Тези две стихотворения
на Елиът са писани точно преди един век и са публикувани в първата му книга „Пруфрок
и други наблюдения“ през 1917 година в Лондон. Тогава американецът Елиът, който
по-късно ще стане англичанин, е на 29 години. Превеждал съм второто
стихотворение (то е последното в книгата) преди 24 години, а първото (което
е дало заглавието на книгата) – онзи ден. По-долу са и оригиналите.
Т. С. ЕЛИЪТ
ЛЮБОВНАТА
ПЕСЕН НА ДЖ. АЛФРЕД ПРУФРОК
S’io credessi che mia risposta fosse
A persona che mai tonasse al mondo,
Questa fiamma staria senza oiu scosse.
Ma per cio cche giammai di questo fondo
Non torno vivo alcum s’i’odo il vero,
Senza tema d’infamia ti rispondo.*
Да
тръгваме тогава, аз и ти,
Когато
вечерта в небето просната мълчи
Като
пациент под анестезия на масата;
Да
тръгваме по тези улици познати, опустели
С
мърморещите мръсни дупки
За
безсънни нощи в евтини хотели,
Бистра
застлани с трици и със стридени черупки:
Улици,
които следват като скучна пледoария
с коварна цел
и
те водят пак към наболелия въпрос ...
Но
кой е той? – недей ме пита!
Да
тръгваме за нашата визита.
В стаята жените идват и си отиват тези
вечери
В
разговор за Микеланджело увлечени.
Жълтата мъгла, която търка своя гръб в
прозорците,
Жълтата
пара, която търка муцуна в первазите,
С
език облиза ъглите на вечерта, прозина се,
Над
локвите събрали се в улуците пролази,
Остави
на гърба й да падне саждата, която пада от комините,
Покрай
терасата се плъзна и внезапно скочи вън,
И
като видя, че долу е мека октомврийска вечер,
Се
сви край къщата и там потъна в сън.
И наистина ще има време
За
жълтата мъгла, която вън по улиците лази
И
трие своя гръб в первазите;
Ще
има време за всичко, ще има време
Да
приготвиш лице, за да срещнеш лицата, които срещаш;
Ще
има време да убиваш и създаваш,
Време
за всичките дела и дни на ръцете,
Които
повдигат въпроса и в твоята чиния го поставят;
Време
за теб и време за мен,
И
време за още хиляди съмнения
И
хиляди решения и пререшения,
Преди
да си вземем от препечения хляб и чая.
В стаята жените идват и си отиват тези
вечери
В
разговор за Микеланджело увлечени.
И наистина ще има време
Да
мисля: „Ще се усмеля ли аз?“ и „ ще
се усмеля ли аз?“
Време
да се обърна и да тръгна по стъпалата
С
плешивото петно отзад на главата –
(Те
ще кажат „Как му е окапала косата!“)
Със
сутрешното си сако, с яката, стегната под брадата,
Връзката
ми – скромна, но и пищна, затвърдена с проста игла –
(Те
ще кажат: „Как са му отслабнали ръцете и краката!“)
Ще
се усмеля ли аз
Да
обезспокоя вселената?
В
една минута има време
За
решения и пререшения, които тази минута ще преобърне.
Понеже ги познавам всички вече, знам ги
всички –
Познавам утрините, вечерите и следобедите с чая,
Измерих
си живота с чаени лъжички;
Познавам
тези гласове, замиращи с примиране накрая
Сред
музиката от една далечна стая.
Така че мога ли да си въобразявам?
Понеже аз познавам погледите вече, знам
ги всички –
Погледи,
които те пробождат и те формулират,
И
щом съм формулиран и се сгърча до стената
И
пърхам там забоден и умирам, и се мятам,
Тогава
как да почна
Да плюя всички фасове на своите помисли
и дни?
И мога ли да си въобразявам?
Понеже аз познавам и ръцете вече, знам
ги всички –
Ръцете
с гривните, разголени и бели
(Но
под лампата са в косъмчета цели!)
Дали
парфюмът, който роклята довява
Така
ме отклонява?
Ръце,
които лягат върху масата или замятат шал.
И мога ли да си въобразявам?
И откъде да почна?
. .
. . .
Да кажа ли, че съм вървял привечер по странични улички
И
че съм наблюдавал пушека от лулите
На
самотните мъже по ризи от прозорците надвесени? ...
Трябваше да бъда чифт назъбени щипци
Които
пробиват подове на мълчаливи морета ...
. .
. . .
А следобедът, привечерта спи толкоз
тихо!
Приглаждана
от дълги пръсти,
Спяща
... уморена ... или се преструва?
Просната
на пода тук край мен и теб.
