сряда, 30 септември 2015 г.

ВОДА ОТ МАРС
























дъждът 
чука на прозореца ми 
и сепва сенките
небето на Марс
е ръждиво и розово
Слънцето е малко и далечно
нощем горе мъждука Земята
нещо добре забравено
чука на прозореца ми



събота, 19 септември 2015 г.

ЗА КРИСТО, ИЗВЕСТНИТЕ БЪЛГАРИ ПО СВЕТА И ПРАБЪЛГАРЩИНАТА


1.

Ще започна с едно стихотворение на световноизвестния сръбския поет Васко Попа в български превод:


МАЛКАТА КУТИЯ


На малката кутия

й растат първите зъби

расте й малката дължина

малката ширина малката празнина

и въобще всичко което има


Малката кутия расте още

и сега в нея е шкафът

в който тя беше


Тя расте още и още и още

и сега в нея е стаята

и къщата и града и земята

и света в който тя беше


Малката кутия се сеща за своето детство

и от преголямо жадуване

става пак малка кутия


Сега в малката кутия е

целият свят такъв мъничък

че лесно можете да го сложите в джоба си

лесно да го откраднете лесно да го изгубите


Пазете малката кутия




Това стихотворение на Васко Попа вероятно ще озадачи някои читатели. А някои дори ще се ядосат може би, защото нещата, които не разбираме, или ни оставят безразлични, или ни ядосват.  

Стихотворението “Малката кутия” е за човешкото същество като една малка кутия. Човешкото същество е бременно с цялата вселена. Цялата вселена е в него. Знаем: "Познай себе си и ще познаеш вселената!” С опита,  със сетивното възприятие и разбирането, светът около нас идва в нас. Той е в съзнанието ни. Някои казват, че е само там. Човекът е една нетрайна вселена. 

“Малката кутия” на Васко Попа е също и стихотворение за стихотворението. То самото е една кутия, една празна отвътре метафора, в която можем да сложим като ценно съкровище своята собствена мисъл или въображение. Най-ценното на една кутия е празнотата й, която ние запълваме. 


Всяко стихотворение, изображение, скулптура, песен - всяко произведение на изкуството - е една малка кутия. Материална опаковка на духа. Пакетиран дух. 

2.

Художникът Кристо е известен със своите “пакетажи”. Той пакетира понякога истински обекти - сгради, мостове, части от езера и планини. И така ги превръща в произведения на изкуството. Макар и за кратко, защото неговите проекти обикновено са временни. Но историята ни показва, че макар и да е по-дълготрайно от нашия живот (ars longa, vita brevis), изкуството също е преходно. То изчезва, когато престанем да го виждаме като изкуство. То не може да съществува без публика, или когато публиката не разбира езика на автора.

Кристо (Христо Явашев) е може би най-известният жив художник в света днес. Той е сигурно и най-известният българин. При всяко положение е един от малкото световноизвестни българи.

На 13 септември в София се откри впечатляваща голяма изложба, "Кристо и Жан-Клод: графики и обекти" аранжирана от самия автор, в Софийската градска художествена галерия. Жан-Клод е покойната съпруга на художника, с която десетилетия работят заедно по мащабните си проекти. Изложбата включва 130 оригинални отпечатъци и “тиражирани обекти” (като опакован брой на вестник “Ню Йорк Таймс” или опакован телефон), както и фотографии на техни творби от перидa 1963-2014, от “Желязната завеса” до нереализираната още “Мастаба”. Христо Явашев емигрира през 1957 г. Той заминава от другата страна на “Желязната завеса” и става невъзвращенец.
“Желязната завеса” е инсталация от петролни варели, преграждащи тясна парижка улица. “Мастаба" е мащабен проект, който, ако се релизира в пустинята на Абу Даби, ще бъде единственото постоянно произведение от такъв характер на Кристо и Жан Клод. Това е пресечена пирамида изградена от цветни петролни варели, по-висока от египетските пирамиди. Междувременно художниците са “пакетирали” Райхстага в Берлин, Пон Ньоф в Париж и много други неща.

