АЗБУЧНИ МОЛИТВИ

(От книгата Писмо в небето)

СВЕЩЕН ЕЗИК

       …аз дните си като страниците

          прелиствам уморен.

                      Атанас Далчев „Книгите“

Свещен език – език на свещ,

която в гърлото вибрира,

в тълпата днешна кой е вещ

достатъчно да те разбира?

Като молци край свята цел

кръжим, но който в теб се цели – 

той доброволно е приел

смъртта на земните си цели.

Език свещен – език на свещ:

невидима свещенна клада – 

смърт и живот за всяка вещ – 

и саможертва, и наслада.

1994

СИНИЯТ СВИТЪК

Зората с розови пръсти

разгръща синия свитък.

От тъмни гори

първата буква полита и пее.

Ятото е изречение изписано в синевата.

Лятното Богоявление —

златния ореол на слънцето.

Така разчитаме

 птиците 

в синия свитък:

Разгъва се  безкраят на душата

и осмисля за миг  тъмнината.

EPISTULA EX PONTO

Октомври се завръща  на брега,

а птиците  си заминават.

Черните им редици в небето  —

писмо от Черно море.

_______________________________

Овидий пише Epistulae ex ponto докато е на заточение в Томи ( Констанца) на Черно море.

ВЕЧЕРНИ НОВИНИ

Вечерницата изгрява,

а слънцето става

жълта черта

над море от черни борове

в окото на сокола.

Безшумен самолет

бележи свода

 с тебеширена дъга. 

Земното кълбо

е в окото на сокола.

А в лисичата бърлога

отеква дрезгав вик 

на закъсняла сврака.

Настрой на дълги вълни:

настръхналата борова гора предава

вечерни новини.

АЗБУКА

  

От 30 букви е иззидан

един безкраен лабиринт.

Всяка буква е стая 

на звук.

Всяка дума е апартамент 

с тъмен коридор между стаите —

и врати

към други коридори.

Всяко изречение

е танц на дълга плавна риба

през завоите на лабиринта.

Всяко изречение 

е сън.

През този лабиринт минава 

цял един народ.

Някъде в този лабиринт се срещат 

и се ръкуват

Ботев и Далчев,

Константин Преславски

и Константин Павлов.

В този лабиринт мъждука

и блуждае

целият далечен свят —

от червея до звездата.

Всичко става в стаите на буквите —

тук се зачеват

всички светове.

АЗБУЧНА МОЛИТВА

(по Константин Преславски)

Аз — най-голяма тайна, която

Бог е вложил във всеки различно —

Видима и Невидима Същност.

Господ е в сърцето на всеки —

Дар от живия Божи Дух пратен.

Едното е утроба на много:

Живите са деца на Словото.

Знанието— Любовта — просветна.

И лъчът светлина стана спектър —

Йоан превърна в призма реката…

Как Едно се пречупва в Много?

Летя със стада и народи към Теб —

Милост и Смърт за тварите тленни.

Ние сме всмукани в Черна дупка —

Огънят на Едното ни вика —

Покоят е буря, Мракът е огън…

Ръце издигаме и те молим:

Словото — хлябът насъщен ни дай,

Твоята кръв — иако вино —Духът,

Умът озарил света —Светлината.

Фараонското слънце е камък.

Херувимската мъдрост е полъх.

Цар на царете  е малко Дете.

Червеят няма да ни победи.

Шестокрилите шепнат във вятъра.

Ще е небето ковчега — Ноев!

Ъглите на небето се свиват.

Южен вятър ни носи над урви:

Ясно е — Краят ще бъде роден.

Мир! На Светата Троица слава!

Минало, Настояще, Бъдеще

стават Едно на края на времето.

Слава на Словото що ни изрича

сега и во веки веков. Амин!

ТРЯБВА ЛИ ТРЕТИ МАРТ ДА БЪДЕ НАЦИОНАЛНИЯТ НИ ПРАЗНИК?

Националният празник на България, 3 март (19 февруари по стар стил) е денят, в който през 1878 се подписва предварителен мирен договор между Руската и Османската империя. Това не е събитие, в което българи са имали някакво участие. Нито това е денят, в който се създава Българската държава. Тя реално се създава едва с приемането на Търновската конституция на 16 април 1879 г. Трети март е ден, в който някой друг отвън, Голмият брат, руският цар, ни е освободил от "робство”. Впрочем на същата дата, 3 март (19 февруари по стар стил) през 1861 г. император Александър II е издал манифест за отмяна на крепостничеството в Русия. Затова и е наречен Цар Освободител.

