НОВОГОДИШНО

В ПОЛИТЕ НА ВИТОША

В полите на Витoша 

се сипе брашно.

Баба точи кори за баница. 

Забрадката и роклята й

вчера бяха черни,

а днес са като в болница... 

Софийското поле е избледняло

старо одеало.

Детето вижда сини планини

в шарките на одеалото.

Отгоре минава самолетче-играчка…

А брашното се ръси

в полите на Витоша

и баба простира корите на стола...

Срещу Съдебната палата,

където виелица слага на лъвовете

хлебарски шапки,

детето

със сива брада

и дебелата му изрусена кака 

пушат пред кафенето.

Това са внуците на баба, 

чиито внуци днес се крият под друго 

чуждестранно одеало. 

Но баба Витоша си е все същата.

Свъсва вежди 

и издухва от полите си брашното

на ненужните спомени.

ДВАНАЙСЕТ

1.

Kестен край пътя.

Луна расте отдалеч

като фар на влак.

2.

Прочетен вестник.

Небе в горещия прозорец

с дъх на печатница.

3.

Черноръки клони.

Залезна приливна пяна

разлиства пламък.

4.

Нова година.

Врана скача в пресен сняг.

Пише пророчество.

ПРЕДИ ЧЕТВЪРТ ВЕК

3 ноември 1989 г.,  внасянето на петицията на "Екогласност" в Народното събрание.

ПРЕДЧУВСТВИЕ ЗА ТЪРЖЕСТВО*

Декември е.

Какво ли този път ни носи

дядо Коледа?

Уви, глиганите привършиха,

другари!

Но да оставим своите Винчестери

на стената над камината

и да послушаме спокойно

на свинете вечерния хор

вън

в декемврийската виелица...

Свинете – тези розови предчувствия...

Свинете – тези тъжни ангели...

Според последни данни

те са между най-интелигентните бозайници.

Те са като хората – всеядни.

Те преглъщат всичко:

и чиниите с ухаеща помия,

и летящите чинии,

и студените остатъци от мозък,

и пържолите от бивши братя.

Всичко! –

шепне хорът на невинните животни –

всичко трябва да изплюскаме!

Защото рано или късно

и нас

за Коледа ще ни заколят.

Свинете гледат философски на живота.

И ако устите им не бяха обладани

от музиката на месото,

те щяха да предупредят човеците

с такива думи:

Има във вселената възмездие!

И вие,

дето днес ни плюскате,

вие също сте обречени

на нечие

декемврийско тържество!

1980

* Написах това стихотворение, когато бях на 23 го­дини и го предложих за печат във вестник „Пулс“. Нямах голяма надежда, че ще получа отговор, но за мое учудване то беше публикувано. По-късно осъзнах, че е било публикувано с цел да се направи номер на баща ми, който беше председател на Съюза на българ­ските писатели. Баща ми бил извикан за обяснение и казал: „Синът ми пише срещу мен, а не срещу другаря Живков“. Защитил ме е с други думи. Той също беше в „ловната дружинка“ на Тодор Живков и имаше пуш­ка „Винчестер“ (Winchester). Но и Живков имал така­ва . Стихотворението беше отхвърлено от книгата ми „Някой ден“, която издадох три години по-късно. Между другото, имаше и някакъв Декемврийски пле­нум на ЦК на БКП, който също съм имал предвид в стихотворението. Тези неща тогава се разбираха от самосебе си.

СЪНЯТ НА ГНИЛОТО ДЪРВО

Вътре в мен гъмжи една държава

отровена, разграбена, нездрава.

Чужди думи в кръчмите пируват,

а моите на чужди се преструват.

Катедрална фабрика „Надежда“

мъгляво жълто тайнство произвежда.

Злобата по залез в мен запява:

в ръждиви пари с песен се явява

бледа рота от деца смутени

със кървав сън в очите разширени.

В мозъка, в бетонен бункер Царя

загадъчно усмихнат хвърля зара.

В канцеларски лабиринт, на скрито

съблича той богинята с везните...

Дъбът отвън е сляп – обезлистен е:

живее вътре, с вътрешно горене.

