сряда, 30 декември 2015 г.

НОВОГОДИШНО















В ПОЛИТЕ НА ВИТОША

В полите на Витoша 
се сипе брашно.
Баба точи кори за баница. 
Забрадката и роклята й
вчера бяха черни,
а днес са като в болница... 
Софийското поле е избледняло
старо одеало.
Детето вижда сини планини
в шарките на одеалото.
Отгоре минава самолетче-играчка…
А брашното се ръси
в полите на Витоша
и баба простира корите на стола...

Срещу Съдебната палата,
където виелица слага на лъвовете
хлебарски шапки,
детето
със сива брада
и дебелата му изрусена кака 
пушат пред кафенето.
Това са внуците на баба, 
чиито внуци днес се крият под друго 
чуждестранно одеало. 

Но баба Витоша си е все същата.
Свъсва вежди 
и издухва от полите си брашното
на ненужните спомени.



ДВАНАЙСЕТ


1.

Kестен край пътя.
Луна расте отдалеч
като фар на влак.

2.

Прочетен вестник.
Небе в горещия прозорец
с дъх на печатница.

3.

Черноръки клони.
Залезна приливна пяна
разлиства пламък.

4.

Нова година.
Врана скача в пресен сняг.
Пише пророчество.



вторник, 10 ноември 2015 г.

ПРЕДИ ЧЕТВЪРТ ВЕК


3 ноември 1989 г.,  внасянето на петицията на "Екогласност" в Народното събрание.




ПРЕДЧУВСТВИЕ ЗА ТЪРЖЕСТВО*

Декември е.
Какво ли този път ни носи
дядо Коледа?
Уви, глиганите привършиха,
другари!
Но да оставим своите Винчестери
на стената над камината
и да послушаме спокойно
на свинете вечерния хор
вън
в декемврийската виелица...
Свинете – тези розови предчувствия...
Свинете – тези тъжни ангели...
Според последни данни
те са между най-интелигентните бозайници.
Те са като хората – всеядни.
Те преглъщат всичко:
и чиниите с ухаеща помия,
и летящите чинии,
и студените остатъци от мозък,
и пържолите от бивши братя.
Всичко! –
шепне хорът на невинните животни –
всичко трябва да изплюскаме!
Защото рано или късно
и нас
за Коледа ще ни заколят.
Свинете гледат философски на живота.
И ако устите им не бяха обладани
от музиката на месото,
те щяха да предупредят човеците
с такива думи:
Има във вселената възмездие!
И вие,
дето днес ни плюскате,
вие също сте обречени
на нечие
декемврийско тържество!

1980

* Написах това стихотворение, когато бях на 23 го­дини и го предложих за печат във вестник „Пулс“. Нямах голяма надежда, че ще получа отговор, но за мое учудване то беше публикувано. По-късно осъзнах, че е било публикувано с цел да се направи номер на баща ми, който беше председател на Съюза на българ­ските писатели. Баща ми бил извикан за обяснение и казал: „Синът ми пише срещу мен, а не срещу другаря Живков“. Защитил ме е с други думи. Той също беше в „ловната дружинка“ на Тодор Живков и имаше пуш­ка „Винчестер“ (Winchester). Но и Живков имал така­ва . Стихотворението беше отхвърлено от книгата ми „Някой ден“, която издадох три години по-късно. Между другото, имаше и някакъв Декемврийски пле­нум на ЦК на БКП, който също съм имал предвид в стихотворението. Тези неща тогава се разбираха от самосебе си.


СЪНЯТ НА ГНИЛОТО ДЪРВО

Вътре в мен гъмжи една държава
отровена, разграбена, нездрава.
Чужди думи в кръчмите пируват,
а моите на чужди се преструват.
Катедрална фабрика „Надежда“
мъгляво жълто тайнство произвежда.
Злобата по залез в мен запява:
в ръждиви пари с песен се явява
бледа рота от деца смутени
със кървав сън в очите разширени.
В мозъка, в бетонен бункер Царя
загадъчно усмихнат хвърля зара.
В канцеларски лабиринт, на скрито
съблича той богинята с везните...
Дъбът отвън е сляп – обезлистен е:
живее вътре, с вътрешно горене.