Освен автор на тези смайващи проекти, които дори само поради своя размер и вписване в природната или градска среда са събирали всъщност огромна публика на много места по света, Кристо е страхотен рисувач, както се вижда и от самите скици и проекти за пакетираните обекти, и от ранните му портрети и етюди. Той е учил в Художествената академия в София през 1950-те.

3. 

Под интервюто, което Кристо даде  за “Капитал” по повод изложбата се появиха и злобни коментари. Един умник на стената ми прати Кристо в “картонажната фабрика” (явно до там е стигнало разбирането му за модерното изкуство, което съществува от времето на баба му, или прабаба му, от началото на миналия век). Но много хора коментираха негативно и като нещо изключително важно и това, че художникът е дал интервюто на английски.

Tъжно е, че когато се заговори за най-известния в света жив българин  по форумите се коментира не друго, а това на какъв език той дава интервюта. 

Първо, Кристо е художник и работи с пластичен, невербален език. Така че няма особено значение на какъв език дава интервюта този световен художник, който впрочем никога не крие, че е българин. 

Второ, Жан-Клод, неговата съпруга и съавтор, не беше българка. 

Трето, Кристо е напуснал България преди вече близо 60 години и не се е връщал оттогава. 

Четвърто, (и съвсем не най-маловажно), той е “беглец" и “невъзвращенец” от комунистическа България. 

Дали и отношението на държавата ни към него, и към хора като него, успели да се промъкнат през Желязната завеса и пожънали успехи от другата й страна, като към врагове и престъпници не е част от причината тези творци да се алиенират от България? 

Същото важи за Цветан Тодоров и за Юлия Кръстева, които също напускат комунистическа България в началото на 1960-те, за да станат едни от най-известните френски писатели. По комунистическо време към тях имаше определено враждебно отношение. Такова отношение имаше дори и към световноизвестния оперен певец Борис Христов, и към видния немски драматург Димитър Гочев. Дори когато наскоро Самуел Финци стана актьор на годината в Германия се появиха злобни коментари в българския Фейсбук по този повод. 
За съжаление, у нас най-често се проявява непрязън, ирония и злоба дори към тези българи, които са станали по-известни тук, без да напускат България. Дали това е завист или е раздразнение, че не разбираме какво точно правят? И двете. Завист - от страна на колеги. Гняв - от страна на тези стари другари, които изобщо не обичат да чуват, че има успешни българи “на запад”. И неразбиране - от страна на хора, които мислят, че знаят какво е изкуство и обичат да заклеймяват всичко, което според тяк не е изкуство.

Но нали изкуството се прави за хората, ще кажат те? Защо ние не го разбираме? Така е, изкуството се прави за хората, но това не значи, че концертите с музика на Бетовен или Дюк Елингтън ще събират по-голяма публика от концертите на Мадона или на някоя чалга певица. И ако чалга певицата е “достъпна” за по-голяма публика, трябва ли да обявим Бетовен за по-некадърен от нея?

Арабският средновековен автор Ибн-Фадлан пише следното за волжките българи: "Ако срещнат или видят човек, притежаващ енергичност и гъвкавост и познание за нещата, те казват: "Този има право да служи на нашия господ". И така, взимат го, слагат му въже на шията, закачват го на дърво, държат го докато изсъхне." 

Сред българските националисти има тенденция да пренебрегват тракийския корен на нашата нация, както и славянския, да пренебрегват дори съучастието ни в православната византийска култура и да се фокусират върху "прабългарщината". Понякога си мисля, че имат право. 

Ако пък някой от тях ми възрази, че Ибн-Фадлани е писал само за волжките, а не за дунавските прабългари, или че и този арабин е част от световната конспирация срещу българщината и прабългарщината, ще му припомня един роден “извор” за нашия ръбат национален характер: Вицът за българския казан в ада, където нямало нужда от дяволи, защото който се опита да се измъкне, бива изтеглен обратно навътре за краката от сънародниците си.


