ЛЮБОВ НА ПЛОЩАДА

Това е първата част "Любов" от книгата ми Любов на площада (изд. Скалино, 2014)
Книгата има още две части.

Цялата книга можете да намерите тук:
http://www.helikon.bg/ebooks/543/-%D0%9B%D1%8E%D0%B1%D0%BE%D0%B2-%D0%BD%D0%B0-%D0%BF%D0%BB%D0%BE%D1%89%D0%B0%D0%B4%D0%B0_10000000853229.html

През 2017 излезе ново, разширено издание ( изд. Жанет-45):



Книгата, в превод, излезе съшо така на италиански и македонски език:



  
Why don’t we do it in the road?
                                                                  The Beatles, The White Album, 1968
                  
Погледнете на небесните птици, че не сеят, нито жънат, нито в житници събират: и пак небесният ви Отец ги храни.   
Христос в Евангелие от Матея 6:26



ЛЮБОВ НА ПЛОЩАДА    

Като млад сънувах
как вървя по улицата и осъзнавам,
че съм гол от кръста надолу.
Минувачи
ме разстрелват с поглед
и умирам от срам...
Или се сещам,
че съм закъснял за училище  
цял ден... цяла година... много години
и няма да мога да завърша.
Или ме подгонва Злото
на площада,   
а краката ми омекват,
оплитат се като езика ми,
предават ме...

Случваше ми се
и хубавия сън:
аз съм гол на площада  –  но махвам
с ръка  и ми пада
камъка от сърцето – загребвам
въздуха с ръце и плувам
бруст  – забавено – забавно
 се издигам  
над минувачи и лехи с цветя –
обичам ги! –
летя през майския вятър
гол и свободен  
като чайка или буревестник  –
гол и свободен
като душата след смъртта.


             2014






БУДНИЯТ

                  С нашите мисли ние правим света.
                                          Буда, Дхамапада


Напредваш с мъка в плътна плътска кал.
И волята си восъчна напрягаш.
Вървиш, а все затъваш пребледнял.
И примката на ужаса се стяга.

Ти бягаш. А смъртта зад теб мълчи.
Уж се разсейва, уж часа отлага.
Но с гръб усещаш впитите очи.
Забързаш ли се – ето – тя посяга.

Пред теб върви жена под бял воал.
Лицето ѝ не виждаш, но я искаш.
Тя все ти се изплъзва в тази кал –
а уж те вика, уж е много близка ...

Напразен гърч, напразно се потискаш!
Животът ти докрай ще е горчив:
от Неoтстъпност – ако силно искаш,
от Недостъпност – ако си страхлив.

Но ако спреш и просто се засмееш –
какво ще могат да ти сторят те?
Това е сън. Сънуваш, че живееш!
А Будността те чака  вътре в теб.


1981







ЛЮБОВ








ТОР ЗА РАЙСКАТА ГРАДИНА
                                                                       На Катя

Изкуството може да направи
от лайна цветя.
Като природата.

Една хубава песен, един як блус, нещо
като: „Бейби, бейби, адски ми е кофти, мисля,
че умирам!“
може да те направи щастлива.

Трябва ни повече музика
и повече живот сред природата!

Н
ека нещастието ни да бъде
тор за Райската градина.

                                                                 2013






ЩЕ СЕ СРЕЩНЕМ ПРЕДИ
                                    На Милена

Ти обичаш огъня на пустинята
по пътя към Забриски пойнт.
Ти обичаш самотата си.
Обичаш сухата сънна пустиня,
защото я изпълваш с океан от лудост.
Един делфин прескача слънцето
в огледалото.

Сини снегове валят през нажежения ти ум.
            Черни снегове се трупат върху белия ти път.

Свита на седалката
ти гледаш през задното стъкло
как пътят се стеснява
                           и отдалечава
                                                    към тихия
                                                                     залезен океан.
Духът на мълчалив индианец кара колата.

Ще се срещнем в един бар
на юг от Созопол
преди 35 години.

                                                           2012


 СРЕЩА

морето  морето  морето  морето
отваря по плажа едни чекмеджета
изхвърля тела на любими умрели
и катове бабини бели дантели
въздиша октомври с лъчи сред листата
и скърца стаеният мрак зад вратата
под прилив на фарове върху тавана
 и риби подскачат за миг над юргана
студеното сънно море под чаршафа
часовник в ухото на мида на шкафа
и облият писък на обеден гларус
и мидите с острия мирис на старост
ръждясали мачти планктонни мечти
делфинът се учи  как да лети
приижда огромно и живо морето
което отдавна удави детето
отблясък от плясък е пясъкът ням
но всичко което го няма е там
там вътре е всяко забравено нещо
потъвам  
 заспивам    
отивам на среща


                                                                                   2012      




ТАЗИ НОЩ
                           На А.

