петък, 7 октомври 2016 г.

СТАРА И НОВА СОЦИАЛНА ПОЕЗИЯ


Това тук са политически или социални стихотворения (или текстове) , писани от мен през последните 36 години. Те са част от сборника “Любов на площада”, публикуван от изд. Скалино през 2014. 
Никога не съм се смятал за “политически” поет, но се оказа, че по един или друг повод съм писал доста "социални" неща. Цикълът започва с мой личен творчески манифест, публикуван преди няколко години.


МАНИФЕСТ 

Постмодерното е старомодно. 
И е скучно. 

Модерното, с девиза си „изкуство за изкуството“, 
макар и да не е чак толкова скучно, 
също е старомодно. 

Изкуството трябва да има мисия. То трябва да съ-oбщава. Както Архангелът съ-общава добрата вест на Дева Мария. 

Изкуството трябва да разговаря. Не само да изговаря. Да показва. Не само да казва. 

Изкуството трябва да съучаства, да призовава, да смее, да се смее. Дори когато го разстрелват.

Изкуството трябва да прегръща и да целува. Да прави любов с хората на площада.

Изкуството не е стока, нито е само игра. Не е игра на криеница, а ритуал в храма. 
Послание от другия свят. 


ТЕОРИЯ НА ИЗКУСТВОТО

Има три начина да се прави поезия:
 с уста – 
когато целуваш икона, 
с ръка – 
когато я подаваш на падналите в калта, 
и с това, 
което става между двама влюбени 
в леглото. 

«Поезията се прави в леглото
като любовта»
казва Андре Бретон. 

Тези които правят 
изкуство за изкуството
целуват себе си,
подават си ръка за лека нощ и си лягат сами
в студенотo легло

Съжалявам ги!
Моята икона, 
моят свят 
и моето легло 
са в твоята стая. 

2009 



СЛУЖБА В ПОЛУНОЩ ПРЕЗ ДЕКЕМВРИ

Леден вятър блъска
тъмните прозорци
и затръшва входовете на съня 
Вятърът свещенодейства 
обладава
спящите в леглата 

Снежен ореол сияе 
върху този празен град 

Свято е световното семейство 
Свята
свети
самотата ни 

Светът е свят 

1994 




СТЕНАТА* 
(2013)

Mother, should I trust the government? Пинк Флойд 

Попитахме стената:
Как е възможно социалисти и етнически турци да бъдат в коалиция с неонацисти,
които мразят малцинствата?
Тя не отговори. 
Попитахме стената:
Как е възможно български патриоти да искат България да излезе от Европейския съюз и да влезе в Евразия?
Тя не отговори. 
Попитахме стената:
Защо тези, които щяха да спасяват България от корупцията и мафията, се опитаха да подарят Националната сигурност на един олигарх, който притежава медии?
Тя не отговори. 
Попитахме стената:
Защо тези, които щяха да спасяват България от корупцията и мафията, продължават да назначават на работа хора, разследвани за корупция и принадлежност към мафията? 
Тя не отговори. 
Попитахме стената:
Защо социалистите, които твърдят, че защитават бедните, не направиха нищо за бедните, докато бяха на власт през две трети от последните 25 години?
Тя не отговори. 
Попитахме стената:
Ако вземеш държавен заем, за да подкупиш бедните предизборно с двайсет лева бонус на човек, кой ще плаща лихвите?
Тя не отговори. 
Попитахме стената:
Защо ръководителите на Социалистическата партия, които твърдят, че вече не са комунисти, не се разграничиха никога от лагерите, от убийствата, от престъпленията на Комунизма?
Тя не отговори. 
Попитахме стената:
Защо Народното събрание се пази от народа с ограждения, бронирани коли и тежко въоръжена полиция?
Тя не отговори. 
Попитахме стената:
Защо не отговаряш никога, когато ти задаваме въпроси?
Тя не отговори.

Стената не може да говори.
(Макар че някои стени, като Берлинската, 
можеха да стрелят.) 
Стената отговаря само, 
когато хората я питат с чук. 

_______________________
* На 31 август 2013 година, докато продължаваха няколкомесечните масови протести за ОСТАВКА на правителството на Пламен Орешарски, по време на концерта си в София Роджър Уотърс изписа на стената с български букви думата:„Оставка!“ 




ТЪМНАТА СОФИЯ* 

София е най-тъмната столица в Европа.

Живеем в сенките на близкото минало, които ни хващат изневиделица за гърлото в спрелия асансьор, в подземието на съня – съня за светлото минало — за Златния век – в разкопките между джамията и ЦУМ. 

Сиви кардинали ни заплитат в сенчести бизнеси, оковават ни в обръчи от фирми, докато слугите им ни приспиват с кулоарни словоблудства от екрана на телевизора. 