Трябва още да кажем, че един световен творец е поданник единствено на Държавата на духа. Общочовешкия дух няма националност. А ако някой световен автор е българин, трябва да сме доволни от това, а не да му правим сценки на обидени далечни роднини. Още повече, ако ние сами сме го прогонили. 

четвъртък, 10 септември 2015 г.

ЗАЛИЧАВАТ ЛИ СЕ ГРАНИЦИТЕ В СВЕТА ИЛИ СЕ ВДИГАТ НОВИ СТЕНИ?


         
          Доскоро ни изглеждаше, че оградите и границите в глобалния свят падат една след друга. В края на Студената война смятахме, че отвореното демократично общество окончатено е победило затвореното в себе си  диктаторско общество.

          Думата “стена” има символно значение в повечето езици и култури. Макар че хората имат къса памет, все още не сме забравили Берлинската стена. Тя разделяше един голям европейски град  на две части и не допускаше контакт помежду им. Двете части на един и същи град бяха в Студена война помежду си. Близки роднини, живеещи на пешеходно разстояние едни от други останаха разделени след издигането на Берлинската стена откъм съветския сектор на града през 1961 г. Стената беше материален израз на световното раздвоено съзнание по време на Студената война. Както казваше на К.Г. Юнг : “нашият свят е вътрешно раздвоен като невротик и Желязната завеса маркира символичната линия на разделението… Западният човек вижда своята собствена злокобна сянка да му се хили от другата страна  Желязната завеса”. Желязната завеса между Източното и Западното полукълбо беше една политическа метафора, получила в Берлин най-ярката си визуализация.

          Говорим за отворени общства, без стени, без непреодолими гранични заграждения, без забрани за пътуване и обмен на информация. Говорим и за затворени общества, като севернокорейското, които приличат на средновековни крепости и зад чиито стени хората се готвят за война с целия външен свят.

          Една древна метафора с аналогично означаемо е и Китайската стена. Интересното при нея обаче е, че тя може да се интерпретира от две противоположни гледни точки: или като израз на страха от нахлуване на варварите от север, или като израз на нежеланието на китайската държава да  се разраства навън, да завладява нови територии. Това е по-миролюбивия аспект на капсулирането и отграждането от външния свят със стена.

          Важно символно значение в поп-културата има “Стената” на Пинк Флойд. Като символ на непрозрачната и цинична държавна власт,  “Стената” изигра организираща за уличните протести срещу правителството на Пламен Орешарски през лятото на 2013-та г.  в София. Тогава Роджър Уотърс, по време на концерта си на стадион “Васил Левски”, написа върху сценичната стена “Оставка” на български език - лизунга на протестиращите.

          Освен стените на затворите и крепостите в света, освен граничните стрелящи стени на затворените общества, има и чисто психологически стени (или бариери) между хората.

          За една такава “междусъседска”  стена говори поетът Роберт Фрост в “Закърпване на стената” (Mending Wall). Разказвачът в това стихотворение и съседът му всяка пролет запълват дупките от двете страни на каменната стена между двата им имота, които са борова гора и ябълкова градина. Разказвачът пита съседа си защо всъщност им трябва стена между две гори, където няма добитък и шишарките няма да прекрачат от другата страна да изядат ябълките. Съседът отговаря с поговорката: “Добри огради правят добри съседи. Стихотворението завършва със следните редове:

                                         “….и аз го виждам
как идва сграбчил камък в здрава длан
като дивак от каменната ера.
Той идва в мрака, който ми се струва,
че не е само сянка от гората.
Той не престъпва бащината мъдрост
и е доволен, че я помни още:
“Добри огради правят добри съседи.
                             (I see him there
Bringing a stone grasped firmly by the top
In each hand, like an old-stone savage armed.
He moves in darkness as it seems to me,
Not of woods only and the shade of trees.
He will not go behind his fathers saying,
And he likes having thought of it so well
He says again, Good fences make good neighbors.)

