вторник, 23 декември 2014 г.

ТОЧНО ВРЕМЕ


Това са три стихотворения от книгата ми "ТОЧНО ВРЕМЕ":
https://www.helikon.bg/books/43/-%D0%A2%D0%BE%D1%87%D0%BD%D0%BE-%D0%B2%D1%80%D0%B5%D0%BC%D0%B5_197734.html





НИЕ В ПУСТИНЯТА
        
          Тогава Иисус биде отведен от духа в пустинята,
            за да бъде изкушен от дявола.
          И приближи се до него Изкусителя и рече:
ако си Син Божий, кажи тия камъни да станат хлябове.
                                                                                  Матей, 4:1-2


Ние сами направихме
от хлябовете камъни.
Ние сами повикахме
ангелите да ни помогнат
да скочим от стрехата на храма
в прах и кръв.
Ние сами
се поклонихме на дявола,
който ни показваше света от планината.
Поклонихме се на дявола,
но света не получихме.

Тогава Изкусителят
завика с нашия собствен глас
към света:
„Вижте как сте ни изоставили в пустинята!
Вижте как умираме сами от глад!
Вижте как заради вас, заради вас,
заради вас се мъчим!“

И нашият  вопъл
ни изпълни с мъченическа наслада.



МАГДАЛЕНА


Тя продаваше парфюми
с дъх на мухъл в тъмен магазин

Вечерите си прекарваше в компанията 
на препълнен пепелник и екран
Виждаше се с мен и мълчеше отдалечена
или говореше за болести и билки
Заподозрях я, че има
таен живот
.
Веднъж, неочакван
погледнах през открехнатата
скърцаща от сдържан смях врата
.
И я видях на дъсчения сипаничав под
да си говори с гол червен залез
на петдесет години





ДВАНАЙСЕТ

1.

Kестен край пътя.
Луна расте отдалеч
като фар на влак.

2.

Прочетен вестник.
Небе в горещия прозорец
с дъх на печатница.

3.

Черноръки клони.
Залезна приливна пяна
разлиства пламък.

4.

Нова година.
Врана скача в пресен сняг.
Пише пророчество.



неделя, 7 декември 2014 г.

ТОЧНО ВРЕМЕ




 1

Планината е лилава – вече в преспи.
С лилаво грозде и бяло сирене вечерям на балкона
в „Западния парк“
преди петдесет години.
Планината се премрежва и разнищва като стари дънки.
Пращи заснежен
екран на черно-бял телевизор.
Идва Сънчо. Аз съм Сънчо. Пада нощ.
Под уличните лампи падат
тихи бели пеперуди
върху черния асфалт...

Пеперуди, пеперуди,
утре кой ще ни събуди?
Утре кой ще ни запомни
в ноемврийската мъгла?
Себе си дали ще помни?
Вият кучета тревожни,
скитат спомени бездомни
в декемврийската мъгла.
Миговете неотложни
накъде са отлетели
като пеперуди бели
през световата мъгла?
Наште мигове са ваши,
ваште мигове са наши,
или не с вас сме техни:
есенни невени вехнат
в ноемврийската мъгла.
Хайде, изберете дружки!
Светват вечерните крушки.
Отлетяхте, отлетяхте
в ноемврийската мъгла.


 2

В здрача времето се втвърдява.
Едно дете тича нагоре по белия
баир зад блока,
с вълнена шапка, черни ботуши
и дървени ски на рамо...
Планината е мамонт от ледниковата епоха,
изкопан в небето след залез...
Един оцелял английски моряк
от кораб замръзнал в Северния океан
през 1848-а
крачи със ски в канадската тундра
и влачи сандък спомени  –
мундир със златни копчета,
семейна снимка в позлатена рамка
с изсушена теменужка под стъклото
и китайски порцеланов чайник...
Най-близкото населено място
е десет хиляди мили на юг...
Но какво е времето! Какво е времето?...

Черни стъпки по белия лист на полето –
пишеш букви в безкрайно поле.
Продължаваш да крачиш нататък по здрач
без компас, без водач.
Свободата в съня те извика и ето –
свободата е бяло поле.
Ти си сам – нямаш майка, ни син, ни жена.
Ти си сам като вик в тишина.
Палиш огън, копаеш си дупка в снега.
Ти си синия сън на снега.
Утре рано ще свети световния сняг.
Свободата ще бъде пак бяло поле.
Ти ще карачиш  нататък в полето без път.
В тишината – самотен  вик.
Уста със замръзнал език.


  3

Залезът в прозореца ни заслепява.
Ние сме вътре и не чуваме
птиците и тракторите в полето.
Ние сме вътре
и  виждаме залеза в очите си –
озарени и заслепени.
Говорим, а не чуваме думите си.
Ръцете ни посягат да се хванат,
но хващат планински потоци
и корени на здравец се изтръгват
от дупките в морените.
Така сърцата ни се изтръгваха през пролетта...
Една муха овъглена от залеза
лежи между двете стъкла...

О, морени уморени
от клокочещата пяна
в боровете над  Бояна
в пролетната светлина!
О, морени уморени –
тъмни, в мъхове зелени
под прииждащата пяна
в пролетната светлина.
А потокът отминава –
отминава и остава –
камъкът се уморява
в пролетната светлина.
Никой камък не е вечен
под потока скоротечен.
О, морени уморени
в пролетната светлина!
Всичко, всичко отминава,
но това, че отминава
е което ни остава –
озарява, ослепява  –
но тече и не престава...
О, морени уморени
от клокочещата пяна
в пролетната светлина!


 4

Часовникът е спрял на два следобед.
В София котка скача от боклуджийски контейнер
превърнат на фурна от слънцето.
Жена в черно диша тежко,
приседнала на тротоара
и умира.
От сянката в отворен прозорец се чуват
стонове на влюбени ученици.
В Аржентина почва снежна буря.
В Иран екзекутират невярна съпруга.
Един рибар край остров Тасос
се крие от слънцето под бял чаршаф.
Полумесецът над Япония
потъва сред мастилени космати дракони.
А облакът над София 
е мраморна богиня,
която променя лицето си.
Милиарди хора по земята сънуват
това, което ще забравят.
Милиарди забравят будни.
Часовникът е спрял на два следобед.

Но какво е времето! Какво е времето?
Светът е уморен от бремето
на облаци и сънища неспирни,
на гробища и градове размирни...
А аз ще ви покажа само нещо,
което става тук и сега.
(Но тук и сега е някъде винаги.)
Веднъж под юлското небе горещо
и синьо като вечната тъга
морето беше страшно сънно нещо.
Аз бях на четиринадесет години.
На пясъка мълчах срещу вълната.
И гларус се присмиваше над мен.
Заспивах и в съня си се събуждах.
В морето синьо корабът червен
пътуваше към края на земята.
И там потъваше в отвъдното...
Нещата са каквито са. 
Нещата вечно са отминали.
Остава всичко в синята тъга. 
И лятото е винаги сега!

Дори когато вече сме заминали,
дори когато вече сме умрели,
каквото и да бъде утре времето, 

ще бъде както е било навремето:
ще обявяват точно
крайно време.

И синята тъга ще ни поеме
и ще бъде винаги сега.







https://www.helikon.bg/books/43/-%D0%A2%D0%BE%D1%87%D0%BD%D0%BE-%D0%B2%D1%80%D0%B5%D0%BC%D0%B5_197734.html#book_info