1988

ТРЕТИ НОЕМВРИ*

Група граждани
пристигнаха от изток –
азиатски кентаври
с високо развети опашки,
и се сляха с друга група граждани,
дошли от север –
руси герои
с медени пити, вместо шитове,
със сърпове за саби.
Група граждани владяха земите
на Балканите
от Франкския тъмен запад
до златния Цариград.
Група граждани се покръстиха
и ораха земята
от Дунав до Бяло море,
и ораха с кръст душите на славяните
до Охрид до Балтийско море.
Група граждани преживяха
Османската империя
с български имена,
с чардаклии къщи
и тлъсти стада.
Група граждани приеха в Търново
най-демократична конституция.
Група граждани
преживяха две национални катастрофи
около Първата световна война
и още една национална катастрофа
след Втората световна война.
Група граждани мълчаха денем
и плакаха насън,
задавeни от дим и демагогия,
и намаляваха,
и децата им измираха от рак
и безнадеждност,
и ги биеха, и ги лъгаха,
и ги потупваха приятелски по рамото.
Група граждани
на трети ноември
наводниха площада
от Света София до Народното събрание
и камбаните на Александър Невски биеха
и многохилядната група граждани
викаше:
„Чист въздух!
Чиста вода!
Свобода,
гласност,
референдум!“

А друга група
бивши селяни –
глухи и слепи от старост,
си подаваше главите
от два прозореца на Народното събрание,
обградено от милиция ...
И на другия ден
във вестник „Работническо дело“ съобщиха,
че група граждани
внесли някаква петиция
в Народното събрание…

5 ноември 1989

* На 3 ноември 1989, една седмица преди Тодор Живков да подаде оставка, „Екогласност“ внесе петиция в Народното събрание срещу два катастрофални за еко­логията на България проекта. („Екогласност“ беше и против вече отдавна подготвяния строеж на АЕЦ „Белене“.) Хиляди подписи бяха събирани пред „Крис­тал“ в София (в градинката срещу Военния клуб). Имаше и намеса на милицията, арест и побой, въпреки, че по това време в София се провеждаше Междунаро­ден екологически форум, на който присъстваха запад­ни жураналисти. При внасянето на петицията на 3 ноември се събра митинг от около пет хиляди човека пред Св. Александър Невски. Петицията беше внесена откъм задния вход на Народното събрание. На другия ден, 4 ноември, във вестник „Работническо дело“, най-долу на предпоследната страница (последната беше по-четена от предпоследната) излезе лаконично съоб­щение: „Вчера група граждани внесоха петиция в На­родното събрание.“ Не се уточняваше от колко души се е състояла групата граждани, нито за какво е била петицията. Написах това стихотворение на следва­щия ден.  

(Тези стихотворения последно бяха публикувани в книгата ми "Любов на площада" , изд. Скалино, 2014:

14 декември 1989 г.



четвъртък, 22 октомври 2015 г.

ЕЗИКЪТ Е СЪОБЩЕНИЕТО

http://www.dnevnik.bg/analizi/2015/10/19/2629349_ezikut_e_suobshtenieto_a_trolovete_sa_naemnici_v/



          “Медията е съобщението” казва Маршал Маклуън. “The medium is the message.”  Думата medium, освен медия (преса, телевизия, радио) означава и среда, или средство.За Маклуън – всяка технология. В този смисъл, и с още по-голямо основание, можем да кажем, че езикът е съобщението. Не само защото “в началото беше Словото”,  не само защото без език, на който мислим, не може да има рационално познание и памет. Но и защото е много важно как казваме нещо.

          Имаше едно време такъв виц. Ротният командир казва на старшината: “Починала е майката на редник Иванов. Трябва да му съобщиш, но по-деликатно. Кажи му го по заобиколен начин.” Старшината събира ротата и казва: “Всички, които имат майки, три крачки пред строя, ходом марш!” Иванов също тръгва напред, а старшината му вика: “Иванов, ти къде, бе?” Така старшината разбира заобиколния начин.