Aз съм широка прогнила лодка.
Ти си бялото раче,
което лази по кривите ми ребра.
Иска да падне зад борда.

Aз съм почервеняла кестенова гора.
Ти си луната, която бяга
в съня си
назад през листата.

Ти си тъжна Богородица Елеуса.
Къде ти е Младенеца?
Аз съм червеят в черното дърво,
върху което се рисуваш.

Аз съм в теб. И ти си в мен.
Стрелките на часовника
oбикалят свободно безкрая...

Не ме забравяй като се събудиш!
        
                                            
                                                                  2007


ЧАКАЛНЯ
                           На Т.   

1.
Сам съм
в празната чакалня на сърцето си
чакам последния влак
в полунощ.

2.
Сама си
в своя семеен дом.
Чаршафите са сгънати и подредени
в един бял шкаф.
Всеки ден, всеки час
има своето чекмедже.
Вътре мирише на борове и водопади
на пристанище под залеза
и пролетна буря.

В стаята ти е тихо и бяло.

3.
Срещаме се в чакалнята на гарата.

Голи сме
под часовника и звездите.
После се обличаме.

Срещаме се в чакалнята на гарата.
После ти си отиваш
у дома.
А aз
съм си у дома.

                 
2009




РИТУАЛ НА ПОСВЕЩАВАНЕ

                                                         На Атинула

Един нещастен човек
не може да бъде поет.
                                                                       Бранко Милкович

Бурята е близо.
Виждам бели материци да се носят
в тъмното небе – да се разтварят океани  –
да поглъщат
лунни планини.
Виждам мислите,
които плуват по лицето ти –  усмихват се
и втренчено ме гледат.
Виждам чудесата на света
навсякъде...
  Светът е карта
на световната душа,
                         която вечно се изменя!
                 
Змията на вселената раздвижва
лъскаво подлунно тяло.
Разтваря си главата като роза
в теб,
за да захапе в мен
      набъбналата си опашка.

Мълния проблясва през телата ни  
                                      и руква древния порой 

за да затвори кръговрата:
ние ставаме едно.

1986



СИНИЯТ ВИР КРАЙ БЕРКОВИЦА

                                    В памет на Цветана (Атинула) Панициду


Изплувахме голи от Синия вир,
а той ни нахлу в сетивата.
Изкачвахме дълго усоен баир –
студът ни разпали по залез телата.

Далече, по пътя, аз виждам – вървим.
Но пътят ни в мен е отивал.
А огънят в двора не бил само дим.
Звездите ме парят, когато заспивам.

На влажен чаршаф върху старо легло
аз влязох в съня ти тогава.
Сега той пулсира по мойто чело.
Той моята гола душа обладава.

Бюрото и лампата – кръг светлина
в разпенен поток, в планината...
Ухае на бор, снегове и злина...
А долу син залез обхожда земята...

Тревата дъхти на увяхнало лято –
най-сладко дъхти окосена.
По-топла и близка е днес синевата
под празната тъмна вселена.

Луната е няма. Червена. Прилича
на рана, която расте тази вечер.
Животът – отровен – кърви, изтича.
Смъртта на света е вечна.


                                                        1987


ЛЮБОВ

Ти си красива
като море в топла есен:
слънцето е зряла дюла,
мараня премрежва хоризонта,
твоите движения са сенки
върху огнен пясък...

Ти си красива...
И минава бърза усмивка

като сянката на гларус по водата.

Ти ме обсебваш
като самота на бели
късни дюни под вятъра.
Ти ме обсебваш
като безкраен миг преди заспиване...
като разходка с количка под златните
тополи на първата ми година.

Недостъпна!
Недостъпна си като отминалия ден
(сега когато сънят ме връхлита и стряска –
придошло море в студена нощ).
Недостъпна си като миналото
на човека без бъдеще.

И не ми остава нищо друго,
освен да си представям, че сме заедно.
И да те целувам
в студа, под самотата на звездите...

Обичам те,
защото не съществуваш.


                                                        1993



С Ъ Н

         На М.        

Прегръщам те
като удавник.
Обръщам се към теб
като слънчоглед
към кибритена клечка.
Говоря ти
както самò дърво в огромна нощ
говори на вятъра.
Студено е.
А ти си само сън.
Този, когото обичам
Го няма.

