ОГЪН КРАЙ РЕКАТА ВЪВ ВЕТРОВИТА ВЕЧЕР

земята ни привлича

реката ни говори

а пламъкът рисува

лицето на човек

но вятърът сънува

което отминава

животът ни изтича

изтича 

и остава 

привлича и говори

рисува и сънува

земя река и вятър
догарят 
тази вечер
в сънувания век

ВОЙНСТВАЩИЯТ АТЕИЗЪМ Е РЕЛИГИОЗЕН ФУНДАМЕНТАЛИЗЪМ

За мен войнстващия атеизъм е вид религиозен фундаментализъм. Фанатичната вяра, че няма Бог, нито безсмъртие на душата,и че религията по принцип е зло, е на практика религиозен фундаментализъм. 

 През миналия век две светски тоталитарни идеологии, две атеистични квази-религии, фашизма и комунизма, доведоха до страдания и смърт надвишаващи ужасите на инквизицията и религиозните войни в Европа през 17 век.  Имам предвид както Втората световна война, така и  концентрационните лагери в тоталитарните държави. В тези държави, фашиските и комунистическите, имаше фундаменталистична диктатура  основана на идеология, която претендираше, че може да обясни всичко в природата и обществото, и да контролира обществото по "историческа небходимост". Тези идеологии бяха светски, етатиски квази-религии. Поне една от тези две идеологии включваше войстеващ атеизъм. И убиваше хора заради религиозните им убеждения. Националистическата идеология пък изопачаваше, и изопачава тотално смисъла на религията, като я свежда (ако изобщо я признава) до част от национална символика. И бойно знаме на ксенофобията.

Наистина религозните фундаментализми могат да бъдат много опасни. Но един от тях е войнстващия атеизъм. 

Фундаментализъм е убеждението, че цялото общество, и живота на всеки отделен идивид в неговото всекидневие, трабва да се подчинява на някаква обща религиозна (или идологическа) догма. Това може да включва както подчинение на специфични религиозни догми, така и стигматизирането на религията, обявявянето на религията за зло, а атеизма - за официална идеология.

Истински религиозните хора не са фанатици и фундаменталисти.   Христос е казал: “Чули сте, че е било казано: “Обичай ближния си, а мрази неприятеля  си. Но Аз ви казвам: Обичайте неприятелите си и молете се за тия, които ви гонят.” (Матей , 5:43,44)

Квази-религиите на 20 век, атеистичните фундаментализми, деляха хората на бели (или червени) и черни. На  добри и лоши, на наши и чуждни. Нашите — по националност, по партийна принадлежност или по класов произход, бяха добрите, те трябваше винаги, при всякакви обстоятелства, се бранят. Но към чуждите не трябваше да има никакво състрадание и милост. Те не бяха хора, а някакви сатанински изчадия. Който не ти е "ближен" (по религиозна, или идеологическа, или национална принадлежнст) ти е смъртен враг.

Фундаментализмът, включително атеистичния, политическата и идеологическа поляризация и непримиримост, сега, покрай коронавирусната пандемия отстъпва (надявам се!) на заден план. Дори в социална изолация имаме нужда от солидарност, от общи усиля за справяне с общия враг. Дано не се върне с нова сила непримиримостта към различните, когато отмине пандемията! Сега общият враг ни обединява.

Ирационално и безотговорно поведение, като това: “Недосегаем съм за вируса в черквата, ще бъда там за празника, тези които твърдят, че мога да се заразя в черквата и да заразя други хора, са неверници.” е подобно на познатото ни от миналото убеждение, че Партията е винаги права и никога не греши. Дори когато убива невинни хора. И ние сме неуязвими, ако  я следваме.

Любовта към Бог има един възможен социален израз: любовта към човека. Към всеки човек.

Леля ми беше гръден хирург. Тя беше атеист, но беше готова да жертва своя живот, за да спаси живота на други хора. Тя отдавна е покойна, но съм сигурен, че сега е в рая и стои от дясната страна на Бог. А религиозните фундаменталисти, колкото и да парадират със своята религиозност, ако мразят и убиват невинни хора, не служат на Бог, а на Сатаната, от когото се отричат.