И
трябва ли след тортата със захарна глазура и след чая
Да
доведа мига до криза най-накрая?
Макар
че плаках и че постих, плаках и се молих,
Макар
че си видях главата (малко пооплешивяла)
как я внасят на поднос,
Не съм пророк – и моят не е този голям въпрос,
Видях
мигът на моето величие да потреперва и да тлее
И
вечният Лакей видях да ми държи палтото и да ми се смее,
И
казано с две думи, ме е страх.
И дали ще си е струвало накрая,
След
чашите и портокаловия конфитюр и чая
Сред
порцелана и сред този разговор за теб и мен,
Дали
ще си е струвало накрая,
Ако
захапя темата с усмивка,
Ако
смачкам цялта вселена в топка
И
я търкулна към наболелия въпрос
И
заговоря: „Аз съм Лазар, аз дойдох от мъртвите,
Аз
се завърнах да ти кажа всичко, ще ти кажа всичко“ –
Ако
тя, полагайки възглавница зад своята глава,
Ми каже: „Не, аз съвсем не мислех за
това,
Съвсем не мислех това.“
И дали ще си е струвало след всичко,
Дали
ще си е струвало накрая,
След
залезите, дворовете, улиците с капки дъжд,
След
романите и чаените чаши и полите шумолящи по паркета –
И
това, и още много – изведнъж ...
Не
е възможно да се изрази, което е в главата ми!
Но
като че магически фенер е проектирал нервите ми на стената:
Дали
ще си е струвало накрая,
Ако
тя, полагайки възглавница зад своята глава,
Или
замятайки си шала,
Се
обърне към прозореца и каже:
„Не, аз съвсем не мислех за това,
Съвсем не мислех това.“
. .
. . .
Не! Не съм принц Хамлет и не съм роден
за принц.
Аз
съм лордът-спътник, този който служи
да
подпомогне действието, да започне сцената,
съветва
принца, без съмнение – добро уръдие:
почтителен,
щастлив да бъде нужен,
внимателен,
разумен и старателен,
високомъдрен,
но и леко плиткоумен,
понякога
наистина и малко смешен –
понякога
дори направо Шут.
Аз остарявам ... аз остарявам ...
С
навити крачоли по плажа ще минавам.
Косата
си назад ли да заресвам? Да изям ли тази праскова?
Ще
нося бели панталони от костюм и ще вървя по пясъка към кея.
Аз
чух сирените, които помежу си пеят.
Не
мися, че са пеели за мен!
Но
ги видях как яздеха вълните все навътре,
Заресвайки
назад пречема на вълните полетели,
Когато
вятър духа във водите черно-бели.
А
ние скитаме из залите в морето
И
морските момичета ни кичат с венци от водораслите червени и кафяви,
Дорде
човешки глас не ни пробуди и удави.
LA FIGLIA CHE PIANGE **
O quam te memorem virgo ***
Стой
там на най-високото от стъпалата —
облягай
се на парковата урна —
така
втъкавай слънцето в косата си —
притискай
до гърдите си цветята с болка, с изумление —
захвърляй
ги и се извръщай бурно
с
очи, изпълнени от мимолетно възмущение:
но
винаги втъкавай слънцето в косата си.
Така
бих искал той да е отпътувал,
така
бих искал тя да си стои и да тъгува,
така
навярно той я е напуснал,
както
душа напуска тялото разбито, уязвено,
както
разсъдък изоставя тялото, от него похабено.
Аз
бих потърсил
начин
несравнимо по-тактичен, по-изкусен,
начин,
който приемлив на двамата да ни се струва,
по-прост
и вероломен от усмивка и ръкуване.
Извърна
се, а ето — с есенните настроения
се
нижат дни, и часове се нижат, през които
въображението
ми насилва тя:
косите
над ръцете й, ръцете й отрупани с цветя.
И
как ли са живели заедно, се питам?
Би
трябвало да съм забравил поза, жест, подробност.
Понякога
безпокоят ме още тези размишления
през тежки нощи или в дрямката следобед.
Превод от английски Владимир Левчев
Бележки:
*.Ако аз вярвах, че моят отговор ще
бъде
даден на
някой, който може да се върне на света,
този пламък
нямаше повече да се люлее.
Но тъй като
никога от това дъно
не се е
връщал жив човек,
без страх от
опозоряване ще ти отговоря. (итал.)
Думи на
Гуидо Монтафелтро към Данте от песен ххvii на „Ад“
**.Момичето, което плаче
(итал.).
***.О, дево, как да те наричам… (лат.)
Овидий, „Енеида“
The Love Song of J. Alfred Prufrock
|
||||||||||||
|
La Figlia che Piange
|
||
|
||
|