понеделник, 27 октомври 2014 г.

МОЯТА 1989-ТА ГОДИНА

           Дори и най-добрите икономисти не успяват да предвидят големите световни кризи. Дори и най-добрите сеизмолози са безсилни да предскажат катастрофалните земетресения. Марксистката теория за предвидимост и „неизбежност“ на историческия процес доказа своята несъстоятелност. Идеолозите на комунизма бяха уверени, че едно „ново и справедливo“ общество ще победи капитализма. Но по-вярна се оказа народната мъдрост: „Човек предполага, Господ – разполага.“
Разбира се „новото и справедливо общество“ на братство и равенство не беше това, за което се представяше, а една брутална диктатура на комунистическата партия.  И разбира се то не победи капитализма. В края на студената война стана ясно, че в марксиската теория  нещо е сбъркано.
 Но дори Збигнев Бжежински не беше предвидил внезапното рухване на тоталитарите комунистически режими в Източна Европа.
Има неочаквани от никого революционни вълни, внезапни цунамита, които връхлитат света, или някоя негова част, и променят рязко картата на региона и културно-политическия климат. Макар и отдавна да беше ясно, че Съветският блок  губи студената война на икономическия фронт, никой не очакваше внезапното рухване, внезапната революционна вълна, която преживяхме през есента на 1989 година.
 Разбира се, любителите на конспиративни теории, които имат носталгия към комунизма, виждаха, и още виждат във всичко дългата ръка на Вашингтон. Лошият чичо Сам или лошият чичо Рейгън е организирал  подмолно, чрез тайните си служби, рухването на комунизма. Но ако американските тайни служби можеха да организират революции или всенародни протести, които свалят режими, Студената война щеше да е приключила още през 50-те години. И ако КГБ можеше да организира революции или всенародни протести, комунизмът щеше да е победил в Лондон, Париж и Вашингтон.
 Безспорно всички заинтересовани тайни служби се опитват да се намесват в съществуващи вече революционни ситуации и да се възползват от тях. Но никоя агентура не може да внуши на милиони хора да забравят страха си от един диктаторски режим и да излязат на масови протести по улиците – и то не само в една отделна държава, а на половин континент.
Трусовете, предизвикали голямото цунами в Източна Европа, което през есента на 1989-та отнесе старите комунистически режими в този регион – от Източен Берлин до София –бяха започнали отдавна. Но никой не можа да предвиди какво точно предвещават тези локални трусове. Берлинската стена падна на 9 ноември, Тодор Живков – на 10 ноември. През същата есен се случи и Кадифената революция в Прага и доста не-кадифената гражданска война в Букурещ. Във Варшава нещата се случиха по-рано.
През втората половина на 1980-те години, макар и никога да  не либерализира централизираната държавна икономика на СССР ( и това беше основната му грешка), Горбачов  беше започнал да демократизира Русия. Цензурата отслабваше, намаляваха политическите преследвания, имаше стремеж да се създаде един комунизъм с човешко лицe” – какъвто самата Русия, в лицето на Леонид Брежнев, не беше разрешила на чехите и словаците 20 години по-рано, във времето на Пражката пролет. 
Съветската демоктатизацията без икономическа реформа доведе до това, че КГБ създаде своя нова олигархична власт. Комунистите станаха новите капиталисти. За съжаление, това се случи до някъде и в България след 10 ноември 1989-та.
В средата на 80-те години в България, парадоксално, започнахме да четем списание Огоньок  и да гледаме руската телевизия. (Тази втора програма по нашата телевизия, която до тогава беше олицетворение на убийствената скука.) Докато СССР се демократизираше по времето на Горбачов,  България сякаш затъваше все повече в блатото на икономически упадък, политическа ретроградност и безвремие. По това време беше извършен  възродителния процес, т.е. насилственото преименуване на турците. По същото време имаше и тежък режима на тока и осезаемо общо обедняване. Все по-голямата мизерия и стагнация и по улиците и в душите на хората беше отчайваща.