АСТЕРОИД

Той беше сам и гол на ръбата скала, осветена като планинска преспа в лунна нощ. Но наоколо, в черната вселена, нямаше луна.  Далечни звезди се преместваха бавно с годините. Беше сам на един астероид.

Струваше му се, че този плътен камък, на който е стъпил, е заседнал в гърлото му. Само когато някой друг камък премнаваше наблизо (но това се случваше много рядко), той усещаше, че всъщност лети с голяма скорост в мрака. 

Астероидите нямат атмосфера. Но на този можеше да се диша.  Имаше и гравитация, така че той се разхождаше  по твърдата скала, не по голяма от стая, и спеше на нея. Беше гол и нямаше храна. Но не чувстваше нито студ, нито глад. Чувстваше само ужас.

Не помнеше кога и защо се е озовал на това място. Но по движенията на далечните звезди съдеше, че са минали много години. Беше сам в цялата вселена.

Но щом заспеше, в сънищата му се явяваха различни хора — жители на една далечна планета, наричана Земя. Насън той  беше живял  на много места, в много времена на онази планета. Говореше много земни езици. Преживяваше  разни човешки  съдби. Но неговата собствена съдба явно беше само да сънува живота на други хора.

Той обикаляше бледата скала, гледаше трептящите светли точици далече в мрака и си мислеше: “Къде ли е Земята, която сънувам? И дали ще стигна до нея някой ден? Но ако този астероид се доближи до нея и гравитацията й го замуче, може би планетата няма да устои на сблъсъка…  Не! Не искам да се чувствам виновен за края на света! По-добре  да остана  сам и само да сънувам Земята.”

Измори се от дългото разхождане около астероида, който имаше обиколка от трийсет и три крачки. И пак легна да спи. Този път сънува тъмна хладна стая с глинен под и ярка светлина, която идваше от вратата. Отвън се чуваше бризът в летните дървета и гласовете на птиците. Небето беше плътно синьо и в него плуваха бързи бели облачета. “Елохим! Елохим!” извика някой отвън.

Бърнт Нортън

T.S.Eliot reads Burnt Norton:

https://www.youtube.com/watch?v=9xDpueV1U8k&t=121s



Из "Четири квартера"

БЪРНТ НОРТЪН

τοῦ λόγου δὲ ἐόντος ξυνοῦ ζώουσιν οἱ πολλοί
ὡς ἰδίαν ἔχοντες φρόνησιν
ὁδὸς ἄνω κάτω μία καὶ ὡυτή

      I

      Настоящето и миналото време
навярно заедно присъстват в бъдещето време,
а бъдещето се съдържа в миналото.
Ако цялото време винаги съществува,
цялото време е непоправимо.
Което е могло да бъде, е абстракция,
постоянна възможност
само в света на предположенията.
Което е могло да бъде и което е
сочат към един и същи край – настоящето.
Стъпки отекват в паметта
през прохода, по който не поехме,
към вратата на градината с розите,
която не отворихме. Моите думи отекват
така във вашето съзнание.
                         Но какъв е смисълът
да разтревожваме прахта по купа с розови листа
не зная.
              Други екове
обитават градината. Да ги следваме ли?
Бързо, каза птицата, открий ги, настигни ги
зад ъгъла. През първата врата
към първия ни свят, да следваме ли
измамния глас на дрозда? Към първия ни свят.
Там бяха те, достойни и невидими,
стъпващи без допир върху мъртвите листа
в есенната топлина през въздуха трептящ,
и птицата извика в отговор
на нечута музика укрита в храстите,
и невидим поглед проблясна, понеже
розите изглеждаха като разглеждани цветя.
Там бяха те – нашите гости – и приети, и приемащи.
Ние отивахме, те също, с церемониална стъпка
по пустата алея към чимширения кръг,
да хвърлим поглед във изпразнения шадраван.
Сух шадраван, бетонът е сух, кафяв – ръбът му.
И шадраванът се изпълни със вода от слънцето
и лотос се издигна, тихо, тихо,
повърхността блестеше от сърцето на светлината –
те бяха тук, зад нас, отразени в шадравана.
Внезапно мина облак и шадраванът се изпразни.
Върви, каза птицата – понеже бяха пълни със деца листата,
скрити възторжено, смеха си затаили.
Върви, върви, върви – каза птицата, – родът човешки
не понася твърде много реалност.
Миналото време и бъдещето време,
което е могло да бъде и което е,
сочат към един и същи край – настоящето.


