Дискусиите
за градоустройство в
социалните медии у нас често се ожесточават и добиват някакъв остро политически
характер, което на практика ги прави невъзможни. Когато става дума за
политически монумент, за паметника на Съветската армия например, съвсем
естествено спорът е политически. Но това, че аз, както и много други хора, не
харесвам новата пешеходна зона на булевард „Витоша“ в София няма нищо общо с
политиката. Все пак, за моето мнение, че новата пешеходна зона никак не
изглежда добре, бях наречен от някои интернетни
форумници „комуняга“. Гласувал съм за Реформаторския блок и подкрепям
управляващата коалиция. Харесвам и кмета на София Йорданка Фандъкова. При това
управление на ГЕРБ се направиха много важни и хубави неща, като метрото,
асфалтирането на булеварди и улици, нови надлези. Но положителното ми отношение
към други неща, съвсем не означава, че
съм длъжен да харесвам новия скучен и провинциален вид на булевард „Витоша“.
Градоустройство и
политика са различни неща и е глупаво да се смесват по
елементарен начин. „Партийно“ се мислеше за градоустройството по комунистическо
време. Аз не бих писал против нещо построено по време на 16-годишното управление
на БСП или на 45-годишната диктатурата на БКП преди това, ако ми харесва като
дизайн. Това, че се възхищаваме на Колизея например не значи, че одобряваме
робството и гладиаторските борби.
Новата пешеходна зона на булевард „Витоша“ в
София изглежда зле – скучен старомоден дизайн, без капка въоображение. Освен
това изпълнението е некачествено – плочките са не само грозни, но и неравни.
Настилката вече почва да се разпада. Лампите са също безвкусни – някаква седемдесетарска стилизация на
старинни улични лампи. Не можеше ли поне да бъдат истински стари лампи и настилката
да е най-обикновени (но добре наредени) павета? Щеше да е далеч по-красиво! И
едва ли щеше да е по-скъпо. Или можеше да има някакви по-модерни лампи, като
тези на входа на Южния парк например, или в Докторската градина. Нямаме
ли достатъчно архитекти с въображение, вкус и модерно мислене? Сигурен съм, че
имаме. Защо един от тях не бъде нает да се заеме с вида на центъра на
столицата?
Други форумници казват – колко хубаво е, че няма вече трамваи по
булевард Витоша и можем да се разхождаме спокойно! Наистина, хубаво е, че ги
няма грозните скърцащи трамваи от комунистическо време, които впрочем вече се
заменят с модерни по някои линии. Но мисля, че едно малко старинно трамвайче, като
едновремешното боянско, същото като това по търговската пешеходна улица
„Истиклял“ в Истанбул, от Св. Неделя до НДК щеше да стои доста по-добре на
„Витоша“, отколкото тези огромни, безформени и скучни пространства от грозни, вече
хлопащи плочки. И нямаше да пречи на пешеходците, а напротив.
В един пост на стената си във Фейсбук употребих
израза "провинциално, без въображение" за новия дизайн на булевард
„Витоша“. Думата „провинциално“ обиди някои хора и аз им се извиних, макар че
бях използвал тази дума за една софийска улица в европейски контекст. Бих
добавил, че София е най-зле осветената европейска столица, което също я прави
провинциална. (Това, разбира се, не е нещо ново и силно се надявам скоро да се
промени.) Припомних на обидените
коментатори и често повтаряния цитат от Хемингуей, че всичко, което е далеч от
морето е провинция. София е далеч
от морето. Но не само по тази причина главната на Бургас не ми изглежда толкова
провинциална, колкото булевард „Витоша“...
*
* *
Съвсем
друг е случаят с паметниците. В тях често има политически смисъл. Например Стефан
Стамболов беше пренебрегван по комунистическо време, за разлика от Георги Димитров.
Естествено, нямаше паметници на жертвите на комунизма, но имаше многобройни
паметници на Ленин и на Съветската армия. Паметниците на Левски винаги са имали
патриотичен символен смисъл – дори по времето на комунизма.( Разбира се, един
грозен паметник на национален герой може да направи много лоша услуга на
националната кауза, кочто иска да обслужва.)
Отрицатетното ми отношение към паметника на Съветската
армия в София е по политико-патриотически, а не по естетически причини.
Нормално ли е паметник на една чужда окупационна армия да се извисява точно
пред Университета, в центъра на града, над покривите на всички околни сгради?
В градоустройството
нещата трябва да се правят с вкус. Добре е да си пазим миналото. Съгласен съм,
че не трябва да се разрушават паметници. Но могат да се местят. В близкото
минало бяха махнати без много шум паметниците на Ленин. Може да се направи един
нов парк извън града (или да се ползва парка на резиденция „Бояна“ например),
където да се изложат всички пропагандно-политически статуи и паметници от комунистическо
време – на Сталин и Ленин, на Димитров и Коларов, на Съветската армия.