Надигаше се недоволство. Дори някои таксиметровите шофьори започнаха открито да псуват Живков пред клиентите си, което в по-ранен период би било немислимо. Горбачов спря заглушаването на “Свободна Европа”, “Дойче Веле” и  “Гласът на Америка”. И ние можехме безпрепятствено да ги слушаме всеки ден. (Разбира се, не на публични места, а тихо вкъщи.) Слушахме ги, за да чуем за себе си. Защото не можехме да чуем истината за това, което става у нас от нашите държавно-контролирани медии.
Тогава нямаше интетнет, скайп, фейсбук. Желязната завеса беше физически осезаема и непреодолима. Като бетонната стреляща стена в центъра на Берлин. На много малък процент от българите беше разрешено да отидат дори на екскурзия на Запад. В клатушкащия се кален рейс към неотоплената едностайна панелка с режим на тока, или на опашката в хлебарницата, хората можеха само да мечтаят да видят широкия свят, камо ли да учат и работят извън България.
Разбира се, някои отговорни кадри на Държавна сигурност в края на осемдесетте вече караха западни коли по улиците на София и бяха почнали да изнасят тайно държавните пари в Западни банки.
 През есента на 1988 г. в София се създаде про-Горбачовския “Клуб за подкрепа на гласността и преустройството”.  А преди това  вече беше създаден Русенския комитет, Независимото дружество за защита на правата на човека. Създаде се и Екогласност. Това бяха нелегални организации. Дори протестите срещу замърсяването на Русе, идващо от Румъния, бяха забранени. Всичко, което не беше организирано от Партията и нейната собствена държава се третираше като вражеска дейност.
           Все още е широко разпространена представата, че в България не е имало никаква съпротива срещу комунизма преди 10 ноември 1989, или поне преди последните месеци на Живковия режим; че България е била най-безропотният и верен сателит на СССР. Мнозина и днес смятат, че всички дисиденти в края на 1980-те са били някакви подставени лица на тайните служби, а в по-ранни години не е имало никакви недоволства и протести срещу режима. Тази фалшификация на историята започна да се прави целенасочено в началото на  90-те именно от хора на бившите тайни служби, докато други от тях трескаво перяха куфарчета с държавни пари извън България. Вярно е, че много агенти  на ДС бяха инфилтрирани в дисидентските групи. Но това не значи, че всички в тези групи са били подставени лица, че не е имало дисиденти.
Уви, днес повечето по-млади хора дори не могат да си представят мащабите на репресиите, започнали в България веднага след съветската окупация на страната на 9 септември 1944-та година. Не се разказва на учениците в училище колко стотици хиляди хора са били избити, или малтретирани по лагерите и затворите по време на комунизма. Доскоро нищо не се говореше за горянското движене от края на 40-те и началото на 50-те, което е може би най-масовата въоръжена съпротива срещу комунистически режим в Източна Европа. 
Репресиите у нас са били изключително жестоки.
         В края на 1980-те, дори и сред тези, които знаеха за репресиите от 1950-те, имаше мнозина, които смятаха, че по време на Живков вече  не е имало лагери и политически затворници. Не знаехме нищо за лагерите в Ловеч и Скравена, или за повторното отваряне на Белене” през 80-те. Не се знаеше за хора като Александър Стрезов или Любомир Собаджиев, прекарали дълги години по затворите само за това, че публично ( или пред близки приятели) са се изказали против режима точно през последните десетилетия на комунизма.  Не се знаеше, че например джазовият музикант Алекасандър Николов, известен  като Сашо Сладура, е пратен в лагера в Ловеч за разказване на вицове и веднага убит там през 1961 година. Тепърва трябва да се пише историята на комунизма, която и до днес, 25 години по късно, не се изучава в нашите училища и не се знае добре от повечето хора.
          Но каква беше 1989-та година за мен?
Ще си позволя да започна с малко лична предистория, защото повечето хора, които не знаят много за мен, като чуят фамилното ми име казват “този пък кога се пребоядиса”. Известно е, че баща ми, поетът Любомир Левчев,  както и други български писатели, художници и артисти от онова време, беше близък с Людмила Живкова. В детството ми, преди гимназията, баща ми беше млад поет, който живееше като зарвян зет при родителите на майка ми, художничката Дора Бонева, или в паянтовата къща на прадядо ми в Павлово с тоалетна на двора. Политическата кариетра на баща ми започна по-късно и като тийнейджър съм се ползвал от привилегиите на семейството си – голям апартамент, кола, почивна станция. Позвал съм се и от друг тип привилегия, да живея в дом, в който изкуството и културата бяха най-важното нещо. След като завърших английската гимназия и изкуствознание в Художествената академия, започнах работа като редактор в издателство „Народна култура“  и преводач на американски поети като Алън Гинзбърг.