Прегръщам те, защото ти си
Неговата сянка
във всичко на света:
Ти си голямото Отсъствие
населило света
с любов, тъга и смърт.
                                                1993




ЧУЖДЕНЦИ
(Вик през Желязната завеса)
На Мария Ван Ерп

Светът
е вече остарял,
Мария...
Но ние двамата сме млади!
А нищо не е в състояние
да ни учуди.
Дори студът в готическата катедрала
и прашните лъчи върху олтара,
дори Спасителят прояден от дървесни червеи
и старецът с лице на инквизитор,
който пуска
монети в касичката с надпис
ЕССЕ НОМО

Светът е вече остарял, Мария.
Светът е вече остарял.
И ние вече сме забравили
общата ни прамайка.
И сме престанали да се познаваме.
Дори и нашите лица
не си приличат  –
ти имаш нежна и прозрачна кожа
като че ли те е рисувал Вермеер,
а моето небръснато лице е обгорено
от балкански ветрове...

Седим на стария площад, Мария,
седим на стария площад
и залезът
 крещи зад катедралата,
а ние слушаме как конските трамваи
минават по паважа
изкривени от туристи
и кратки гълъбови взривове
се вдигат
и ние разговаряме
 учтиво
на някакъв еднакво чужд
за двама ни език
за нестабилните цени
и замърсената природа
за космоса
и безнадеждната истерия на тероризма ...

Светът е вече остарял, Мария,
светът е вече остарял!
И е забравил смисъла на думите.
По-рано думите ни сътворяваха.
Днес
те унищожават.
И ние с наркоманска страст повтаряме
безбройните си имена.

Смехът ни –
  ядрен
                  и свободен
кънти над катедралата, Мария,
кънти над двете черни кули
и двете ни полусамотности
неудържимо се стремят
към взривната
критична маса...
Те помнят смътно,
че в дъждовните гори на детството
не сме били разделяни
от границите
и от вестниците
от златото
и от войната
                и мира...

Но ето вече
нощта пълзи към нас със електронни пипала –
страхът отвсякъде ни шпионира...
И нека бъдем заедно
срещу нощта, Мария!
И нека тази нощ да бъдем взрив!
                                                        Вселенски взрив!
Над ядрените погреби
на самотата ни
да разцъфти възраждащият огън  –
по-мъдър
и червен
от всички знамена!

Краков, 1980



СЛЕД КРАЯ
(Хроника на изгорели години)

Апокалипсис – сега!
Валкириите на Вагнер.
Водка
с двеста хиляди тона тротилов еквивалент.
И ние –
хеликоптерите на Апокалипсиса
с обезумели потни перки.
И ние –
голите деца на Виетнам,
които бяха в ужас
от нас.

Дванайстият етаж на тъгата.
Луната.
Вятъра.
Синята реклама долу.
Синьото небе
над планината.
И ние –
многодетното семейство на Апокалипсиса.
Отново ние –
деца наследили несметно богатство
от джин, ракия,
разкъсващи ритми,
самотни оргазми
и неочаквана нежност
накрая ...
Стените рухнаха...
И влиза вятърът.

Алкохоликът Фони иска мисия.
Ти имаш мисия, Фони!
Ти си конник на Апокалипсиса  –
полуразложено дете  –
ухилен мил убиец
на пожълтели сватбени снимки,
на вехти чехли
и нови пари...
Деца, които си играят с огъня
сме ние.
Деца, които си изгарят спомените
с водка...
Нужно е почистване на къщата, деца!
Да бъде бяло.
Да се разтопим до бяло!
За да започне после всичко
отначало.

Защото всеки от нас има мисия!

И Стошката, който ни пържи лук
и ни свири с омагьосваща китара
и ни чисти свинщините.
И обича Ева – без да иска –
истински.
И Жигата със свойто черно
циганско тяло
и снежно бяла
сънлива душа...
И ти! И ти!
Всеки от вас е роден с велика мисия!

Вечният купон сега прилича
на отшелническа секта.

Дванайсетият етаж на тъгата.
Синята реклама долу.
Вятърът.
Нека разрушаваме телата си!
Нека си оголваме душите!
Смисълът ли?
Смисълът е чиста мистика.

Но нека не презираме света.
За нищо на света!

Тогава идва Ева.

О, дете с очи от лунно сребро!
О, душа, която е жестока тайна
в детско тяло...
Ти веднъж поиска да я пуснеш
вън от вените – на свобода.
Но друга мисия те чака, Ева!

Знаеш ли,
понякога се раждат хора,
предопределени да го видят
приживе.
Ти знаеш кое.

Заради твоята земна тъжна мисия –
искам да живея с теб, за теб,
за твоето дете.
Бъди ми ангел!
Страх ме е от мен...

И нека тази вечер се изкачваме
по Стълбата към Небесата
(вече всичко е забравено) –  виж
долу са тополите
и залезът е долу –
розовата сплескана кола – ръждясалата
жабка долу в блатото,
комарите, децата на квартала и прозорците
сълзящи и запалени...
И всичко друго
е далеч под нас сега.
Дори луната
бавно
слиза.
Синьо е.
Къде ме водиш, Ева?