Алтернативно, може в близост до паметника на Съветската армия в София да се
изгради един равностоен по величина и внушение паметник на жертвите на
комунизма. Въпросът в този случай, отново казвам, е чисто политически. А
паметниците на Съветската армия в България са многобройни.
*
* *
Метафори и митове доминират нашето съзнание. Те са по-образни и
емоционално ясни, по-лесни са за асимилиране от историческите факти. Затова са
идеално средство за властов контрол, за промиване на мозъци. Разбира се,
метафорите и митовете играят важна роля и за изграждането на националното
самосъзнание. Често паметниците имат такова предназначение. Казвано е, че
катедралите са били Библията на неграмотните. Паметниците пък са изразявали националната идеология.
Разбира се, когато националното съзнание е
крехко и недооформено или се доминира от комплекси, резултатът може да бъде пародиен.
Такъв, уви, е случая с новия център на Скопие, с триумфалната арка, с
гигантските статуи на Александър Македонски и цар Самуил и с гора от статуи на
моста, включително на Вапцаров, целящи да се изгражда национално съзнание.
Неотдавна
си позвилих да кажа, че паметникът на цар Самуил в София (който сам по себе си
е старомоден в лошия смисъл на думата) не стои толкова зле, колкото очаквах, на
мястото, на което е инсталиран; не се бие директно с каменния лъв на Андрей
Николов край Вечния огън, нито със Самуиловите войници на Любомир Далчев от
другата страна на улицата, които са значими произведения на българското
изкуство. (Споменах паметника на Самуил и известната на всеки ученик история с
неговите ослепени войници като израз на балканската ретроспективна и
песимистична мечта – мечта по трагично изгубеното минало величие.) И без да се усетя стъпих в минно поле: бях обвинен за
сподвижник на Божидар Димитров и дори, че съм бил обвинявал критикуващите паметника
в естетически снобизъм (което не съм правил, напротив и аз самия съм бил
обвиняван в естетически снобизъм по други поводи).
Вследствие
на това мое несъзнателно въвличане в една остра интернетна полемика около паметника
на цар Самуил в София, художникът Чавдар Гюзелев ми обърна внимание на нещо,
което не бях забелязал: едно нелепо джудже със самарско знаме, което е
инсталирано зад скулптурната група на Далчев, и което превръща цялото
пространство в близост до „Александър Невски“ и „Св. София“ в ужасен скулптурен
битпазар. След това художникът Камен Старчев ми обърна внимание на медийни
текстове относно идеята за някаква си Алея на хановете срещу Двореца...
Боже,
пази България! Старомодна умереноголяма статуя на един знаков (по трагичен
начин) цар е едно, но Алея на хановете пред Двореца – това е нещо съвсем друго.
Това е симптом за мечтата на някои хора да превърнат София, по модела на
Скопие, в един кичозен балкански Лас Вегас. (Макар че кичът в Лас Вегас има
съвсем друга, чисто развлекателна, а не идеологическа функция, която го прави
далеч по-симпатичен.)
Пред
Двореца, там където беше Мавзолея на Георги Димитров, вместо „Алея от ханове“, могат
да се възстановят паметните плочи на загиналите в Балканските и Първата световна война бойци от Първи и Шести пехотен полк.
Не мисля, че е уместно тези плочи да се възстановяват на оригиналното си място,
защото това място не съществува: сега там е НДК. И в близост до тази доминираща
сграда класицистичния военен мемориал ще изгуби церемониалния си смисъл. На
площад Княз Александър 1 могат да се правят военни паради, а и стилистично там
мемориалните плочи ще бъдат в хармония с околната среда. Пространството около
НДК сега има съвсем друга стилистика. (То в момента се ремонтира и със сътахо
очаквам да видя резилтата. Дано да не е като на бул. „Витоша“!)
Колкото
до паметника „1300 години България“, моето мнение за него съвпада с мнението на
изтъкнатия специалист проф. Уве Брюкнер, който казва: „...монументът, който
имате - всъщност скулптура, защото аз не
гледам на него като на паметник - е изключително модерен. От моя гледна точка,
а аз съм виждал много монументи по света, той има качествата да се превърне в
символ, в международно разпознаваемо място. Толкова е уникален, че не би могъл
да бъде преместен никъде другаде, защото ще загуби силата си. […] има потенциала да се превърне в изключително
привлекателно, в знаково място за София. […] Използвайте го. Ако го преместите или свалите,
ще загубите много.”
Но
защитата ми за ремонтирането и обновяването този паметник също предизвика силен
гняв и бях обявен за „комуняга“ или живковист. Истината е, че паметникът на Старчев дразни
много хора именно със своя (соц)модернизъм, докато соцреализма на Паметника на
Съветската армия е по-приемлив за масовия вкус. Реализмът се възприема
по-лесно. Иначе не мога да си обясня защо един паметник посветен на
1300-годишнината на България предизвиква по-негативни реакции от паметника на
Съветската армия-завоевателка.