     II

     Сапфир и чесън сред калта
     в търкалящата ос са впити.
     Трептяща, струната в кръвта
     под белега втвърден запява,
     войните древни потушава.
     Танцът във вените, в гърдите,
     на лимфата ни кръговрата
     потокът звезден очертава –
     в дървото лете той полита,
     трептим и ние в светлините,
     предначертани сред листата,
     и слушаме в калта под нас
     глиган и хрътка как със бяс
     се гонят пак и в този час,
     но помирени сред звездите.

     В неподвижната точка сред кръжащия свят. Ни от плът, ни без плът,
ни от, ни към: в неподвижната точка – там е танцът.
Но не е застой, нито движение. И не го наричайте устойчивост,
в която минало и бъдеще се сливат. Нито е движение от или към,
нито възход, нито падение. Ако не беше тази точка – неподвижната,
не би имало танц, а има само танц.
Мога само да кажа – били сме там – но не мога да кажа къде.
И не мога да кажа за колко, защото ще го поставя във времето.
Вътрешната освободеност от земните желания,
спасение от действие и от страдание, спасение
от външна или вътрешна принуда, но все пак обкръжено
от сетивна благодат – от бяла светлина, спокойна и вълнуваща,
Erhebung без движение, съсредоточеност
без откъсване, нов свят, а всъщност
старият, но вече обяснен, разбран,
окръглил частичната радост,
разомагьосал частичния ужас.
И все пак веригите на минало и бъдеще,
оплели безсилието на променливото тяло,
пазят човечеството от Небето и от Ада,
които са непоносими за плътта.
          Миналото време и бъдещето време
оставят малко място за съзнание.
Да осъзнаваш, значи да не бъдеш във времето,
но само във времето мигът на градината с розите,
мигът на беседката, по която бие дъждът,
мигът на обветрената черква с падащия дим
може да бъде запомнен; замесен с минало и бъдеще.
Само чрез времето се побеждава времето.

     III

     Тук е мястото на недоволството –
времето назад и времето напред
в мъждива светлина: не дневна светлина,
която надарява формите със ясна окончателност
и превръща сенките в преходна красота
с въртене бавно, предполагащо трайност,
не тъмнина, душата да пречисти,
телесното да обезсмисли чрез лишения
и да оттегли любовта от мимолетното.
Нито обилие, ни празнота. Само проблясък
по напрегнати, износени от времето лица,
отвлечени от помрачение чрез развлечения,
пълни с помисли, изпразнени от съдържание
в подпухнала апатия без съсредоточеност –
хора и хартии, завихрени от ледения вятър,
който духа преди и след времето,
вятър вдишван и издишван от нездрави дробове,
времето назад и времето напред.
Оригване на боледуващи души
в повяхнал въздух, мудните
са понесени от вятъра, помитащ лондонските мрачни хълмове.
Хампстед и Клъркънуел, Кампдън и Пътни,
Хайгейт, Примроуз и Лъдгейт. Не,
тук няма тъмнина, в този бърборещ свят.

     Но спусни се по-надолу, спусни се само
в света на постоянна самота,
свят не като света, а само това, което не е свят,
вътрешен мрак, лишения
и липса на всякаква собственост,
засуха в света на сетивата,
пустота в света на помислите,
неспособност в духовния свят;
този път е единият, другият
е същият, не в движение,
а във въздържане от движение; докато светът
се движи цял в копнежи по металните си релси
от минало време и бъдеще време.

     IV

     Камбаната и времето деня погребват с песен,
вечерен черен облак слънцето отнесе.
Дали към нас ще погледне слънчогледът, поветът,
провесен надолу, към нас филизи поднесъл,
дали ще ни сграбчи и прегърне?
В хлад
пръсти на тис дали ще се вият по нас?
След като крило на синьо рибарче отвърна
със светлина на светлината и замлъкна, и е неподвижна светлината
в неподвижната точка сред кръжащия свят.