          Как казваме нещо е до голяма степен това, което казваме. Ние реагираме емоционално на тона, с който нещо ни се казва (гневен, враждебен, ведър, приятелски),  повече отколкото на смисъла на думите. “Ей, какъв глупак си!” може да изразява загриженост , ако е казано от приятел, или ненавист, ако е казано от неприятел. Посланието зависи от тона. От това как го съобщаваме.

          Можем да наречем няколкото хиляди сирийци, влезли у нас, бежанци, или икономически имигранти, или ислямско нашествие и “заплаха за съществуването ни като държава”. Думите, с които казваме нещо определят значението му. Създават го в нашето съзнание. Светът е това, което мислим.

          Дубравка Угрешич в есето си “Културата на лъжата” обясняваше как медиите са насадили страх и омраза към съседите и са предизвикали на практика войните в бивша Югославия през последното десетилетие на миналия век. Страхът и омразата са заразни. При това, ако всички около теб повтарят лъжи, трябва да си много силен човек, за да продължиш да вярваш, че само ти виждаш и казваш истината.

          По комунистическо време много хора не смееха да кажат истината не само поради страх от властта. Ако всички около теб казват, че виждат нещо, а ти виждаш съвсем друго нещо, в един момент започваш да смяташ, че твоето зрение е повредено. Ако мнозинството хора те обвиняават, ча това което мислиш е престъпно, започваш да изпитваш чувство за вина и да се чувстваш като престъпник. 

          Да, медията е съобщението. Къде четем едно съобщение - в някоя от медиите на Пеевски, в Мediapool или в Дневник, в сайта на световна информационна агенция, или в сайт с неясен източник, или на стената на, човек, на когото вярваме – това е от много голямо значение.


          Но дори ако няма специфична оценка и коментар в един текст, самите думи, с които ни се съобщава нещо, което е факт, изразяват отношение към него. Думите имат различни конотации, различни нюанси на значение. Синджир и верига са уж синоними, но ракията е синджирлия, не вериглия. А хотелите са от една верига, не от един синджир. ( Друго е „синджир-марка.) Има разлика между разговор и мухабет, среща и седянка, между „тази госпожа“ и „таз женица“. Мнозина коментатори  под текстовете в електронните издания имитират диалект („К‘о й туй?“), за да изразят иронично отношение към текста. Просташкия и циничен език на жълтата преса създава светоглед.

          Все по-често ми се случва непознати хора, които са образовни, а дори и понякога студенти, на които аз говоря на ие", да ми отговарят на "ти". (Не че имам нещо против да си говорим  на „ти“ – просто разсъждавам за езика.) Някой ми обясни, че отпадането на формата “Вие” било влиянието на американските филми, където всички си говорели на "ти". Ами не, не е така! Това по-скоро е влиятнието на лошия превод на американските филми. В съвременния английски език няма изобщо форма "ти" ( 2 л. ед. ч.). Местоимението “you” може да бъдe вие ( мн.ч.) или Вие (ед.ч.).  

          Има и на български ( или поне имаше) такава учтива форма, когато говориш с познат човек, когото уважаваш, но да кажем е по-възрастен, или дори, когато говориш със свой студент или колега, на малко име, но на Вие. Може би това са формалности, но езикът има отношение и към нашето мислене. Как се обръщаме към някого е израз на това какво е отношението ни към него. Не е едно и също да се обърнем към непознат с „Ей, пич!“ или с „Извинете, господине!“

          Има и много други влияния на лошия (или буквалния) превод върху езика. Например не само банкоматът, но и продавачът вече ни казва "поставете вашата карта" или "въведете вашия пин", вместо "поставете картата си".

          Или се явяват странни нови думи като "суитчър". Суитчър на английски значи превключвател (switcher), а дрехата, която наричаме "суитчът" се нарича суетшърт (sweatshirt). Естествено чуждиците винаги звучат различно в новия език и дори изменят смисъла си. (Ярък пример за това са турските думи в българския език, които понякога значат нещо друго на турски.) Но когато една дума звучи напълно като друга, блуза като превключвател, това е твърде голямо изкривяване.

          Между другото, знае ли някой от къде произлиза думата "дънки"? Звучи като да е от английски, но на английски такава дума няма. Дънки е jeans (джинс). Теорията за магаревкиш произход не е особено състоятелна.