* *
*
Като говорим за национални метафори и митове,
една такава метафора, която според мен в момента играе по-скоро негативна роля
е „турското робство“. Естествено, ние
не сме били роби в буквалния смисъл на думата по време на Османското
господство. И най-малко през 19 век, когато роби (или крепостни) е имало в САЩ
и в Русия, но не и в Османската империя. Внушението, че сме били пет века роби,
буквализирането в българското национално съзнание на тази възрожденска метафора,
е нелепо и вредно. Метафората за робството е изиграла
своята роля по време на националното освобождение, но днес тя е само израз – и
генератор – на национални комплекси. Сърбите и гърците не наричат себе
си роби, макар че са имали сродна историческа съдба.
Но трагична национална митология имат и другите
южнобалкански народи. Има една сръбска народна песен за принц Лазар, който
преди битката на Косово поле видял орел с гълъб в човката да лети към него.
Оказало се, че това не било орел, а архангел и не било гълъб, а писмо от Богородица,
което Архангелът носел. Богородица му пишела: "Лазаре, земното царство ли
предпочиташ, или Небесното?" Принц Лазар отвърнал: „Небесното.“ А
Богородица му казала: "Е, добре, тогава днес на Косово поле ще те убият,
ще станеш мъченик и Царството небесно ще бъде твое."
Това е
една прекрасна песен, но и един ярък пример за
балканската песимистична и ретроспективна мечта. (За разлика от американската
мечта, която е оптимистична и проспективна.)
Ние уж вървим напред, а все гледаме назад.
Мечтаем за някакво минало величие – на цар Симеон, прабългарските ханове, тракийските
царе. Но преди всичко обичаме да възпяваме националните си трагедии. Някак дори
се гордеем със синилата от бича.
Затова и
цар Самуил с ослепените войници е толкова знакова фигура и у нас, както в
Македония. Не искам да обсъждам естетическите качества на паметника пред „Света
София“ – да, старомоден е, не може да се
сравни с Далчевите Самуилови войници отсреща. Но има доста паметници в София, например
аматьорската статуя на Георги Марков на пл. Журналист, които са още по-грозни и
аматьорски. Все пак аз искам големия писател-дисидент Георги Марков да има
паметник. За разлика от мои някои приятели-художници, аз лично не харесвам и
паметника на Стамболов в градинката пред Военния клуб. Но все пак искам
най-големия български политик Стефан Стамболов да има паметник.
* *
*
Паметниците в един град имат исторически смисъл, те са
нашата колективна памет (или колективно умопомрачение). Въпросът с паметниците
е много деликатен. Не трябва да се подхожда към тях с тясно-партийна
политическа мотивация, нито с административно плиткоумие. Не трябва постоянно
да се рушат или местят стари паметници и
да се строят нови, които след това се оказват по-лоши от старите. Както вече
казах, един лош, несъразмерен или смешен паметник в крайна сметка ще изиграе
лоша шега на каузата, която претендира да обслужва. А добрия паметник надживява
политическата си функция.
Градът ни трябва да има естетичен вид, трябва да
ни бъде приятно да се разхождаме по улиците му, на нас, както и на гостите.
Всяко пространство трябва да има свой специфичен характер. Трябва да запазваме,
или да реставрираме автентично, без грандомански измишльотини и пубертетски
съновидения, старото. Трябва да съчетаваме умело старото с новото, античното с
модерното. С тази задача би следвало да се занимават добри специалисти по
архитектура и градоустройство, хора с вкус и гражданска съвест.
Не може
да се иска от всеки гражданин да разбира от банково дело и да дава съвети на
управителя на БНБ. (Макар че за всеки гражданин е ясно, че първата крачка към
стабилност и просперитет на страната е да има надзор и власт на закона –
крадците да отиват в затвора.) По същия начин трябва на всички жители на града
да е приятно да живеят в него, но не може да се иска от всеки градски жител да
разбира от градоустройство.
Може би
мнозина биха били доволни по булевард Витоша да има мегафони с чалга-музика,
мечкари с танцуващи мечки, сергии с националистически фланелки и павилиони за кебапчета и бира. Не трябва главния архитект на
града да се съобразява непременно с масовия вкус.
Но това
не променя факта, че новата пешеходна зона на бул. „Витоша“ в София, е
безвкусна, скучна, направена е без капка въображение, с грозна и некачествена
настилка. И тук не става дума нито за партийна политика, нито за национална
идеология.
Политиката
и националната идеология имат някакво отношение към градоустройството, но само
когато дискутираме паметници и мемориали. Все пак и в този случай липсата на
естетически критерии води до обратни резултати, до фарс, до подигрвка с идеите,
и съсипване на града.
А видът
на улиците, площадите и парковете трябва просто да бъде такъв, че да ни е
приятно да живеем в нашия град.