     V

     Думите отекват и музиката се движи,
но във времето само; само което живее,
може да умре. Думите, след изговарянето, стигат
до мълчанието. Само посредством формата, структурата,
думите и музиката могат да достигнат
покоя, както една китайска делва
постоянно се движи в своя покой.
Не става дума за покоя на цигулката, когато тонът продължава да звучи,
не само за това, но и за едновременното съществуване,
или да кажем, че краят предхожда началото
или краят и началото са съществували винаги,
преди началото и след края.
И всичко е винаги сега. Обтягат се думите,
пукат се, понякога се късат под товара си,
под натиска се хлъзват и изплъзват, и загиват,
гният от неточности и не стоят на място,
не стоят в покой. Пискливи гласове,
гълчащи, присмехулни или просто бъбрещи,
ги нападат постоянно. Словото в пустинята
най-много бива атакувано от гласове на изкушението –
разплаканата сянка в погребалния танц,
гръмките жалби на неутешимата химера.

     Детайлът на структурата е движение
като във фигура от десет стълбища.
Самото желание е движение
само по себе си нежелано;
Любовта е неподвижна в себе си –
причина и край на движението,
безвременна и без желания,
освен в аспекта на времето,
където има формата на граница
между несъществуване и съществуване.
Изведнъж в един сноп слънце,
в който прахта се движи,
се издига скритият смях
на децата в шубрака
бързо, хайде, тук, сега, винаги –
смешно е погубеното тъжно време,
проснато назад и напред.


                          Превод от английски Владимир Левчев

НEПОДВИЖНАТА ТОЧКА В КРЪЖАЩИЯ СВЯТ

Поезия и философия в „Четири квартета“ на Т.С. Елиът

        Всяка от четирите поеми на Елиът, известни под общото заглавие "Четири квартета",  е странен и смел опит  в словестна форма да се повтори музикалната структура на струнен квартет. По специално, поетът е бил вдъхновен  от Бетовеновия струнен квартет № 15, опус 132.

 https://www.youtube.com/watch?v=FUob2dcQTWA&t=32s

Но музикалната структура на Квартетите  на Елиът може да се нарече и музикално-философска структура, защото поезията е темпорално изкуство, развива се във времето като музиката, а основна философска тема на Квартетите е темата за времето. И вечността.

По-подробно ще анализираме философската идея на първия от квартетите – „Бърнт Нортън“, писан преди Елиът да реши да повтори тази структура и идея и да напише още три философски поеми за времето. Или по-точно, за отношението на времето към вечността.  

Нека разгледаме идеята за линеарното и кръговото време, както и за „неподвижната точка в кръжащия свят“, която в допълнение към структурната рамка обединява Квартетите.

Есхатологичната, линеарна представа за времето предвижда както начало (със сътворението на света от Бог или с Големия взрив), така и край на света в Деня на Страшния съд. Или светът свършва с унищожението на Земята и хората по някаква космическа причина.

Дали наистина времето има начало и край като човешкия живот? Или времето е кръговрат като годишния кръговрат? И тогава всичко ще се повтори. Отново и отново.

Ние все още се раждаме, растем, остаряваме и умираме. Въртят се сезоните на земята. Обществата и световете също се раждат, растат, остаряват и умират. И пак се раждат. Погребаното семе възкръсва на пролет.   

        Наистина, линеарното време не е по-малко очевидно от кръговото време. 

Но не е ли нашето лично време на този свят, от люлката до гроба, само една малка дъга от далеч по-голяма окръжност? Не е ли дори и човешката история една малка дъга от един по-голям кръговрат?

Винаги е имало пророци, често слепи, като Тирезий, който освен в „Едип цар“ е говорителят в част трета на „Пустата земя“, „Огнената проповед“, пророци, които виждат бъдещето, както и миналото. Теорията на Юнг за „синхронността“ (съвпадения, които нямат причинно-следствена връзка) се опитва да рационализира тази мистична представа за провидци и провиждане. Теорията на относителността, относителността на времето и пространството, теорията за паралелните светове – съвременните научни теории са далеч по-фантастични от класическите религиозни представи за верига от смърт и прераждане или за вечен живот на душата след смъртта.