Перловският канал мирише на тоалетната на Парламента… Но ние сме като орлите! Имаме си и Орлов мост!... Само че под моста не тече река, а канал.

Мостът ни просто свързва Цар Освободител с Цариградско шосе.

Сънуваме как „Ориент експрес“ със сладко потракване ни носи към Европа. Сънуваме, че сънуваме, че пътуваме... 

От време на време ранобудни петли и студенти идват в съня и ни викат в ушите: Събудете се! Съмва се! Съмвайте се! 

И като в оня детски сън – ние веднага се събуждаме, изпишкват ни, нахранват ни, обличат ни за училищe и излизаме с натежала от просвета чанта. Докато крачим бодро по тротоара пред Университета щастливо си тананикаме: „Върви, народе възродени! Към светли бъднини върви!“... Но изведнъж осъзнаваме, че още сме под юргана. И събуждането също е било насън. 

София е най-тъмната столица в Европа.

ноември 2013 

__________________
* Протестите срещу правителството от лятото на тази година още продължаваха, без резултат. Протестиращи студенти окупираха Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Без резултат. 






ПРЕДЧУВСТВИЕ ЗА ТЪРЖЕСТВО* 
(1980)

Декември е.
Какво ли този път ни носи дядо Коледа? 
Уви, глиганите привършиха, 
другари!
Но да оставим своите Винчестери
на стената над камината
и да послушаме спокойно
на свинете вечерния хор
вън
в декемврийската виелица... 

Свинете – тези розови предчувствия... 
Свинете – тези тъжни ангели... 
Според последни данни
те са между най-интелигентните бозайници. 
Те са като хората – всеядни. 

Те преглъщат всичко:
и чиниите с ухаеща помия,
и летящите чинии,
и студените остатъци от мозък, 
и пържолите от бивши братя. 

Всичко! –
шепне хорът на невинните животни – 
всичко трябва да изплюскаме! 
Защото рано или късно
и нас
за Коледа ще ни заколят. 

Свинете гледат философски на живота. 
И ако устите им не бяха обладани
от музиката на месото,
те щяха да предупредят човеците 
с такива думи: 
Има във вселената възмездие! И вие,
дето днес ни плюскате,
вие също сте обречени 
на нечие
декемврийско тържество! 


______________________________
* Написах това стихотворение, когато бях на 23 години и го предложих за печат във вестник „Пулс“. Нямах голяма надежда, че ще получа отговор, но за мое учудване то беше публикувано. По-късно осъзнах, че е било публикувано с цел да се направи номер на баща ми, който беше председател на Съюза на българските писатели. Баща ми бил извикан за обяснение и казал: „Синът ми пише срещу мен, а не срещу другаря Живков“. Защитил ме е, с други думи. Той също беше в „ловната дружинка“ на Тодор Живков и имаше пушка „Винчес тер“ (Winchester). Но и Живков имал такава. Стихотворението беше отхвърлено от книгата ми „Някой ден“, която издадох три години по-късно. Между другото, имаше и някакъв Декемврийски пленум на ЦК на БКП, който също съм имал предвид в стихотворението. Тези неща тогава се разбираха от само себе си. 




СЪНЯТ НА ГНИЛОТО ДЪРВО 

Вътре в мен гъмжи една държава
отровена, разграбена, нездрава. 

Чужди думи в кръчмите пируват,
а моите на чужди се преструват. 

Катедрална фабрика „Надежда“
мъгляво жълто тайнство произвежда. 

Злобата по залез в мен запява:
в ръждиви пàри с песен се явява 

бледа рота от деца смутени
със кървав сън в очите разширени. 

В мозъка, в бетонен бункер Царя 
загадъчно усмихнат хвърля зара. 

В канцеларски лабиринт, на скрито
съблича той богинята с везните... 

Дъбът отвън е сляп – обезлистен е: 
живее вътре, с вътрешно горене. 

1988 




НАЙ-БЪЛГАРСКИТЕ БУКВИ 

На Ангел Джендема 

ѣ Ѫ–
вие сте старите ни къщи
с тайни проходи, стълбища, балкони. 
Разрушиха ви
и настаниха духовете ви
в А, Е, Я – стандартни блокове. 

ѣ–
под твойта двойна стрѣха заседаваше 
комитетът на българското единство. 
Сега на твое мѣсто
възникна позволено Я,
а срещу него
се гордее диалектно Е.
Сега България е разделена
на хляб и хлеб,
на мляко и млекò,
на няма и на нема... 

Ѫ–
ти бе сѪдба и пѪт за нас.
И съсѪд на кръвта ни!
Ти беше храмът за независима България.
Но рухна...
Като кѪтник те извадиха.
Сега пред мен е зяпнало от изненада
А-то на четА.
И нахално ми отвръща
Я-то на летЯ.

