понеделник, 23 февруари 2015 г.

МИГЪТ ПРЕДИ ЗАСПИВАНЕ

http://www.bbc.com/future/story/20150220-how-long-can-we-stay-awake

Ако живеем 78 години, ще сме прекарали около 8 години в гледане на телевзия. 4 години зад волана. Над 3 месеца в тоалетната. 25 години – в сън...Това е близо половината от живота ни. Разбира се, без сън не можем да живеем повече от десетина дни. Така че тези 25 години прекарани в сън са важни. Но се опасявам, че както вървят нещата в последното десетилетие, по-младите от нас ще са прекарали още 25 години във Фейсбук ...  Ще можем ли да си спомним какво сме правили през останалото време?... Дори тези около 45 дена секс...  Или другите моменти на щастие? Например разходка в гората в слънчев майски ден преди десет години... Или закуска с хора, които обичаме преди петнайсет години... Какво друго е личното щастие? Гледане на мач? Филм, игра на шах, концерт? Четене на книга? Бягство от живота във фантазиите... Колко дена наистина сме били щастливи?... Но не е ли най-щастливото време в живота ни мигът преди заспиване? Когато блуждаем на границата между будност и сън – освободени от болката и стреса, освободени от тягостни мисли, предчувствия и спомени... Като бели облаци в небето. Отплували далеч от бремето на времето.

четвъртък, 19 февруари 2015 г.

ВАСИЛ ЛЕВСКИ – СМЪРТ И ВЪЗРАЖДАНЕ


 
     
     Васил Левски може би наистина е най-важната личност в българската история. Неговият живот, неговата смърт и неговите тайни комитети са свидетелство не само за това, че българинът е готов на саможертва за някаква надлична кауза, но и за това, че е способен на систематична и организирана колективна дейност. Всеки ден се сблъскваме с примери за точно обратното – особено в сферата на политическото – алчност и задкулисни сделки, хаотични действия. Виждаме систематичност и последователност само в преследването на лични интереси. А в обществените дела има систематичност най-вече в липсата на систематичност. Последователност най-вече в липсата на последователност. Васил Левски сякаш не е българин.

     Ние сме индивидуалисти, не сме отборни играчи. Левски със своите тайни комитети ни дава самочувствието, че като народ все пак сме способни на организирано колективно действие. И то в най-опасната от всички игри. Левски е знаел, че ако спечели – печели цял народ, той себеотрицателно е организирал тайни комитети сред народа. За да спечели целият народ, трябва целият народ да участва в "играта", а не да чака "Дядо Иван," или някой друг отвън, да му уреди държавата.

     Но има нещо, което за мен е смущаващо. Националният ни празник е денят, в който се подписва мирът между две империи –  Руската и Османската. Това е денят, в който някой друг, отвън, ни е "освободил от робството”. (Впрочем 3 март е 19 февруари по стар стил, така че честит Национален празник по стар стил!)   И другите ни два големи празника свързани с националното освобождени – 19 февруари (макар че обесването на Левски всъщност било на 18) и 2 юни –  са дни на смъртта. Да, героичната смърт, но все пак смъртта, а не раждането, или възраждането честваме. Защо не празнуваме победите си, рождествата и възражданията повече, а само героичната смърт? ( Да не говорим, че върху тези две героични смърти, на Левски и на Ботев, пада и сянката на българско предателство.)

    Най-светлият и оптимистичен български празник е 24 май. "...че и ний сме дали нещо на светът/ и на вси Словене книга да четът..." 

      24 май се празнуваше и по комунистическо време и беше единственият наистина светъл празник, на който не се говореше за бесилки, зловщо грачещи гарвани и черно робство, Нито манифестираха танкове и строени бойни редици със съветски знамена, с портрети на другарите Живков и Брежнев. Манифестираха учениците, с много цветя, венци, портрети на светите братя Кирил и Методий и песента "Върви народе възродени..."

     Самата идея, че сме били роби, буквализирането в българското съзнание на метафората “турско робство” е смущаваща. Макар, че са имали сродни исторически съдби с нашата, сърбите и гърците, не наричат себе си роби.  Метафората за черното робство, която е изиграла своята роля по време на националното възраждане и освобожение, днес е по-скоро израз (но също и генератор) на национални комплекси. Много си обичаме синилата от бича и дирите от хомота! И все чакаме някой отвън да дойде да ни освободи. Или се оплакваме, че някой отвън пак ни е поробил, че нищо не можем да направим сами.

     Животът и дейността на Васил Левски наистина би трябвало да повдигат националното ни самочувствие. И не само заради саможертвата му, не само заради способността за целенасочено, организирано общо действие. Но също и заради това, че в републиката, за която Левски е мечтаел, всички е трябвало да имат равни права, независимо от етническата си или верска принадлежност. Днес сме свидетели на далеч по-празнословен, площаден и същевременно по-примитивен национализъм. И не само в България. По света набира мощ и  ксенофобията и религозния фундаментализъм. Връща се на мода и преклонението пред авторитарната имперска власт.  Идеите на Левски са модерни, европейски, възрожденски. Не се ли връщаме към предмодерното мислене  143 години по-късно?