        „Бърнт Нортън“ започва така:

Настоящето и миналото време

навярно заедно присъстват в бъдещето време,

а бъдещето се съдържа в миналото.

Ако цялото време винаги съществува,

цялото време е непоправимо.

Което е могло да бъде, е абстракция,

постоянна възможност

само в света на предположенията.

Което е могло да бъде и което е

сочат към един и същи край – настоящето.

    По-нататък в поемата се явяват въртящото се колело и оста (the axel tree), която го върти – неподвижната точка във въртящия се свят (the steel point of the turning world):

В неподвижната точка сред кръжащия свят. Ни от плът, ни без плът,

ни от, ни към: в неподвижната точка – там е танцът.

Но не е застой, нито движение. И не го наричайте устойчивост,

в която минало и бъдеще се сливат. Нито е движение от или към,

нито възход, нито падение. Ако не беше тази точка – неподвижната,

не би имало танц, а има само танц.

Мога само да кажа – били сме там – но не мога да кажа къде.

И не мога да кажа за колко, защото ще го поставя във времето.

„Оста“ на въртящия се свят е неподвижният център. Тя не е във времето и пространството. Времето не спира, сезоните не спират да се редуват, но все пак винаги е сега. Сега е, когато пишем или четем това изречение. Сега е центърът, който е навсякъде, а окръжността – никъде. 

Например Коледа се случва всяка година и тя, макар че е във времето, е постоянно повторение на Рождеството на Христос, което е свещено събитие извън времето. (Около Коледа се развива и действието на пиесата„Убийство в катедралата“ на Елиът, случва се убийството на св. Томас Бекет.) Зимното слънцестоене, когато денят започва да нараства, почти съвпада с Коледа. Така че Коледа е празник oще от римско време и на рождеството на светлината: Dies Natalis Soli Invicti. Традиционният празник се повтаря всяка година и така ни дава представа за безкрайността. Повторението на свещеното събитие ни свързва с „неподвижната точка във въртящия се свят“: центърът. Вечният кръговрат има един неподвижен център. Неподвижната точка не е в кръга на времето и не е в пространството. Но тя е във всеки от нас тук и сега, винаги. Дори и ако нас ни няма. Центърът е навсякъде и винаги.

Но както светът се върти, както вървим към края на света, може да се окаже, че всъщност вървим към началото. In my end is my begining („в моя край е моето начало“) e последният ред на втория квартет на Елиът, „Ийст Кокър“, който започва с In my begining is my end („в моето начало е моят край“). За Елиът тази фраза има и дълбок личен смисъл, защото Ийст Кокър е селото, от което Андрю Елиът, неговият прадед, заминава за Америка. В църквата на това село днес почива прахта на Т. С. Елиът. Той се е върнал в началото си.

Времето и безкрайността добиват съвсем конкретни визуализации в Квартетите: лондонското метро и градината с розите (в "Бърнт Нортън"). Лондонското метро и средновековното село с танцуващите в кръг селяни (в "Ийст Кокър") . Реката и морето. (в "Драй Сълвейджис")

Розата и огънят са едно. ( в "Литъл Гидинг") Но в огъня се влиза с танц. Музикалната структура на квартетите, както и метафоричните пейзажи, този танц на словото, или едновременното звучене на четири гласам или четири музикални инструмента, във всяка от поемите допринасят за отвъдсловесното разбиране на основната тема на Квартетите: отношението между време и безкрайност.

Всъщност самото художествено, словесно или музикално творчество е опит да се въплъти вечното във временното – Словото в словата ни. 

ЗАБРАВЕН СЪН

Не будете миналото! 

То спи във вас и сънува себе си. 

Има толкова много да сънува! 

Не го закачайте! Събудено,

то ще се свие като таралеж

и ще извади бодлите си.

А тe пробождат слънчевия възел 

с черна носталгия. 

Не можете вече да го видите.

Можете само да го прегазите 

с колата на смъртта. 

Миналото е  красив и важен,

но забравeн  сън. 

Оставете го да си върви по пътя!

Из "Достойно Ест" на Одисеас Елитис

Из "Генезиз":







Из "Страсти":







Из "Прослава":