В началото на 80-те написах едно стихотворение за “другарите с винчестери над камините”  и за това че не само глиганите, но и кротките прасета “за Коледа ще ги заколят”.  Оказа се че още тогава, е започнало да се трупа досие от 300 страници с доноси за мен, което е било унищожено през 1990 г., както разбрах наскоро.  Казвайки това съм далеч от мисълта да се представям за някаквъв герой, по-скоро го споменавам в своя защита. Много добре знам какво са преживели  десетки хиляди хора, репресирани, затваряни и убивани по време на комунизма заради свободно изказано мнение или дори само заради това, че призхождат от „буржоазно семейство“. Би било абсурдно да се сравнявам с тях.
            През януари 1989 с поета Едвин Сугарев започнахме да издаваме нашите “самиздати”  – списанията “Глас” и “Мост”. По същото време се събираше подписка в подкрепа на друг поет, Петър Манолов, който беше тормозен от милицията. Един ден отидох у Блага Димитрова – знаех, че тя и съпругът й  Йордан Василев са членове на Клуба за гласност – и поисках да подпиша писмото, както и да стана член на Клуба. Там се запознах и с авторът на инкриминираната книга ФашизмаЖелю Желев. Малко по-късно двамата с Евдин Сугарев станахме членов и на Екогласност.
            Първо ние с Едвин мислиехме да подготвим два броя от едно списание, така че ако ни арестуват след първия брой, някой да пусне втори. Но после решихме просто да направим две отделни списания. Списанията бяха буквално писани на пишеща машина. Корицата на моето направи художникът Стефан Десподов, а на списание Мостна Едвин –  Владо Руменов.
Ние, разбира се, нямахме компютри, да не говорим за принтери, а интернет щеше да се появи цели 6 години по-късно. По това време в София имаше само два обществено достъпни ксерокса, които бяха под наблюдение. На Едвин му хрумна да ползваме за отпечатването на списанията двустранна фотохартия, каквато се продаваше. С помощта на обикновена електрическа крушка в тъмна стая отпечатвахме машинописните страници върху фотохартията. После  ги проявявахме във ваната в банята ми. Това отне доста време.
         Сред авторите в моя Гласбяха Желю Желев, Блага Димитрова, Михаил Неделчев, Ани Илков, Георги Рупчев ,Миглена Николчина, Александър Кьосев, Борис Роканов, Румен Леонидов, Иван Кръстев, Деян Кюранов, Миряна Башева, Виктор Пасков, Кеасимир Дамянов, Елка Константинова, Александър Панов, Елисавета Мусакова, Данила Стоянова, както и Цветан Тодоров ( в превод). Имаше и преводи на Солженицин и Чеслав Милош и други.
 Произведохме по 50 бройки от “Глас” и “Мост” и ги раздадохме лично на хора, които смятахме, че имат демократични убеждения. Много от тях след това направиха допълнителни копия, които също раздаваха  и така тиражът постоянно нарастваше. Това беше всъщност самиздатът – текст, който сам се издава. Но за списанията наистина се разчу едва, когато Румяна Узунова ги спомена по ”Свободна Европа”.
           Главната дейност на т. нар. “неформални” групи беше да  подписват протестни писма и петиции, които публично се огласяваха – разбира се не чрез официалните медии, но чрез самиздат или Свободна Европа. Доста преди нас това бяха правили и правеха чехите и поляците. У нас в тази дейност се включиха някои от най-известните български интелектуалци – между които Радой Ралин, Блага Димитрова,Борис Христов, Желю Желев (председател на Клуба за гласност), Михаил Неделчев, Димитър Коруджиев, Георги Величков, Марко Ганчев и други – както и мнозина по-млади. Ние с Едвин тогава бяхме от най-младите.