          Не мога да разбера също така каква е разликата между "екшън план" (любима дума на нашите политици) и план за действие? Може би екшън план звучи някак по-“cool” (по-яко). Вместо просто да  действаме по задачите -- участваме в някакъв екшън. Като Шварценегер.

          Макар че водя "уъркшоп" по творческо писане, мисля, че то си е творческа работилница. (workshop е работилница.)Това с уъркшопа е малко като едно време, когато официалното название на боклукчията беше "оператор на хигиенна машина", а на доячката „операторка на биологична единица“.  Звучи „по-яко“...

          Но тук навлизаме  в зоната на политическата коректност.  Професиите не трябва да звучат обидно, разбира се. Макар че не трябва да звучат и смешно. Още по-малко пък националностите.  Има недвусмислено расиски думи като „мангал“.

          Но наистина ли се отнасяме с по-голямо уважение към циганите, когато ги наричаме роми? (Често думата “ром” се употребява с ирония в жълтите вестници.) И трябва ли да прекръстим например руските цигански романси на руски ромски романси? И политическата коректност трябва да има някакви разумни граници.

          С какви думи казваме нещо е от огромно значение. Не способстваме ли самите ние за създаването на един опасен етнически и религиозен конфлик, когато наричаме бежанците от терора на Ислямска държава, както и от терора на Асад, ислямска сган и варварско нашествие? Силен лидер ли е Путин, или е  силов диктатор? Соросиди и американски агенти ли са враговете му, или борци за яовешки права и демокрация?  Освобождение ли беше навлизането на Съветската армия в България на 9 септември 1944, или окупация?…

          И случайна ли е силната опозиция на това да се преподават престъпленията на комунизма в училище?  
          Преди нещо да се назове, то не съществува. И по комунистическо време можеще да се говори за „грешки“ на комунизма, и дори за „извращения“ (когато говорим не за сегашмния лидер, а за някой предишен – например за Червенков по Живково време), но умишленото убийство на невинни хора не е грешка, а престъпление. Дори убийството на един невинен човек, а да не говорим за милионите жертви на сталинския терор в СССР и десетките хиляди в България.

          През деветдесетте години старите офицери от ДС заработиха над прехода към демокрация и капитализъм. Те сами се превърнаха в капиталисти ( с парите на комунистическата държава). Когато започна реституцията на дребната градска собственост – апартаменти, търговски площи  - се пусна в обръщение обидната думичка “реститутка”. Така бяха наказвани тези, които дръзваха да получават някакъв имот без да са от „нашите хора“, от службите, а по наследствено право.  А по това време никнеха като гъби „мулти“ и други „групс“...

          По същото време се промени и смисъла на думата “ченге”. По комунистическо време тя се употребяваше за доносниците на Държавна сигурност, а през 90-те години започна да се използва с положителна конотаци -  като синоним на полицай  ли превод на английската дума “cop” от филмите). „Сор“ не е обидна дума на английски, нито „ченге“ в дневния български - това значи полицай. Но едно време тази дума не означаваше дори милиционер, а доносник на ДС.

          И думата „чалга“ имаше друго значение, беше стил сватбарска народна музика. Но тогава и думата „мутра“ означаваше само грозна физиономия.

          Езикът е събщението. С лош език си създаваме врагове, с хубав език - приятели.  С двусмислици можем да набедим някого в престъпление. Но можем и да изразим  езотерична истина. Двусмислицата може да  има голяма сила, ако е умишлена : и подлият намек и поетичната метафора са видове двусмислици.

          И Хибридната война, която според някои Путин е повел не само срещу Украйна, но и срещу целия Западен свят, макар че в Източна Украйна обстрелите са ужасяващо реална, е преди всичко езикова война. А троловете са наемни бойци на тихия фронт".

          Вероятно има бойци и от другата страна на фронтовата линия . Вероятно всички живеем до известна степен в паралелни светове. Но за да не бъдем пленени в измислен от някой друг свят, е важно да се научим да разпознаваме и това, което думите крият. Важно е и да разбираме как и защо си променят смисъла.