Букви заместители
са сградите на нашите умствени предградия.
Мисълта ни се засели 
в Едипови
жилищни комплекси: 
нови
като новини,
грозни
като угризения. 


1988 



ТРЕТИ НОЕМВРИ* 

Група граждани
пристигнаха от изток –
азиатски кентаври
с високо развети опашки,
и се сляха с друга група граждани, дошли от север –
руси герои
с медени пити, вместо щитове, 
със сърпове за саби.
Група граждани владяха земите
на Балканите
от Франкския тъмен запад
до златния Цариград.
Група граждани се покръстиха
и ораха земята 
от Дунав до Бяло море,
и ораха с кръст душите на славяните
до Охрид до Балтийско море.
Група граждани преживяха
Османската империя
с български имена,
с чардаклии къщи
и тлъсти стада.
Група граждани приеха в Търново 
най-демократична конституция.
Група граждани
преживяха две национални катастрофи 
около Първата световна война
и още една национална катастрофа
след Втората световна война.

Група граждани 
мълчаха денем
и плакаха насън,
задавeни от дим и демагогия,
и намаляваха,
и децата им измираха от рак
и безнадеждност,
и ги биеха, и ги лъгаха,
и ги потупваха приятелски по рамото. 

Група граждани
на трети ноември
наводниха площада
от “Света София” до Народното събрание
и камбаните на Александър Невски биеха 
и многохилядната група граждани викаше:
„Чист въздух!
Чиста вода!
Свобода,
гласност,
референдум!“ 

А друга група
бивши селяни –
глухи и слепи от старост,
си подаваше главите
от два прозореца на Народното събрание, 
обградено от милиция. 

И на другия ден
във вестник „Работническо дело“ съобщиха, 
че група граждани
внесли някаква петиция
в Народното събрание. 

5 ноември 1989 

_________________________________________
* На 3 ноември 1989, една седмица преди Тодор Живков да подаде оставка, „Екогласност“ внесе петиция в Народното събрание срещу два катастрофални за екологията на България проекта. („Екогласност“ беше и против вече отдавна подготвяния строеж на АЕЦ „Белене“.) Хиляди подписи бяха събирани пред „Кристал“ в София (в градинката срещу Военния клуб). Имаше и намеса на милицията, арест и побой, въпреки че по това време в София се провеждаше Международен екологически форум, на който присъстваха западни жураналисти. При внасянето на петицията на 3 ноември се събра митинг от около пет хиляди човека пред "Св. Александър Невски". Петицията беше внесена откъм задния вход на Народното събрание. На другия ден, 4 ноември, във вестник „Работническо дело“, най- долу на предпоследната страница (последната беше по-четена от предпоследната) излезе лаконично съобщение: „Вчера група граждани внесоха петиция в Народното събрание.“ Не се уточняваше от колко души се е състояла "групата граждани", нито за какво е била петицията. Написах това стихотворение на следващия ден. 



НОВОРУСИЙСК 

Южно море
и дървета
бели от циментов прах. 
Позеленели от влага 
бетонни блокове. 
Новорусийск се гордее
с паметника на загиналите 
при един безсмислен десант. 

Новорусийск прилича
на тази сбръчкана млада вдовица 
със скъсани чорапи,
пеньоар и чехли.
Тя крачи
гордо втренчена в туристите.
Тя знае,
че да те съжаляват не е хубаво. 
И не иска да я съжаляват! 
Просто
иска да сконфузва. 


СССР, 1988 




DE PROFUNDIS 
(Глас от гетото)

Тъмната кръв на късното слънце 
се разтича под решетките
на кухненския прозорец. 
Задният двор мирише на гнилоч и лоша трева... 
Чуваш изстрел... 
Свободен си! 

Свободен си да си купиш пистолет.
И дори да се гръмнеш.
Свободен си 
да гледаш телевизия цял ден 
и да пиеш топла бира 
в очакване на писмото от съдия-изпълнител 
за освобождаване на жилището. 
Да, свободен си
да си купиш къщата за пет милиона от екрана 
с невъзможно синьо небе
и деца целуващи куче.
Или поне си свободен да я сънуваш.

По екрана минава хлебарка. 
Свободен си
да кандидатстваш за най-страхотната работа, 
която няма да получиш,
защото си се родил с лоша карма
или с лош цвят на кожата. 

Свободен си, братко, свободен си 
да сънуваш
най-смелите сънища –
сам под звездите 
или под дъжда. 