Някои и до днес се възмущават от историческия термин ”Османско владичество” и с гордост настояват, че дедите ни са били роби. Думата "робстово" у нас ( но не в Гърция или Сърбия) се ползва още от Възраждането като метафора за Османското господство. Разбира се, през петте века на Османска власт българите са нямали своя държава, били са подтискани, сегрегирани. Имало е моменти на голяма жестокост. Но все пак сме били данъкоплатци със своя собственост, земя, добитък, със свои черкви. Робът е окован във вериги. Той се продава и купува на пазара — като стока.  И обикновено не се освобождава сам. Освобождават го с императорски декрет или с президентска прокламация. Или го освобождава отвън Големият брат.

Ако ползваме думата робство като метафора за чуждо господство и тирания, по същата логика можем да говорим и за Съветско робство у нас, макар и продължило по-кратко. Но не, обратно, по комунистическо време ни учеха, че съветската армия е наша освободителка. Имаме си и до ден днешен паметник, най-високият в центъра на София,  изобразяващ съветски войник с издигнат високо над  нашата столицата автомат. Паметник, на който пише “на съветската армия освободителка от признателния български народ”. Този унизяваш ни паметник трябва да бъде преместен от Княжеската градина.

Учеха ни, че на 9 септември ( тогава това беше нашият национален празник) България не е била окупирана от Червената армия, а е била освободена. Пак от робство. Но този път фашиско. С други думи Големият брат от североизток е нашият двоен освободител. И ние, двойно освободените роби, трябва с преклонена глава да му целуваме ръка. По робски. 

Наистина  през 1878 година можем да говорим за освобождение отвън — в следствие на Руско-турската война. И можем да бъдем благодарни както на руския, така и на украинския народ и на другите народи влизали тогава в пределите на Руската империя и воювали в Руско-турската война и за нашето особождение. Докато на 9 септември 1944 г. не можем да говорим за друго, освен за съветска окупация. С 45 годишни ужасни последици за България - убийства, лагери, затвори, потъпкана свобода и суверенитет.. 

 

Трети март може да продължи да се празнува, но не като национален празник. Далеч по-подходяща дата за български национален празник е 16 април. Това е денят, когато през 1879 г. се подписва Търновската конституция: Това всъщност е рождения ден на Третата българска държава. 

Но с Берлинският договор се създава освен Княжеството България  и Източна Румелия. А в пределите на Турция се връщат Македония, Тракия и Родопите. Така че едва  със Съединението на 6 септември 1885 г. България се явява на картата на Европа почти в днешния си вид (само без Благоевградски окръг и по-голямата част от Родопите).

Так че денят на Съединението също е достоен за национален празник.

Шести септември не беше официален празник по комунистическо време. А 22 септември, Денят на независимостта, изобщо не се празнуваше. По понятни причини —  Русия се противопоставя на Съединението на Княжество България и Източна Румелия, а на 22 септември княз Фердинанд става бългаски цар. На 22 септември 1908 г. в черквата "Св. 40 мъченици" във Велико Търново е обявена Независимостта на България. Така че това съшо е дата, достойна за национален празник.

Но за мен най-подходящата дата за български национален празник е  24 май — Денят на светите братя Кирил и Методий, денят на българската и общославянска азбука и култура.  24 май (11 май по стар стил) започва да се празнува у нас още преди Освобождението, първо в Пловдив през 1851 г.. Това е най-светлият и оптимистичен, най-българския празник.  "...че и ний сме дали нещо на светът/ и на вси Словене книга да четът..." както пише дядо Вазов. Глаголицата, а не кирилицата, е дело на  светите солунски братя. Но кирилицата е създадена в Първото българско царство, от техните ученици ( и е назована с почит към учителя), вероятно от Св. Климент Охридски или друг от учениците, в края на 9 век.  Русия приема от нас християнството и кирилицата, както и светите книги в превод на старобългарски (черковнославянски) век по-късно. Но и с 24 май - най-светлия празник, свързан с големия наш културен принос към света —  има един малък проблем, и той е, че църковния празник на Св. Св. Кирил и Методий е на 11 май, а светския празник  — на 24 май.

