понеделник, 27 октомври 2014 г.

МОЯТА 1989-ТА ГОДИНА

           Дори и най-добрите икономисти не успяват да предвидят големите световни кризи. Дори и най-добрите сеизмолози са безсилни да предскажат катастрофалните земетресения. Марксистката теория за предвидимост и „неизбежност“ на историческия процес доказа своята несъстоятелност. Идеолозите на комунизма бяха уверени, че едно „ново и справедливo“ общество ще победи капитализма. Но по-вярна се оказа народната мъдрост: „Човек предполага, Господ – разполага.“
Разбира се „новото и справедливо общество“ на братство и равенство не беше това, за което се представяше, а една брутална диктатура на комунистическата партия.  И разбира се то не победи капитализма. В края на студената война стана ясно, че в марксиската теория  нещо е сбъркано.
 Но дори Збигнев Бжежински не беше предвидил внезапното рухване на тоталитарите комунистически режими в Източна Европа.
Има неочаквани от никого революционни вълни, внезапни цунамита, които връхлитат света, или някоя негова част, и променят рязко картата на региона и културно-политическия климат. Макар и отдавна да беше ясно, че Съветският блок  губи студената война на икономическия фронт, никой не очакваше внезапното рухване, внезапната революционна вълна, която преживяхме през есента на 1989 година.
 Разбира се, любителите на конспиративни теории, които имат носталгия към комунизма, виждаха, и още виждат във всичко дългата ръка на Вашингтон. Лошият чичо Сам или лошият чичо Рейгън е организирал  подмолно, чрез тайните си служби, рухването на комунизма. Но ако американските тайни служби можеха да организират революции или всенародни протести, които свалят режими, Студената война щеше да е приключила още през 50-те години. И ако КГБ можеше да организира революции или всенародни протести, комунизмът щеше да е победил в Лондон, Париж и Вашингтон.
 Безспорно всички заинтересовани тайни служби се опитват да се намесват в съществуващи вече революционни ситуации и да се възползват от тях. Но никоя агентура не може да внуши на милиони хора да забравят страха си от един диктаторски режим и да излязат на масови протести по улиците – и то не само в една отделна държава, а на половин континент.
Трусовете, предизвикали голямото цунами в Източна Европа, което през есента на 1989-та отнесе старите комунистически режими в този регион – от Източен Берлин до София –бяха започнали отдавна. Но никой не можа да предвиди какво точно предвещават тези локални трусове. Берлинската стена падна на 9 ноември, Тодор Живков – на 10 ноември. През същата есен се случи и Кадифената революция в Прага и доста не-кадифената гражданска война в Букурещ. Във Варшава нещата се случиха по-рано.
През втората половина на 1980-те години, макар и никога да  не либерализира централизираната държавна икономика на СССР ( и това беше основната му грешка), Горбачов  беше започнал да демократизира Русия. Цензурата отслабваше, намаляваха политическите преследвания, имаше стремеж да се създаде един комунизъм с човешко лицe” – какъвто самата Русия, в лицето на Леонид Брежнев, не беше разрешила на чехите и словаците 20 години по-рано, във времето на Пражката пролет. 
Съветската демоктатизацията без икономическа реформа доведе до това, че КГБ създаде своя нова олигархична власт. Комунистите станаха новите капиталисти. За съжаление, това се случи до някъде и в България след 10 ноември 1989-та.
В средата на 80-те години в България, парадоксално, започнахме да четем списание Огоньок  и да гледаме руската телевизия. (Тази втора програма по нашата телевизия, която до тогава беше олицетворение на убийствената скука.) Докато СССР се демократизираше по времето на Горбачов,  България сякаш затъваше все повече в блатото на икономически упадък, политическа ретроградност и безвремие. По това време беше извършен  възродителния процес, т.е. насилственото преименуване на турците. По същото време имаше и тежък режима на тока и осезаемо общо обедняване. Все по-голямата мизерия и стагнация и по улиците и в душите на хората беше отчайваща.
Надигаше се недоволство. Дори някои таксиметровите шофьори започнаха открито да псуват Живков пред клиентите си, което в по-ранен период би било немислимо. Горбачов спря заглушаването на “Свободна Европа”, “Дойче Веле” и  “Гласът на Америка”. И ние можехме безпрепятствено да ги слушаме всеки ден. (Разбира се, не на публични места, а тихо вкъщи.) Слушахме ги, за да чуем за себе си. Защото не можехме да чуем истината за това, което става у нас от нашите държавно-контролирани медии.