В третия брой на “Глас” публикувах открито писмо на полски интелектуалци, между които и Анджей Вайда, до министъра на правосъдието на Народна Република България с призив за освобождаването на български полит-затворници, като бяха изредени 10 конкретни имена, включително на български турци.
            Спомням си как Румняна Узунова, четейки поредната българска протестна петиция по радио Свободна Европа каза: ”И най-учудващото е, че сред имената на подписалите е и синът на председателя на Съюза на писателите Любомир Левчев.” Едва по-късно се запознахме лично с нея.
С Едвин Сугарев бяхме глобени за публикуване на нерегистрирани периодични издания”. Глобата беше доста голяма за тогавашния стандарт на живот. Уволниха ме от работа в издателство “Народан култура”. Извикаха ме и в Българска книга и печат” (цензурата в печата и книгоиздаването, без чието удобрение не можеше да излезе нито една книга или списание в България) и ме заплашиха, че ако издам още един брой  от списанието с мен ще се занимава Държавна сигурност и ме грози затвор.  Издадох още един брой по време на Екофорума.
 През октомври в София се състоя международен Екологически форум и за него дойдоха чуждестранни журналисти. Екогласност започна да събира подписи в градинката пред ресторант Кристал под петиция с екологически искания, срещу два безумни проекта за Рила и река Места. (Екогласност беше и против строежа на АЕЦ Белене“,впрочем.) Събирахме подписите доста време. Събраха се много хиляди. Хората спираха както минаваха през градинката и подписваха. Накрая властите не издържаха и въпреки чуждест ранните журналисти извършиха арест и побой над някои от събиращите подписите.
Но на трети ноември беше организиран голям митинг пред  ”Св. Александър Невски”. Събраха се около седем хиляди души и така петицията беше публично и шумно внесена в Народното събрание. За първи път такава огромна маса хора се събраха на протест в комунистическа София. А на другия ден вестник  Работническо дело с мънички букви в долния край на предпоследната страница ( последната беше по-четена) съобщи, че група граждани внесли петиция (не се казваше каква точно) в Народното събрание. Написах стихотворението Група граждани по този повод.
           Никой тогава не можеше да си представи, че само една седмица по-късно Тодор Живков, притиснат от по-млади комунисти с горбачовска подкрепа, ще подаде оставка. Живков беше заявил, че ще се сниши, за да изчака “да премине бурята” ( на перестройката), но бурята в крайна сметка го помете. Бурята на перестройката не пожали и самия Горбачов, който наивно вярваше, че комунизмът може да се преустрои и демократизира.
Строят беше прогнил и  просто се сгромоляса – главно по икономически причини. Нито Рейгън, нито Горбачов бяха истинската причина за падането на съветския комунизъм, а икономическата му несъстоятелност. 
Все пак недоволството на хората в крайна сметка събори системата. 
Можеш да лъжеш всички хора до някое време и някои хора през цялото време, но не можеш да лъжеш всички хора през цялото време, “ е казал Линкълн.  За съжаление у нас много хора се оставят да бъдат лъгани повече от един път – през цялото време .
Какво се случи през последните 25 години е друг и не  по-малко важен въпрос. Но до голяма степен неудачите ни през тези години, факът че днес сме най-бедната страна в Европейския съюз, се дължат именно на това, че наследството ни от комунистическо време още е тъжна реалност.  Държавна сигурност се опитваше да дирижира прехода у нас.  Слава Богу, макар и с много засечки, тръгнахме по евроатлантическия път.
Животът ни не е песен. Но всеки, който твърди, че сега България е по-зле отколкото е била по комунистическо време, или умишлено лъже младите хора, или лъже себе си.
 Живях в САЩ между 1994 и 2007 година. Когато се върнах в България, положителната промяна, която видях беше направо изумителна. От дистанция общата картина се вижда по-ясно. А можем да бъдем много по-добре, ако се справим с корупцията и беззаконието! Нищо не трябва да ни спира и връща назад към онези мрачни времена.





Тук са двете стихотворения, "Предчувствие за тържество" и "Трети номвре", които споменавам в текста: 


Няма коментари:

Публикуване на коментар