Всички изредени до тук празници, разбира се, трябва да продължат да се честват. Но не мисля че деня на предварителния мирен договор между Руската и Осмамската империя, денят в който Русия ни освобождават от робство, е редно да бъде националния ни празник.

УТОПИИ, ДИСТОПИИ И РЕАЛНОСТ

Утопиите и дистопиите, както черното и бялото, не са хроматични цветове, не съществуват в спекъра на видимия физически свят. Утопиите и дистопиите - като контури - само чертаят границите на нашето очакване за бъдещето - светло или тъмно. Но в реалния живот няма абсолютно черно и бяло, абсолютно добро и зло. Няма абсолюти нито в отделния човешки живот, нито в историята. Или да кажем, че абсолютното лично щастие или нещастие, както и светците и демоните на злото в историята са изключения. Дали чашата е наполовина пълна или наполовина празна зависи от нашето виждане и усещане за света.

Освен това, в следствие на постоянното течение на времето ( освен в нашите спомени, мечти, фантазии - това е друго време) има една постоянна незавършеност, неразрешеност в живота ни, едно постоянно изместване на проблемите, които са най-важни за нас, вместо решаването им. Днешните ни проблеми няма да се решат утре. Те просто ще затихнат, ще отмрат, фокусът ни ще се премести върху други по-наболели проблеми. Само смъртта решава всички проблеми. А дали това е окончателно решение — ще видим.

Всеки сам може да свидетелства за личния си живот, но нека да погледнем към историята на света през последния век както я знаем. Веднага след Втората световна война уж се решава ( по-най трудния и болезнен начин) разрушителния идеен конфликт между национал-социализъм, или агресивна националистическа диктатура, и международна солидарност с наднационални институции базирани на световно желание за консенсус. Но веднага след това започва нов голям сетовен конфликт, който е по друга ос. Започва Студената война между доскорошните съюзници СССР и Западните държави. Съветската тоталитарна диктатура, не по-малко жестока от фашиската, претендира да е наднационална, базирана на някаква класово-партийна световна солидарност, антипд на национал-социализма. Това се оказва пълна лъжа. Сeга вече конфликтът е между капитализъм и комунизъм, между либерална демокрация и идеологически окрасена тоталитарна диктатута. Конфликът от времето на Втората световна се обезсмисля напълно. Явява се нов кардинален конфликт. И така беше до края на 1980-те, през целия съзнателен живот на няколко поколения. Краят на Студената война дойде абсолютно неочаквано. И за нас, отсам Желязната завеса, въпреки усилията на много хора, много от които дадоха живота си за свобода, и от другата страна.

Но след края на Студената война, която свободният Запад спечели, нещата не се развиха така, както с голям ентусиазъм очаквахме. ( У нас поради спирането, неосъществяването на промениете заради мутрокрацията от 1990-те, свързана с бившата Държавна сигурност.) Но като цяло, след падането на Желязната завеса, се оказаха несъстоятелни както комунистическата тоталитарна утопия, така и либерално-демократическата утопия за край на историята и световен либерален консенсус. Конфликтът между тоталитарен комунизъм и либерален капитализъм, уви, не се реши окончателно, а просто затихна. И фокусът някак се измести. Появиха се други световни конфликти. (Путинова Русия днес ползва тази промяна на фокуса, за да се опитва да “надгражда” стария комунистически, сталиниски тоталитаризъм с имперски националистически идеи. Но това е преливане от пусто в празно.)

С информационната революция, която съвпадна с падането на Желязната завеса, се появи виртуалното пространство ( универсално достъпен Интернет след 1990-та) и конфликта между виртуален, т.е. безтелесен, и реален (“зелен”?) сват излезе на преден план. Къде живеем - в “матрицата” на виртуалния свят, все повече доминиран от алгоритмите и машините, или в стария релален свят на кухнята и улицата? Появиха се и съответните нови утопии и дистопии за абсолютна доминация на един от двата свята - реалния и виртуалния. Вече говорим за конфликт между духовни смъртни хора и съвършени роботи - не само в сферата на научната фантастика.

По същото време, или малко по-късно през 1990-те, започна и възходът на тероризма и религиозния финдаментализъм като основен враг на либералната демокрация. Кулминацията на този втори нов конфликт беше атаката срещу Световния търговски център (“кулите близнаци”) в Ню Йорк на 11 септември 2001 г.

