СТРОЕЖИ

СТЕНИ 

Берлинската стена,

която можеше да стреля,
пазеше гражданите на Източния лагер  

да не избягат от рая.
Но накрая беше разбира с чук. 

Великата китайската стена 

пазеше китайския рай
от варварски нашествия. 

Но не спря Чингиз Хан.

Стената на Йерихон

бе разрушена

със звука на боен рог.

Западната стена — 

стената на плача 

на вековете
приема писмени молитви. 

На стената във Фейсбук 

общуваме като затворници,
които чукат по зида 

на килията  си

и се търсят с поглед 

през ключалката: 

Има ли някой там? 

МОСТОВЕ 

Аз поставям Моята дъга в облака, 

за да бъде знак на вечния завет 

между Мене и  земята.

                                           Битие, 9:13

1.

Мостът Мирабо —

мостът на съединените ръце

над реката на времето

е паметник

на любовта.

Минават дните  —  мостът остава.

2.

Балканският мост —

над Дрина, над Дунав,

или над Злата река на Кадаре

в Албания —

беше мост между Изток и Запад,

между Изгрев и Залез,

мост, в който са били вграждани 

живи хора,

за да устои градежа...

Но накрая измислиха самолета.

И никой пътник 

днес не вижда

онзи древен мост.

3.

След дъжда

видях Дъгата 

в прозореца на тъмната ми стая —

слънчевия Мост,

по който 

ще се върна у дома.

СТРОЕЖИТЕ НА ЦИГУЛАРЯ 

Времето не изтича 

като река.

Ние не изгасваме 

като свещи. 

Духът не отшумява


като вятъра.


И надгробният камък също 

не трае вечно.

 

Архитектът на света
е цигулар в съня ни. 

Той свири


и строи въздушни кули. 

Той свири 

и струи водата,


а океанът се издига пак


към извора.


Той свири


и пламъците на света повяхват, 

за да разцъфне 

нова пламенна роза. 

Той свири


и камъкът се пропуква, 

за да стане пясък


за нов хоросан.

 

Архитектът


свири сезоните


и катастрофите на вековете. 

Той свири този свят


и свири световете.

 

Той свири и пее


оттатък елементите,


оттатък световете.


Ние не чуваме


песента на звездния вятър,


песента на сферите 

и на планетите. 

Ние не чуваме,


но костите ни чуват —


затова танцуват


през огъня и по водата,


на вятъра


и долу 

под земята. 

Архитектът свири световете. 

Строежите му


са струежите


на седем струни. 

А лъкът му е Тишината. 

СОФИЯ (ВЯРА, НАДЕЖДА И ЛЮБОВ)

ТЪМНАТА СОФИЯ 

София, ти си най-тъмната столица в Европа!

 

Живеем в сенките на близкото минало, 

които ни хващат за гърлото

в спрелия асансьор на съня. 

Сънуваме изгубения Златен век. 

Той е погребан 

в разкопките между джамията, ЦУМ

и Партийния дом.

Лъскави черни паяци 

ни оплитат в сенчести бизнеси.

А слугите им 

ни приспиват със словоблудства 

от екрана на телевизора. 

Перловската река мирише на клоаката 

в кулоарите на Парламента… 

Да, имаме си Орлов мост!

Имаме си и Лъвов мост!... 

Само че под мостовете не текат реки,

 а канали. 

Волните орли са застинали

между Цариградско шосе

и цар Освободител…

Сънуваме как „Ориент експрес“

със сладко потракване ни носи към Европа. 

Сънуваме вековния си сън… 

А ранобудни петли и студенти с вувузели 

идват и викат в ушите ни: 

„Събудете се! Съмва се! Съмвайте се!” 

И като в оня детски сън

ние се събуждаме, изпишкват ни, обличат ни 

и тръгваме за училище

с натежали от просвета чанти.

И си тананикаме „Върви, народе възродени!“

по предизгревната улица…

Но изведнъж осъзнаваме, 

че още сме под юргана. 

и събуждането също е било насън…

Къде е твоята тайна мъдрост, София?

Вярата, надеждата и любовта ни?...

Кога ще се събудим в Светлината?

Кога ще бликне лековитата вода

между банята, джамията и Халите?

 2013— 2023 

СТЪЛБИЩЕ НАД  СТАРА  СОФИЯ

And she’s buying a stairway to Heaven

    Led Zeppelin

Все нагоре тя пее и страда

по спиралната скърцаща стълба

в тази тъмна изгниваща сграда

между паяци, мишки и гълъби.

А навън е пазар и е залез – 

има гъби, лалета, хора.

Ето – облакът взривно се пали

и сред локвите зейва простора.

Долу никой за нея не знае.

Вътре плаче тя – сякаш зазидана.

Но се качва и става Даная:

там по стълбата залезът слиза

от прозореца в горната стая,

който грее дъждовен и златен.

Тя отдолу е гола Даная.

Или Рембранд с молци в халата?

Тя върви, обладана, нагоре

към прозореца с долната врява.

През разтворил крилете прозорец

ново стълбище й се явява:

тя се качва в дъждовния облак  –

горе в края му слънцето свети –

отвъд края на този следобед,

отвъд края – завинаги свети...

Над трупа й се трупа тълпата.

Кръв и вестник. Пазарска е врявата.

Жълт подлистник, предал новината,

ще отложи за малко забравата...

Тя се качва все още нататъка – 

не е свършена, а съвършена!

Тя се качва през края към някаква 

светла нощ. 

                      Тук е тъмно и денем.

1994

КВАРТАЛ „НАДЕЖДA“ 

(рондо)

Тъмносиньо, 

свободно, 

самò 

небе. 

Разлюляно зелено дърво.
Сляпа слънчева бяла 

стена.

Надеждата нямаше думи тогава,
но беше голяма като света: 

Мечтаехме западно залезно бъдеще  –  

без гранични бразди. 

Без гранични бразди  –
живеем вече в светлото бъдеще.
Все по-стари сме – като света,
все по-малко надеждни са думите. 

Стена – 

сляпа, слънчева, бяла.
Дърво – разлюляно, зелено.
Небе – 

тъмносиньо, 

свободно, 

самò. 

2015

НА ГРЕБЕНА НА ВЪЛНАТА

Като планината Фуджи на Хокусай

Витоша 

е застинала вълна —

могъща синя вълна

с бяла пяна на върха — на Камендел —

възвисена

над пръснатия долу като пясък

залезен град.

Гледал съм София отгоре

с баба ми и дядо ми като дете.

Гледам я и сега

с развята във вятъра бяла коса.

Планината е застинала вълна.

Нашият живот е война

на забавен каданс.

А врагът е невидим…

Врагът е сянката в теб,

която понякога 

те хваща за гърлото.

и се питаш:

Обречен ли съм?…

Не, не си обречен!

Животът е сън.

А Будността те чака вътре в теб.