събота, 19 септември 2015 г.

ЗА КРИСТО, ИЗВЕСТНИТЕ БЪЛГАРИ ПО СВЕТА И ПРАБЪЛГАРЩИНАТА


1.

Ще започна с едно стихотворение на световноизвестния сръбския поет Васко Попа в български превод:


МАЛКАТА КУТИЯ


На малката кутия

й растат първите зъби

расте й малката дължина

малката ширина малката празнина

и въобще всичко което има


Малката кутия расте още

и сега в нея е шкафът

в който тя беше


Тя расте още и още и още

и сега в нея е стаята

и къщата и града и земята

и света в който тя беше


Малката кутия се сеща за своето детство

и от преголямо жадуване

става пак малка кутия


Сега в малката кутия е

целият свят такъв мъничък

че лесно можете да го сложите в джоба си

лесно да го откраднете лесно да го изгубите


Пазете малката кутия




Това стихотворение на Васко Попа вероятно ще озадачи някои читатели. А някои дори ще се ядосат може би, защото нещата, които не разбираме, или ни оставят безразлични, или ни ядосват.  

Стихотворението “Малката кутия” е за човешкото същество като една малка кутия. Човешкото същество е бременно с цялата вселена. Цялата вселена е в него. Знаем: "Познай себе си и ще познаеш вселената!” С опита,  със сетивното възприятие и разбирането, светът около нас идва в нас. Той е в съзнанието ни. Някои казват, че е само там. Човекът е една нетрайна вселена. 

“Малката кутия” на Васко Попа е също и стихотворение за стихотворението. То самото е една кутия, една празна отвътре метафора, в която можем да сложим като ценно съкровище своята собствена мисъл или въображение. Най-ценното на една кутия е празнотата й, която ние запълваме. 


Всяко стихотворение, изображение, скулптура, песен - всяко произведение на изкуството - е една малка кутия. Материална опаковка на духа. Пакетиран дух. 

2.

Художникът Кристо е известен със своите “пакетажи”. Той пакетира понякога истински обекти - сгради, мостове, части от езера и планини. И така ги превръща в произведения на изкуството. Макар и за кратко, защото неговите проекти обикновено са временни. Но историята ни показва, че макар и да е по-дълготрайно от нашия живот (ars longa, vita brevis), изкуството също е преходно. То изчезва, когато престанем да го виждаме като изкуство. То не може да съществува без публика, или когато публиката не разбира езика на автора.

Кристо (Христо Явашев) е може би най-известният жив художник в света днес. Той е сигурно и най-известният българин. При всяко положение е един от малкото световноизвестни българи.

На 13 септември в София се откри впечатляваща голяма изложба, "Кристо и Жан-Клод: графики и обекти" аранжирана от самия автор, в Софийската градска художествена галерия. Жан-Клод е покойната съпруга на художника, с която десетилетия работят заедно по мащабните си проекти. Изложбата включва 130 оригинални отпечатъци и “тиражирани обекти” (като опакован брой на вестник “Ню Йорк Таймс” или опакован телефон), както и фотографии на техни творби от перидa 1963-2014, от “Желязната завеса” до нереализираната още “Мастаба”. Христо Явашев емигрира през 1957 г. Той заминава от другата страна на “Желязната завеса” и става невъзвращенец.
“Желязната завеса” е инсталация от петролни варели, преграждащи тясна парижка улица. “Мастаба" е мащабен проект, който, ако се релизира в пустинята на Абу Даби, ще бъде единственото постоянно произведение от такъв характер на Кристо и Жан Клод. Това е пресечена пирамида изградена от цветни петролни варели, по-висока от египетските пирамиди. Междувременно художниците са “пакетирали” Райхстага в Берлин, Пон Ньоф в Париж и много други неща.

Освен автор на тези смайващи проекти, които дори само поради своя размер и вписване в природната или градска среда са събирали всъщност огромна публика на много места по света, Кристо е страхотен рисувач, както се вижда и от самите скици и проекти за пакетираните обекти, и от ранните му портрети и етюди. Той е учил в Художествената академия в София през 1950-те.

