БХАГАВАДГИТА (из осма глава)

     Арджуна каза:

1

Какво е брахман? Какво е атман?

     Какво, о, Върховен пуруша, е карма?

Каква е силата на божествата?

     И каква - на петте елемента?

2

В тленното тяло, о, Мадхусудана,

     как се извършва свещената жертва?

И как в последния час те познава

     този, който е установен в атмана?

     Върховносияйния каза:

3

Брахман е висшето, непрехедното.

    Чистата същност във всичко е атман.

А причината за пораждането

     на всичко, което отмира, е карма.

4

Елементите властват над преходното.

    Пуруша е силата на божествата.

В тялото аз съм свещената жертва,

    о, най-прекрасен между телесните!

5

Който напуска своето тяло,

     и в последния миг за мен мисли,

моето битие ще получи -

    без съмнение в мен ще пребъде.

6

За каквото човекът си мисли,

     когато напуска своето тяло -

в това отива, о, Каунтея!

     С пожеланото нещо се слива.

7

Ето защо трябва винаги само

     за мен да мислиш - и да воюваш.

Устремен с ум и разум към мене -

     без съмнение в мен ще пребъдеш.

8

С ум обуздан в йогийска практика,

     неразсейван от нищо, о, Партха,

непрекъснато размишляващият

     се слива с менe - с порушотама.

9

За Изначалния, за всезнаещия,

     по своята форма невъобразимия,

много по-малък и от най-малкото,

     но Всесъздател и Слънце над мрака,

10

за него в прощалния час който мисли

     с нетрепващ ум и в Любовно единство,

насочил праната между веждите си -

     той в този Върховен поруша отива.

11.

Което знаещите Писанията

     наричат "Вечност" - ще ти разкрия:

до него достигат от страст лишените,

     за него се пазят целомъдрените.

12

Затворил вратите на сетивата,

     концентрирал ума в сърцето си,

праната установил сред челото

     и напълно отдаден на йога,

13

изричайки "ом" -  едносричния брахман,

    с мисъл изцяло към мен устремена,

който напуска своето тяло -

     тръгва във върховно движение.

14

За този, който неотклонимо

     и постоянно за мене мисли -

за такъв уравновесен йогин

     съм постоянно достъпен, о, Партха.

15

Понеже само в мен пребивават

     махатмите - тези души съвършени,

те вече не се прераждат в нетрайното

     обиталище на страданията.

16

Умира всеки свят и отново

     се ражда - дори и светът на Брахма.

Но който стигне до мен, о, Арджуна -

     нито се ражда, нито умира.

17

Който познава деня на Брахма,

     дълъг хиляда световни епохи,

и нощта му - пак толкова дълга,

     какво е ден и нощ - само той знае!

18

Щом денят настъпи - Творението

     се проявявя от непроявеното.

Щом настъпи нощта - пак се стапя

     в непроявената моя същност.

19

Цялото множество на съществата

     щом настъпи нощта - изчезва.

И пак, не по своя воля, се ражда,

     щом настъпи денят, о, Партха.

20

Но има и над непроявеното

     по-висше непроявено - Вечното.

При рушенето на световете

     то остава - не се разрушава.

21

Непреходното непроявено

     се нарича Върховно движение.

Постигне ли го - човек не се връща.

     Там е върхоната ми обител.


22

Този Върховен Пуруша, о, Партха,

     с постоянна любов се постига.

В Него всички неща съществуват

     и целият свят е проникнат от Него.

. . . . . . . . . . . . . . . . . 

(превод в стихове Владимир Левчев  

по дословния превод от санскрит на Йорданка Пейчинова и от английски)

ЗА ПАМЕТНИЦИТЕ

Няма спор, че символите са нещо важно. Те са в основата на човешкото мислене, в основата на езика, който е символна система. В основата на националното и сициалното съзнание, на съзнанието ни изобщо. 

Все пак ми се струва, че  събарянето на паметници свързани с колониалното минало отклонява въпроса от по-важния: за расизма в съвремения свят. Расизмът има различни измерения във всяка страна. В България например “чернокожите”  са ромите. А до някъде има расизъм и спрямо турците. Макар че в Западна Европа пък расизъм се проявява и към българите. Но това всъщност е по-точно ксенофобия. Докато за малцинството в една страна, тя също е родина, а не чужда страна. 

И ксенофобията, и расизма, и растящата пропаст между бедни и богати, хора и страни, в света - това са реалните проблеми, за които трябва да мислим. Те са много важни както в САЩ ,така и в Европа, и в целия свят. 

Но рушенето на паметници, или горенето на книги, е нещо съвсем друго. Не можем да променим историята. Не трябва да се опитваме и да я ревизираме. Времената се менят и, ако мерим историята с днешния аршин, едва ли ще остане нещо, което не трябва да се събори. 

И ако събарянето на паметника на един човек, чиято основна “заслуга” е била търговията с роби, е оправдано, както и раздялата със символите на Конфедерацията, които са тясно свързани с робството на афро-американците, събарянето на паментника на Колумб ми звучи почти така шокиращо, както рушенето на християнски или будиски статуи от талибаните. Какво да кажем тогава за Джордж Вашингтон?  

Християните също са рушили “идолите” - т.е. древногръцките и римски статуи, подобно на днешните талибани или войниците на Ислямска държава. Когато обаче говорим за по-близката история, за символи свързани с все още отворени рани, като наследството на колониалното робство и расизма в съвремения свят, или с тоталитарните държави в Европа, символи, които още имат политическа сила, а не само историческо значение, нещата са по-различни. 

Един паметник на Хитлер, на Сталин или на Ленин, на Димитров или Живков, все още би имал политическо значение. В началото на 1990те, паметникът на Ленин в центъра на София беше кротко премахнат, без никакви протести. Но всяко повдигане на въпроса за преместването на паметниака на Съветската армия от центъра на София, или на който и да е друг от многобройните паметници на Съветската армия в България, предизвиква мощна вълна от протести, както от Москва, така и от съответните сили в България.  От друга страна никаква вълна от протести не предизвика събарянето на паметника “1300 години България” на Валентин Старчев пред НДК. И какво стана с мемориалните плочи на бойците от Първи и Шести пехотен полк, загинали в Балканската и Първата световна война, които трябваше да се възстановяват точно на това място?

Според мен трябва много внимателно да се мисли преди да се събаря  един паметник. В много Източноевропейски страни проблемът с паметниците на комунизма беше мъдро решен: те не бяха разрушени, а преместени в специален “резерват” - парк или музей на тоталитарното изкуство. У нас нещата се решиха половинчато ( и то без да се дръзне да се посегне на поне един от многобройните паметници на Съветската армия!). Т.нар. “Музей на социалистическото изкуство” в София има неясна функция. Наред с чисто пропагандното комунистическо изкуство (което най-често няма, или има съмителни естетически качества) в този музей са изложени картини на едни от най-добрите български художници живяли и по това време - Александър Жендов, Цанко Лавренов, Дечко Узунов. Дори като се вземе предвид названието на музея, това изглежда като един опит да се размие границата между тоталитарната пропаганда и българското изкуство от периода 1945-1989 изобщо. 

Въпросът с паменниците е много сложен, когато те са свързани с още отворени социални рани и с още живи политически идеологии. И трябва внимателно да се мисли как точно да се процедира с тях. 

Но много важно е да не се отвлича вниманието от реалните проблеми с расизма, ксенофобията, политическия екстремизъм, като акцента се премества върху събарянето на паметници.