1988

ТРЕТИ НОЕМВРИ*

Група граждани

пристигнаха от изток –

азиатски кентаври

с високо развети опашки,

и се сляха с друга група граждани,

дошли от север –

руси герои

с медени пити, вместо шитове,

със сърпове за саби.

Група граждани владяха земите

на Балканите

от Франкския тъмен запад

до златния Цариград.

Група граждани се покръстиха

и ораха земята

от Дунав до Бяло море,

и ораха с кръст душите на славяните

до Охрид до Балтийско море.

Група граждани преживяха

Османската империя

с български имена,

с чардаклии къщи

и тлъсти стада.

Група граждани приеха в Търново

най-демократична конституция.

Група граждани

преживяха две национални катастрофи

около Първата световна война

и още една национална катастрофа

след Втората световна война.

Група граждани мълчаха денем

и плакаха насън,

задавeни от дим и демагогия,

и намаляваха,

и децата им измираха от рак

и безнадеждност,

и ги биеха, и ги лъгаха,

и ги потупваха приятелски по рамото.

Група граждани

на трети ноември

наводниха площада

от Света София до Народното събрание

и камбаните на Александър Невски биеха

и многохилядната група граждани

викаше:

„Чист въздух!

Чиста вода!

Свобода,

гласност,

референдум!“

А друга група

бивши селяни –

глухи и слепи от старост,

си подаваше главите

от два прозореца на Народното събрание,

обградено от милиция ...

И на другия ден

във вестник „Работническо дело“ съобщиха,

че група граждани

внесли някаква петиция

в Народното събрание…

5 ноември 1989

* На 3 ноември 1989, една седмица преди Тодор Живков да подаде оставка, „Екогласност“ внесе петиция в Народното събрание срещу два катастрофални за еко­логията на България проекта. („Екогласност“ беше и против вече отдавна подготвяния строеж на АЕЦ „Белене“.) Хиляди подписи бяха събирани пред „Крис­тал“ в София (в градинката срещу Военния клуб). Имаше и намеса на милицията, арест и побой, въпреки, че по това време в София се провеждаше Междунаро­ден екологически форум, на който присъстваха запад­ни жураналисти. При внасянето на петицията на 3 ноември се събра митинг от около пет хиляди човека пред Св. Александър Невски. Петицията беше внесена откъм задния вход на Народното събрание. На другия ден, 4 ноември, във вестник „Работническо дело“, най-долу на предпоследната страница (последната беше по-четена от предпоследната) излезе лаконично съоб­щение: „Вчера група граждани внесоха петиция в На­родното събрание.“ Не се уточняваше от колко души се е състояла групата граждани, нито за какво е била петицията. Написах това стихотворение на следва­щия ден.  

(Тези стихотворения последно бяха публикувани в книгата ми "Любов на площада" , изд. Скалино, 2014:

https://www.helikon.bg/ebooks/543/-%D0%9B%D1%8E%D0%B1%D0%BE%D0%B2-%D0%BD%D0%B0-%D0%BF%D0%BB%D0%BE%D1%89%D0%B0%D0%B4%D0%B0_10000000853229.html  )

14 декември 1989 г.

ЕЗИКЪТ Е СЪОБЩЕНИЕТО

http://www.dnevnik.bg/analizi/2015/10/19/2629349_ezikut_e_suobshtenieto_a_trolovete_sa_naemnici_v/

          “Медията е съобщението” казва Маршал Маклуън. “The medium is the message.”  Думата medium, освен медия (преса, телевизия, радио) означава и среда, или средство.За Маклуън – всяка технология. В този смисъл, и с още по-голямо основание, можем да кажем, че езикът е съобщението. Не само защото “в началото беше Словото”,  не само защото без език, на който мислим, не може да има рационално познание и памет. Но и защото е много важно как казваме нещо.

          Имаше едно време такъв виц. Ротният командир казва на старшината: “Починала е майката на редник Иванов. Трябва да му съобщиш, но по-деликатно. Кажи му го по заобиколен начин.” Старшината събира ротата и казва: “Всички, които имат майки, три крачки пред строя, ходом марш!” Иванов също тръгва напред, а старшината му вика: “Иванов, ти къде, бе?” Така старшината разбира заобиколния начин.