Никой не може да знае.
Никой не трябва да знае.
Никой не знае.

След края
идва винаги началото.
(Поне на този свят.)

1981



ЦВЕТЕТО, КОЕТО ИСКАМ ДА ОТГЛЕДАМ

Коварно, много рядко цвете.
Разпада се от допира на биолога
решил да го откъсне
или сам да го засее.
Хипнотично същество,
което вятърът понякога довява неизвестно откъде
и го посява в хлебните жита.
Грижовният стопанин го плеви,
защото предусеща бедствието...

Но безгрижният стопанин го оставя:

То расте, множи се и погубва нивата,
пълзи, пропуква и събаря къщата,
промъква се в съня, души стопанина –
поврежда мозъка му и го кара да се смее,
да твърди, че е щастлив...

А може да разтвори черепа му с трясък
и да разцъфне към небето в пламъци!

Коварно същество –
коварно като всичко крехко
и нетрайно.
То напъпва боязливо в костите и в мозъка
и в дробовете на смъртта –
напъпва боязливо,
но веднага се разрастват там
неизлечимо живите му метастази.

Заразно същество –
спотайва се като тъга
в очите на жадуваща жена
или в очите на самотен мъж
или в телата им;
спотайва се като тъга, заяква, чака своя час, когато
ще се гърчат в треска жертвите
и ще се смеят...

Свирепо, ненаситно същество!
Храната му е всичко –  то изяжда
и преобразява всичко.

Поглъща смрадните бордеи
и ги превръща в нови светове.
Поглъща банки и заводи
и ги превръща в детски смях.
Поглъща самотата ни –
тя става глас на Бога.
Поглъща болните тела –
те стават звездна музика.
Налапва мисълта –
тя става нощ огряна от щурци.
Изгълтва мъката –
и дава тласък
на галактика от обич,
която взривно се разраства в мрака.

А най-накрая  Цветето
ще стане края на света.
Ще си разтвори прелестните челюсти от огън
и ще погълне този болен свят,
за да му стане смисъл.

                                                            1986




В БУРИТЕ НА ВЕЧНАТА РАЗДЯЛА
                                     В памет на Данила Стоянова

В урагана, в тъмното стърнище
светлият синчец – око на нищо
с уязвимост мълнии смущава.
Съскат нажежените чинари –
пада гръм – и камъните пари...
Уязвим, синчецът наблюдава –
той самият синевата става.

Синевата – крехко, кратко цвете
от магнитни бури просветлено
диша в мрака – синьо над зелено –
трепка – и цъфти – и прецъфтява  –
катаклизми звездни съзерцава...
В ужаса на тъмната вселена
Кой довя и посади небето?

Кой обича всичко краткотрайно:
слънчев лъч, зачатието тайно –
и историята на земята?
Малък ще е Той – като сълзата,
от окото ти – за миг – изгряла
в бурите на вечната раздяла –
мигащ Фар в морето на Смъртта.
                                                                                   1987



ТЕОРИЯ НА ИЗКУСТВОТО
 
Има три начина да се прави поезия:
с уста –
         когато целуваш икона,
с ръка –
         когато я подаваш на падналите в калта,
и с това,
         което става между двама влюбени
         в леглото.
«Поезията се прави в леглото
                             като любовта»
казваше Андре Бретон.
Тези които правят
изкуство за изкуството
целуват себе си,
подават си ръка за лека нощ
и си лягат сами
в студенотo легло.

Съжалявам ги!
Моята икона, моят свят и моето легло
са в твоята стая.

                                               2009


МАНИФЕСТ

Постмодерното е старомодно. И е скучно. Модерното, с девиза „изкуство за изкуството“, макар и да не е чак толкова скучно, също е старомодно.

Изкуството трябва да има мисия. То трябва да съ-oбщава. Както Архангелът съ-общава добрата вест на дева Мария.

Изкуството трябва да разговаря. Не само да изговаря. Да показва. А не само да казва. Изкуството трябва да съучаства, да призовава, да смее, да се смее. Дори когато го разстрелват. Изкуството трябва да прегръща и да целува. Да прави любов с хората на площада.

Изкуството не е стока, нито е само игра. Не е игра на криеница, а  ритуал в храма. Послание от другия свят.



СЛУЖБА В ПОЛУНОЩ ПРЕЗ ДЕКЕМВРИ

Леден вятър блъска
тъмните прозорци
и затръшва входовете на съня

Вятърът свещенодейства
обладава
спящите в леглата

Снежен ореол сияе
върху този празен град

Свято е световното семейство
Свята
свети
самотата ни

Светът е свят


                                     1994



Няма коментари:

Публикуване на коментар