            На Балканите тези стени от недоверие към съседите се издигат с камъните на древни крепости. Издигането им се стимулира с ретроспективни “исторически” мечти.

          Берлинската стена падна преди четвърт век. Границите в обединена Европа вече станаха невидими. Вероятно не по-малко българи летуват сега на Бяло море, отколкото на Черно. Идват нови поколения, които не си спомнят реденето на опашка пред гръцкото посолство за виза, а още по-малко са тези хора, които си спомнят реденето на опашка на Лъвов мост за задграничен паспорт и "изходна виза". Малцина тогава, преди падането на Желязната завеса и живковия режим у нас, стигаха и до тази опашка на Лъвов мост. Пътуването "на запад" оставаше неосъществена мечта за повечето българи. Мнозинството хора не вярваха изобщо, че Желязната завеса някога ще падне. Единици осъществяваха своята забранена мечта за свободен живот без паспорт, с безумна смелост, защото на границата се стреляше. “Бегълците” ставаха "невъзвръщенци", защото ако се завърнат, биха отишли в затвора. Думата “невъзвращенец” вече е архаизъм и може би по-младите дори не са я чували. Имаше не само българи, но и източногерманци например, застреляни на нашата граница "при опит за бягство” в Гърция.

          Граничарите по онова време трябваше да пазят границата от "бегълци" от “социалистическия лагер”, а не от нелегални имигранти към него, защото такива нямаше.

          Сега, 25 години по-късно, за съжаление отново се налага да издигаме ограда на южната ни граница - на границата ни с Турция. Това е границата на Европа, която ние трябва да пазим от бежанци към Европа.

          Ние сме този път от другата страна на стената. Ние сме в Европа, където няма граници… Но с доброто бързо се свиква. Вече приемаме падането на реалните граници на Стария континент (или в по-голямата му част) като някаква даденост, като нещо нормално.

          Но седемдесетгодишния мир в Европа всъщност е нещо изумително.  Да не говорим за конфедерализирането на континента в Европейски съюз. Никога до сега в историята подобно нещо не се е случвало! Историята на Европа е история на постояни кървави междусъседски войни. А ето - сега имаме траен мир и обединение на Европа.

          Нужна ли е на Русия нова Желязна завеса (макар и не буквална - с телени мрежи и стрелящи стени, като някогашната Берлинска стена)?  Нужна ли е на Русия новата стена, която Путин издига към Европа, новата войнствена реторика?

          Хубаво е да няма войни и граници. Хубаво е да няма нужда от граници. Но това става, когато хората спазват законите, когато уважават съседите си и правото им да бъдат други. Ако си в добри отношения със съседа си, ако знаеш, че той е лоялен съсед, защо ти е нужна ограда?

          Но сега Европа внезапно е изправена пред ново, неочаквано след края на Студената война предизвикателство. Свидетели сме не просто на имигрантска вълна, а на цяло нашествие, определяно от някои като ново “преселение на народите” към Европа, подобно на това, което слага край на Римската империя и на античния свят.
         
          Но има една съвсем конкретна причина за небивалия до сега поток на бежанци и това са жестоките граждански войни, хаоса и разрухата в Сирия и Либия. Не, това не е война между християнство и ислям, не е война на цивилизациите, каквато се привижда както на терористите от така наречената “Ислямска дъжава”, така и на някои западни идеолози и анализатори. Проблемът е икономически и кризата е хуманитарна, а не религиозна. Преселение на бежанци от регииони, в които живота е станал невъзможен. Преселение на мизерстващи хора към континента на богатите.

           Забравихме ли арменските изгнанници в България? С какво са толкова различни сирийските?

          Разбира се, възмоно е сред бежанците да се промъкнат и терористи, но терористи биха могли да влязат в Европа и по съвсем легален начин, а някои от потенциалните терористи дори са родени в Европа. Проблемът е в това, че огромното количество бежанци трябва някъде да се настаняват и някак да се изхранват. В Турция обаче броят на бежанците от Сирия е вече близо два милиона. А в Ливан те са колкото една четвърт от населението на страната.