          Как казваме нещо е до голяма степен това, което казваме. Ние реагираме емоционално на тона, с който нещо ни се казва (гневен, враждебен, ведър, приятелски),  повече отколкото на смисъла на думите. “Ей, какъв глупак си!” може да изразява загриженост , ако е казано от приятел, или ненавист, ако е казано от неприятел. Посланието зависи от тона. От това как го съобщаваме.

          Можем да наречем няколкото хиляди сирийци, влезли у нас, бежанци, или икономически имигранти, или ислямско нашествие и “заплаха за съществуването ни като държава”. Думите, с които казваме нещо определят значението му. Създават го в нашето съзнание. Светът е това, което мислим.

          Дубравка Угрешич в есето си “Културата на лъжата” обясняваше как медиите са насадили страх и омраза към съседите и са предизвикали на практика войните в бивша Югославия през последното десетилетие на миналия век. Страхът и омразата са заразни. При това, ако всички около теб повтарят лъжи, трябва да си много силен човек, за да продължиш да вярваш, че само ти виждаш и казваш истината.

          По комунистическо време много хора не смееха да кажат истината не само поради страх от властта. Ако всички около теб казват, че виждат нещо, а ти виждаш съвсем друго нещо, в един момент започваш да смяташ, че твоето зрение е повредено. Ако мнозинството хора те обвиняават, ча това което мислиш е престъпно, започваш да изпитваш чувство за вина и да се чувстваш като престъпник. 

          Да, медията е съобщението. Къде четем едно съобщение - в някоя от медиите на Пеевски, в Мediapool или в Дневник, в сайта на световна информационна агенция, или в сайт с неясен източник, или на стената на, човек, на когото вярваме – това е от много голямо значение.

          Но дори ако няма специфична оценка и коментар в един текст, самите думи, с които ни се съобщава нещо, което е факт, изразяват отношение към него. Думите имат различни конотации, различни нюанси на значение. Синджир и верига са уж синоними, но ракията е синджирлия, не вериглия. А хотелите са от една верига, не от един синджир. ( Друго е „синджир-марка.) Има разлика между разговор и мухабет, среща и седянка, между „тази госпожа“ и „таз женица“. Мнозина коментатори  под текстовете в електронните издания имитират диалект („К‘о й туй?“), за да изразят иронично отношение към текста. Просташкия и циничен език на жълтата преса създава светоглед.

          Все по-често ми се случва непознати хора, които са образовни, а дори и понякога студенти, на които аз говоря на "Вие", да ми отговарят на "ти". (Не че имам нещо против да си говорим  на „ти“ – просто разсъждавам за езика.) Някой ми обясни, че отпадането на формата “Вие” било влиянието на американските филми, където всички си говорели на "ти". Ами не, не е така! Това по-скоро е влиятнието на лошия превод на американските филми. В съвременния английски език няма изобщо форма "ти" ( 2 л. ед. ч.). Местоимението “you” може да бъдe вие ( мн.ч.) или Вие (ед.ч.).  

          Има и на български ( или поне имаше) такава учтива форма, когато говориш с познат човек, когото уважаваш, но да кажем е по-възрастен, или дори, когато говориш със свой студент или колега, на малко име, но на Вие. Може би това са формалности, но езикът има отношение и към нашето мислене. Как се обръщаме към някого е израз на това какво е отношението ни към него. Не е едно и също да се обърнем към непознат с „Ей, пич!“ или с „Извинете, господине!“

          Има и много други влияния на лошия (или буквалния) превод върху езика. Например не само банкоматът, но и продавачът вече ни казва "поставете вашата карта" или "въведете вашия пин", вместо "поставете картата си".

          Или се явяват странни нови думи като "суитчър". Суитчър на английски значи превключвател (switcher), а дрехата, която наричаме "суитчът" се нарича суетшърт (sweatshirt). Естествено чуждиците винаги звучат различно в новия език и дори изменят смисъла си. (Ярък пример за това са турските думи в българския език, които понякога значат нещо друго на турски.) Но когато една дума звучи напълно като друга, блуза като превключвател, това е твърде голямо изкривяване.