След това, през новия век, централният световен конфликт отново се измести. Миграцията на хора от бедни към богати страни, от Близкия Изток, Централна Азия и Африка към Европа, и от Южна Америка към САЩ, доведе до ново разделение в Западния свят — между национал-популисти ( съответно евро-скептици) и либерал-демократи, които подкрепят Отвореното общество, без нови крепстни стени и Желязни завеси. Това не е класическото политическо разделение на ляво и дясно.

Икономическата криза от 2007 и световната криза предизвикана от коронавирусната пандемия през 2020-22 отново, временно, изместват перспективата и основния световен конфликт. Но и създават нова възможност за обединение - каквато винаги създава общия враг. Сега общият враг е един невидим вирус, макар че привържениците на конспиративни теории пак го привиждат в някакво световно задкулисие - Бил Гейтс иска да ни чипира… Сорос се оказа основен враг както на Путин, така и на Тръмп…

Така е на политическата сцена. Но тя някак винаги си остава “сцена”, която обикновените хора пасивно наблюдават. Но конфликтът между виртуално пространство и реален свят се отразява видимо върху другите политически и социални конфликти в реалния свят. От една страна най-богатите ( чиито безнес е свързан с новите технологии) станаха несравнимо по-богати по-време на пнадемията. А много хора от средната класа, с малки бизнеси, фалираха. И това увеличи пропастта межди бедни и свръх-богати.

От друга страна, фактът, че днес дори най-бедните могат да имат “умен” телефон и знаят какво става навсякъде по света, могат да сравняват живота си с живота в други държави и по-лесно да пътуват, предизвика мигрантската криза. Тя затихна по време на пандемията, но още е потенциална заплаха за класическия световен баланс.

Социалните медии ( част от виртуалния свят), а и виртуалния свят като цяло ( он-лайн преподаване и бизнес) реализираха голяма победа над реалния свят по време на коронавирусната пандемия. Също така виртуалният свят, създавайки безпрецедентна възможност за достъп до информация, създава и безпрецедентна възможност за популяризиране на конспиративни теории и дезинформация. Ще доведе ли това до някакво ново хай-тек Средновековие, свят доминиран от митологии и племенни конфликти?

Забелязва се едно отслабване на демокраицята и тоталитарни тенденции дори в Западните либерални демокрации ( поради липсата на конкуренция и абсолютната доминация на новите хай-тек компаниои, като Фейсбук, Амазон, Гугъл). Паралелно с това опасно се засилват класическите тоталитарини държави като Китай и Русия. В Западния свят тоталитарните тенденции са свързани със създаването на икономически монолполи, които потъпкват свободната конкурениця. Изглежда, че виртуалният свят засилва тази тенденция. Но освен това Китай изглежда на път да стане първа икономическа сила, а Русия плаши Европа с война. Умира ли демокрацията?

В момента Русия, със своите провокативни действия на границата с Украина (части от чиято територия вече откъсна) заплашва света с нова Световна война. Надявам се, веднага след пандемята, да не се окаже това новия голям светвен конфликт. ( Както, обратно, след Първата свевтовна война светвната грипна пандемия, тогава не така добе обговорена, се оказа новия световен конфликт - за три годинин.)

Но от друга страна, новият вирутален свят, с безпроблемните световни комуникации и неограничения за никого достъп до цялата световна информация, създава и безпрецедентна възможност за световна солидарност и безгранично отворено, свободно общество. Ще се случи ли това световно единство? Новата утопия и новата дистопия за света на бъдещето са (както винаги) в схватка.

Но историята показва, че в реалния свят утопиите винаги се превръщат в дистопии. Светът постоянно се променя. Само промяната е абсолютна и непроменима. Утопиите стават дистопи. Мечтите ни стават спомени. Идята за прекрасно бъдеще постепенно става идея за връщане в миналото, насилствено спиране на прогреса, насилие над нормалния човешки живот. Утопиите са опасни.

Така е в реалния свят. Но това не значи, че реалният свят сам по себе си не е само борба на сенки на абсолютните идеи върху стената ( като в Платоновата алегория за пещерата) или върху екрана на компютъра. Възможно ли е светът на идеите, духовния свят, някога да се помири с материалния свят?

2Victor Trifonov and Victor Escalante