          За да се разреши бежанската криза в Европа, трябва да се разрешат проблемите на хората в Сирия и Либия.  Никой няма да поиска да избяга от страната си, ако може да живее що-годе нормално в нея.

          Това е конкретният проблем с бежанската криза в Европа в настоящия момент. В по-общ план, проблемът на новия глобален свят, на света, който се разделя със старите понятия за граници и отбранителни стени, не е религиозен, нито културен. Проблемът е икономически. Проблемът е в  пропастта между бедни и богати в световен мащаб. Колкото и да се оплакваме, ние живеем в Европа, в една от най-богатите части на света. Ние сме най-бедната държава в конфедерацията на най-богатите, към която приижда имигрантски поток.

          Нека сега погледнем проблемите, за които говорим, от още по-далечна перспектива. Не дори от “птичия поглед” , а от сателитен поглед към Земята.

          Ние самите сме станали едни нови, високотехнологични номади. Благодарение на информационните технологии, светът наистина се превърна в глобално село (по Маклуън). Интернет и социалните мрежи ни дават възможност да наблюдаваме, да шпионираме (и дори да участваме във) всяко събитие, което става някъде по света, в живота на всички хора по света. От друга страна, поради все по-лесния транспорт и падащите граници, все повече хора мигрират, или живеят на едно място в света, а работят на друго, което може да стане и чрез интернет. 

          Както казваше Мартин Лутър Кинг: “несправедливостта, където и да е, е заплаха за справедливостта навсякъде.  Хората, идеите и вирусите днес могат за часове да се преместят от един континент на друг.

          Да, ние всички сме заприличали на нови номади и високотехнологични варвари. Но ако приемем историческата аналогия за новото нашествие на варварите от юг и изток към Европа, нека не забравяме, че и германските племена, прародителите на днешните западноевропейски народи, които създадоха Европа, както и славянските племена, бяха тези древни варвари, които инфилтрираха и унищожиха Империята и сложиха край на античния свят.

          Да не забравяме и стихотворението на Константинос Кавафис “В очакване на варварите”:

          “…Защото падна здрач, а варварите не дойдоха.
          Завърнаха се пратениците от границата
          и казаха, че варвари не съществуват вече.
          Сега какво ще стане с нас без варвари?
          Та тези хора бяха някакво си решение.
                                                (превод Стефан Гечев)
         
          Можем ли да смятаме, че САЩ и Европейския съюз са новия Рим и новата Византия и че ни чака едно ново Средновековие?

          А ако искаме да живеем в свят без граници, стени и войни, а не в ново,  високотехнологично средновековие, оградени от нови електронни мрежи и стрелящи стени, трябва да се научим да разбираме ближните си, да ги уважаваме каквито са и, ако можем, да помагаме на нуждаещите се. Трябва да намираме начин да живеем заедно в общия ни свят, колкото и да сме различни. Не е ли това истинското христшнско отношение към хората?

          Пропастта между бедни и богати и пренаселението - това са големите материални проблеми на днешния свят. Но има и сериозни културни проблеми и най-големият от тях според мен е оварваряването - или във вид на безмозъчен, примитивен фундаментализъм и тероризъм, или във вид на вулгарен материализъм и консуматорска бездуховност. Това са двете опасни форми на културното оварваряване.

          Ерусалим е свещен град за трите западни монотеистични религии - юдаизъм, християнство и ислям. Ерусалим и днес е град символ. Не може ли той да бъде символ на разбирателството в новия безграничен, мултикултурен свят, да стане един Нов Ерусалим, а не да бъде символ на войната между цивилизациите в едно ново Средновековие? Разбира се тук на западния човек може да помогне и будиската представа за хармония в света, без противопоставяне между душа и тяло, без противопоставяне между човек и природа.