3. 

Под интервюто, което Кристо даде  за “Капитал” по повод изложбата се появиха и злобни коментари. Един умник на стената ми прати Кристо в “картонажната фабрика” (явно до там е стигнало разбирането му за модерното изкуство, което съществува от времето на баба му, или прабаба му, от началото на миналия век). Но много хора коментираха негативно и като нещо изключително важно и това, че художникът е дал интервюто на английски.

Tъжно е, че когато се заговори за най-известния в света жив българин  по форумите се коментира не друго, а това на какъв език той дава интервюта. 

Първо, Кристо е художник и работи с пластичен, невербален език. Така че няма особено значение на какъв език дава интервюта този световен художник, който впрочем никога не крие, че е българин. 

Второ, Жан-Клод, неговата съпруга и съавтор, не беше българка. 

Трето, Кристо е напуснал България преди вече близо 60 години и не се е връщал оттогава. 

Четвърто, (и съвсем не най-маловажно), той е “беглец" и “невъзвращенец” от комунистическа България. 

Дали и отношението на държавата ни към него, и към хора като него, успели да се промъкнат през Желязната завеса и пожънали успехи от другата й страна, като към врагове и престъпници не е част от причината тези творци да се алиенират от България? 

Същото важи за Цветан Тодоров и за Юлия Кръстева, които също напускат комунистическа България в началото на 1960-те, за да станат едни от най-известните френски писатели. По комунистическо време към тях имаше определено враждебно отношение. Такова отношение имаше дори и към световноизвестния оперен певец Борис Христов, и към видния немски драматург Димитър Гочев. Дори когато наскоро Самуел Финци стана актьор на годината в Германия се появиха злобни коментари в българския Фейсбук по този повод. 
За съжаление, у нас най-често се проявява непрязън, ирония и злоба дори към тези българи, които са станали по-известни тук, без да напускат България. Дали това е завист или е раздразнение, че не разбираме какво точно правят? И двете. Завист - от страна на колеги. Гняв - от страна на тези стари другари, които изобщо не обичат да чуват, че има успешни българи “на запад”. И неразбиране - от страна на хора, които мислят, че знаят какво е изкуство и обичат да заклеймяват всичко, което според тяк не е изкуство.

Но нали изкуството се прави за хората, ще кажат те? Защо ние не го разбираме? Така е, изкуството се прави за хората, но това не значи, че концертите с музика на Бетовен или Дюк Елингтън ще събират по-голяма публика от концертите на Мадона или на някоя чалга певица. И ако чалга певицата е “достъпна” за по-голяма публика, трябва ли да обявим Бетовен за по-некадърен от нея?

Арабският средновековен автор Ибн-Фадлан пише следното за волжките българи: "Ако срещнат или видят човек, притежаващ енергичност и гъвкавост и познание за нещата, те казват: "Този има право да служи на нашия господ". И така, взимат го, слагат му въже на шията, закачват го на дърво, държат го докато изсъхне." 

Сред българските националисти има тенденция да пренебрегват тракийския корен на нашата нация, както и славянския, да пренебрегват дори съучастието ни в православната византийска култура и да се фокусират върху "прабългарщината". Понякога си мисля, че имат право. 

Ако пък някой от тях ми възрази, че Ибн-Фадлани е писал само за волжките, а не за дунавските прабългари, или че и този арабин е част от световната конспирация срещу българщината и прабългарщината, ще му припомня един роден “извор” за нашия ръбат национален характер: Вицът за българския казан в ада, където нямало нужда от дяволи, защото който се опита да се измъкне, бива изтеглен обратно навътре за краката от сънародниците си.


Трябва още да кажем, че един световен творец е поданник единствено на Държавата на духа. Общочовешкия дух няма националност. А ако някой световен автор е българин, трябва да сме доволни от това, а не да му правим сценки на обидени далечни роднини. Още повече, ако ние сами сме го прогонили. 

Няма коментари:

Публикуване на коментар