събота, 15 ноември 2014 г.

СЪНУВАНИ

Това е уводният разказ в сборника ми "Сънувани" , който току-що излезе (изд. Жанет-45). Нататък става по-интересно :-) 
Действието на разказите в сборника "Сънувани" се развива в България по време на комунизма, както и в САЩ през последното десетилетие на миналия  и в началото на новия век : от концентрационния лагер в Ловеч, до лагера на секта, вярваща в извънземни в Калифорния.  Има и разкази-сънища, които  са една друга хроника. 

http://www.helikon.bg/books/117/-%D0%A1%D1%8A%D0%BD%D1%83%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B8_189537.html

                                             СЪНУВАНИ


Той [Разколников] скиташе без цел. Слънцето залязваше. Някаква особена мъка бе започнала да го обзема напоследък.  В нея нямаше нищо особено остро, парливо; но от нея  вееше нещо постоянно, вечно, той предчувстваше безизходни години такава студена, умъртвяваща мъка, предчувстваше някаква вечност върху „един аршин пространство“.
                                    Ф.М. Достоевски, „Престъпление и наказание“*





* Он бродил без цели. Солнце заходило. Какая-то особенная тоска начала
сказываться ему в последнее время. В ней не было чего-нибудь особенно
едкого, жгучего; но от нее веяло чем-то постоянным, вечным,
предчувствовались безысходные годы этой холодной, мертвящей тоски,
предчувствовалась какая-то вечность на "аршине пространства".(Преводът е на Грорги Константинов.)



АСТЕРОИД

Сънувах странен сън. Лежа сам на един малък астероид: гладка скала с форма на продълговат картоф.  Повърхността е добре осветена – като преспа в лунна нощ. Катранената вселена е навсякъде. Големи и малки звезди, и небулози, комети и метеоритни дъждове прелитат около мен. 

        Моята скала е като застинала в нищото. Макар че и тя лети със страшна скорост през вселената. Чувствам, че се движа само когато друго небесно тяло премине наблизо, а това се случва веднъж на 10-20 години. Тогава сякаш пропадам във водовъртеж, а главата ми се разцепва от непоносимия рев на прелитащото. През цялото останало време моята осветена скала виси забравена в мрака и тишината на пространството. 
  
         Астероидите нямат атмосфера, но на моя някак си можеше да се диша. Имаше и достатъчно гравитация, за да ходя по скалата и да спя на повърхността ѝ, като че ли е планета. Явно плътността на камъка под краката ми беше по-голяма дори от плътността на буцата, която усещах в гърлото си, щом се събудех на астероида. 

      Не мога да си спомня как и кога съм се озовал тук. Все пак, по наблюденията си върху движенията на далечните звезди, разбирам, че минават хиляди години. Хиляди години без идея защо съм тук и откъде съм се взел!... Но всъщност какво е дори само една година на изолиран астероид далеч от слънцето?
Нямах спомен да съм ял или общувал с други живи същества през живота си. Бях гол, но не изпитвах студ или топлина на скалата.  Как мога дори да съм сигурен какво съм? Няма други като мен, с които да се сравня.
Но всеки път, когато заспивах върху голата скала, сънищата ми се изпълваха с човешки контакти. Бях сънувал много земни хора. Бях говорил в съня си стотици човешки езици. Бях се раждал и умирал  през най-различни епохи...
Толкова чужди човешки съдби! А моята е само да ги сънувам. Години, векове и хилядолетия сънувах живота на другите...

Събуждах се в съня си, протягах ръце над главата си да раздвижа пукащия си врат, вкочанен от сънуване. После обикалях малката скала. Тя беше едновременно добре позната и напълно странна за мен. Като собственото ми тяло. Обикалях я трескаво във всички посоки, но си оставах на същото място. Сякаш бях заседнал в асансьор – но завинаги. Босите ми крака чувстваха невероятната твърдост на малкото тяло под мен.
Обръщах лице нагоре и дълго гледах звездите. Познатата топка от неизразима тъга пулсираше в гърлото ми. Единственото нещо в будния ми живот, което изглеждаше живо, бяха тези студени космически тела на светлинни години от мен в празното.
Гледах небето и си мислех: Къде ли е тази планета, която все съну­вам? Дали ще мина покрай нея някой ден?... Но ако я доближа прекалено, ако гравитацията ѝ ме засмуче... дали тогава Земята би устояла на сблъсък с моята самотна скала, по-тежка от планета?... Не, по-добре изобщо да не доближавам Земята! Не искам да се чувствам виновен за края ѝ...

Мълчанието на звездите ми казва нещо. Тяхната невъобразима отдалеченост ми е близка. Знаем се с тези самотни светила откакто свят светува. Взирам се във вселенския мрак часове и години. Той е навсякъде – около мен, под мен, над мен. И вътре в мен. После се просвам на твърдия камък и се опитвам да заспя…

Щом заспя, един ширококрил прозорец на прясно боядисана стая се отваря пред очите ми. Месец юли е, ранен следобед на планетата Земя.  Аз съм в един средноголям град, наречен София, в края на 20-ти век по човешкото летоброене.
        
Прозрачните пердета се движат в топлия вятър. В синьото небе бели облаци плуват бавно и се променят постоянно. Короната на стария орех шуми пред прозореца. Слънцето играе в листата както светлините и сенките върху лицето на Богородица от византийска мозайка. Мирише на блажна боя и лятна градина. Отекват далечни детски и птичи гласове…
 
Можех да си стоя така и да гледам през прозореца до края на живота си. Не ми трябваше друго. Това беше моят изгубен рай.

„Дали отсъствието на света го прави толкова красив?“, си казах в съня си. И се събудих.

Няма коментари:

Публикуване на коментар