          Между другото, знае ли някой от къде произлиза думата "дънки"? Звучи като да е от английски, но на английски такава дума няма. Дънки е jeans (джинс). Теорията за магаревкиш произход не е особено състоятелна.

          Не мога да разбера също така каква е разликата между "екшън план" (любима дума на нашите политици) и план за действие? Може би екшън план звучи някак по-“cool” (по-яко). Вместо просто да  действаме по задачите -- участваме в някакъв екшън. Като Шварценегер.

          Макар че водя "уъркшоп" по творческо писане, мисля, че то си е творческа работилница. (workshop е работилница.)Това с уъркшопа е малко като едно време, когато официалното название на боклукчията беше "оператор на хигиенна машина", а на доячката „операторка на биологична единица“.  Звучи „по-яко“...

          Но тук навлизаме  в зоната на политическата коректност.  Професиите не трябва да звучат обидно, разбира се. Макар че не трябва да звучат и смешно. Още по-малко пък националностите.  Има недвусмислено расиски думи като „мангал“.

          Но наистина ли се отнасяме с по-голямо уважение към циганите, когато ги наричаме роми? (Често думата “ром” се употребява с ирония в жълтите вестници.) И трябва ли да прекръстим например руските цигански романси на руски ромски романси? И политическата коректност трябва да има някакви разумни граници.

          С какви думи казваме нещо е от огромно значение. Не способстваме ли самите ние за създаването на един опасен етнически и религиозен конфлик, когато наричаме бежанците от терора на Ислямска държава, както и от терора на Асад, ислямска сган и варварско нашествие? Силен лидер ли е Путин, или е  силов диктатор? Соросиди и американски агенти ли са враговете му, или борци за яовешки права и демокрация?  Освобождение ли беше навлизането на Съветската армия в България на 9 септември 1944, или окупация?…

          И случайна ли е силната опозиция на това да се преподават престъпленията на комунизма в училище?  

          Преди нещо да се назове, то не съществува. И по комунистическо време можеще да се говори за „грешки“ на комунизма, и дори за „извращения“ (когато говорим не за сегашмния лидер, а за някой предишен – например за Червенков по Живково време), но умишленото убийство на невинни хора не е грешка, а престъпление. Дори убийството на един невинен човек, а да не говорим за милионите жертви на сталинския терор в СССР и десетките хиляди в България.

          През деветдесетте години старите офицери от ДС заработиха над прехода към демокрация и капитализъм. Те сами се превърнаха в капиталисти ( с парите на комунистическата държава). Когато започна реституцията на дребната градска собственост – апартаменти, търговски площи  - се пусна в обръщение обидната думичка “реститутка”. Така бяха наказвани тези, които дръзваха да получават някакъв имот без да са от „нашите хора“, от службите, а по наследствено право.  А по това време никнеха като гъби „мулти“ и други „групс“...

          По същото време се промени и смисъла на думата “ченге”. По комунистическо време тя се употребяваше за доносниците на Държавна сигурност, а през 90-те години започна да се използва с положителна конотаци -  като синоним на полицай  (или превод на английската дума “cop” от филмите). „Сор“ не е обидна дума на английски, нито „ченге“ в дневния български - това значи полицай. Но едно време тази дума не означаваше дори милиционер, а доносник на ДС.

          И думата „чалга“ имаше друго значение, беше стил сватбарска народна музика. Но тогава и думата „мутра“ означаваше само грозна физиономия.

          Езикът е събщението. С лош език си създаваме врагове, с хубав език - приятели.  С двусмислици можем да набедим някого в престъпление. Но можем и да изразим  езотерична истина. Двусмислицата може да  има голяма сила, ако е умишлена : и подлият намек и поетичната метафора са видове двусмислици.

          И Хибридната война, която според някои Путин е повел не само срещу Украйна, но и срещу целия Западен свят, макар че в Източна Украйна обстрелите са ужасяващо реална, е преди всичко езикова война. А троловете са наемни “бойци на тихия фронт".

          Вероятно има бойци и от другата страна на фронтовата линия . Вероятно всички живеем до известна степен в паралелни светове. Но за да не бъдем пленени в измислен от някой друг свят, е важно да се научим да разпознаваме и това, което думите крият. Важно е и да разбираме как и защо си променят смисъла.