста отдавна вече и, да, промени го доста. Дори кучето ми се казваше Марко. Беше весело по нрав и безстрашно като кръстника си, но за разлика от него не беше побойник... Пиесата пък още е само един проект. Защото пиесите стават реалност, когато се появят на сцена- та. Но конят няма как да не изпочупи това онова, като се качи на сцената. Особено, ако има крила.
К. Апостолова
23