Вашингтон, 2006 



ЧОВЕКЪТ НЕ Е ОСТРОВ*

(Единадесети септември) 

No man is an island entire of itself... 
«Човекът не е остров сам във себе си затворен...» 
Ние всички живеем в Манхатън...
В 8 и 45 сутринта
се разхождах в Даунтаун... 
Улиците тъмнееха, кулите грееха ярко,
къщата бе напусната, вятър затръшна вратата... 
Едно радио пееше: Downtown, downtown... 
Тогава видях световната кула,
слънчевата двойна кула –
и видях самолетa пленен от омразата,
видях бързата сянка на Подсъзнанието – 
Ангела на смъртта
да потъва в огледалото,
да потъва в слънчевата кула
в Даунтаун…
После експлозия от лоши сънища 
и снегът в късното лято – милиони тихи писма и снимки – 
крехкият сняг на спомените 
се сипеше над света... 

Flood-tide below me! I see you face to face!
Clouds of the West – sun there half an hour high – I see you also face to face...
Stand up, tall masts of Mannahatta! stand up, beautiful hills of Brooklyn!
«Изправете се, високи мачти на Манахатта! Изправете се, красиви хълмове на Бруклийн!»
... сняг от писма, снимки и обувки
падаше върху Манхатън. 
Тогава видях черната стена –
сто и десет етажната стена на отчаянието 
да приближава по тесните улици –
видях нощта да приближава по обед –
в Даунтаун –
беше нощта на глобалната лудост. 
«...ако е възможно, нека ме отмине тази чаша...» 
И тогава нощта отмина и видях
Света Анна на Дюрер с подути големи очи
и със зелени дрехи на сестра 
да върви между руините,
сред прашни азбестови линейки и вятър...
видях лицата на мъртвите и лицата на живите
да крачат заедно в Даунтаун.
Видях лицата на света –
видях и вашите лица.
And death shall have no Dominion.
«И смъртта няма да има свое собствено Царство.» 

11 септември 2001 

______________________________
На 11 септември 2001 г. вследствие на терористичните атаки над Световния търговски център (кулите- близнаци) в Ню Йорк и над Пентагона във Вашингтон загинаха 2996 души. 19 от загиналите бяха терористите-самоубийци, а 246 – пътниците в самолетите. Останалите бяха служители в ударените сгради. Тогава живеех във Вашингтон и видях с очите си как гори Пентагона. Падането на кулите в Ню Йорк видях след това по телевизията. (Даунтаун – Downtown – в САЩ означава центъра на града, но в Манхатън това е долната чат на острова, където се намираха кулите-близнаци. Същата вечер написах стихотворението No Man Is an Island (със заглавие-цитат от известната проповед на поета Джон Дън), което по-късно преведох на български. (Пет години след това събитие написах и друго стихотворение свързано с тази дата и с Америка в годините след нея – годините на президентството на Джордж Буш-младши.) В „Човекът не е остров“ има цитати от Джон Дън, Уолт Уитман, Библията и Дилън Томас. 



ПЕТ ГОДИНИ СЛЕД ЕДИНАДЕСЕТИ СЕПТЕМВРИ 

На Рейна 

То е като в ония сънища:
ти си на плажа
през август, в гимназията,
сред въздишащи зелени вълни и смях 
на гларуси и момичета, 
а снегът започва да вали... мълчаливи снежинки,
разпиляни писма и ризи 
от небесна експлозия. 
И усмихнатите лица
на учители и приятели
(morf into monsters)
се размекват в чудовища.
Черни хвърчила и едри гарвани летят 
ниско около теб
над оловно море,
под оловно небе…

И разбираш,
че сънят ти се е сбъднал: пораснала си.
И вече
можеш само да мечтаеш
за събуждане
в онази топла далечна твоя страна. 

Вашингтон,11 септември, 2006 





СПРАВЕДЛИВОСТ ЗА ВСИЧКИ 

Когато бедният проси
на ъгъла –
това е срам.
Когато богата компания проси по телефона –
това е търговска стратегия. 
Ако бедният прати някого
да убие лош съсед –
това е престъпление.
Ако президент прати войската си да убие лош съсед – 
това е освобождение. 

Богатият може да си купи сенатор. 
Бедният може
да си купи вестника на богатия и да прочете 
за парите на сенатора.
Да, богатото дете учи право. 
Да, бедното дете
продава дрога на ъгъла.
И има справедливост за всички. 

Вашингтон, 2006 




КВАРТАЛ „НАДЕЖДА“ 
(рондо) 

Тъмносиньо, свободно, самò 
небе.
Разлюляно зелено
дърво. 
Сляпа слънчево бяла 
стена.

Надеждата нямаше думи тогава,
но беше голяма – като светa. 
Мечтаехме западно залезно бъдеще 
без гранични бразди. 

Без гранични бразди –
живеем вече в светлото бъдеще. 
Все по-стари сме – като света,
все по-малко надеждни са думите. 

Стена –
сляпа, слънчево бяла.
Дърво –
разлюляно, зелено.
Небе –
празно синьо, свободно, самò. 


София, 2009

Няма коментари:

Публикуване на коментар