Тогава нямаше интетнет, скайп, фейсбук. Желязната завеса беше физически осезаема и непреодолима. Като бетонната стреляща стена в центъра на Берлин. На много малък процент от българите беше разрешено да отидат дори на екскурзия на Запад. В клатушкащия се кален рейс към неотоплената едностайна панелка с режим на тока, или на опашката в хлебарницата, хората можеха само да мечтаят да видят широкия свят, камо ли да учат и работят извън България.
Разбира се, някои отговорни кадри на Държавна сигурност в края на осемдесетте вече караха западни коли по улиците на София и бяха почнали да изнасят тайно държавните пари в Западни банки.
 През есента на 1988 г. в София се създаде про-Горбачовския “Клуб за подкрепа на гласността и преустройството”.  А преди това  вече беше създаден Русенския комитет, Независимото дружество за защита на правата на човека. Създаде се и Екогласност. Това бяха нелегални организации. Дори протестите срещу замърсяването на Русе, идващо от Румъния, бяха забранени. Всичко, което не беше организирано от Партията и нейната собствена държава се третираше като вражеска дейност.
           Все още е широко разпространена представата, че в България не е имало никаква съпротива срещу комунизма преди 10 ноември 1989, или поне преди последните месеци на Живковия режим; че България е била най-безропотният и верен сателит на СССР. Мнозина и днес смятат, че всички дисиденти в края на 1980-те са били някакви подставени лица на тайните служби, а в по-ранни години не е имало никакви недоволства и протести срещу режима. Тази фалшификация на историята започна да се прави целенасочено в началото на  90-те именно от хора на бившите тайни служби, докато други от тях трескаво перяха куфарчета с държавни пари извън България. Вярно е, че много агенти  на ДС бяха инфилтрирани в дисидентските групи. Но това не значи, че всички в тези групи са били подставени лица, че не е имало дисиденти.
Уви, днес повечето по-млади хора дори не могат да си представят мащабите на репресиите, започнали в България веднага след съветската окупация на страната на 9 септември 1944-та година. Не се разказва на учениците в училище колко стотици хиляди хора са били избити, или малтретирани по лагерите и затворите по време на комунизма. Доскоро нищо не се говореше за горянското движене от края на 40-те и началото на 50-те, което е може би най-масовата въоръжена съпротива срещу комунистически режим в Източна Европа. 
Репресиите у нас са били изключително жестоки.
         В края на 1980-те, дори и сред тези, които знаеха за репресиите от 1950-те, имаше мнозина, които смятаха, че по време на Живков вече  не е имало лагери и политически затворници. Не знаехме нищо за лагерите в Ловеч и Скравена, или за повторното отваряне на Белене” през 80-те. Не се знаеше за хора като Александър Стрезов или Любомир Собаджиев, прекарали дълги години по затворите само за това, че публично ( или пред близки приятели) са се изказали против режима точно през последните десетилетия на комунизма.  Не се знаеше, че например джазовият музикант Алекасандър Николов, известен  като Сашо Сладура, е пратен в лагера в Ловеч за разказване на вицове и веднага убит там през 1961 година. Тепърва трябва да се пише историята на комунизма, която и до днес, 25 години по късно, не се изучава в нашите училища и не се знае добре от повечето хора.
          Но каква беше 1989-та година за мен?
Ще си позволя да започна с малко лична предистория, защото повечето хора, които не знаят много за мен, като чуят фамилното ми име казват “този пък кога се пребоядиса”. Известно е, че баща ми, поетът Любомир Левчев,  както и други български писатели, художници и артисти от онова време, беше близък с Людмила Живкова. В детството ми, преди гимназията, баща ми беше млад поет, който живееше като зарвян зет при родителите на майка ми, художничката Дора Бонева, или в паянтовата къща на прадядо ми в Павлово с тоалетна на двора. Политическата кариетра на баща ми започна по-късно и като тийнейджър съм се ползвал от привилегиите на семейството си – голям апартамент, кола, почивна станция. Позвал съм се и от друг тип привилегия, да живея в дом, в който изкуството и културата бяха най-важното нещо. След като завърших английската гимназия и изкуствознание в Художествената академия, започнах работа като редактор в издателство „Народна култура“  и преводач на американски поети като Алън Гинзбърг.
В началото на 80-те написах едно стихотворение за “другарите с винчестери над камините”  и за това че не само глиганите, но и кротките прасета “за Коледа ще ги заколят”.  Оказа се че още тогава, е започнало да се трупа досие от 300 страници с доноси за мен, което е било унищожено през 1990 г., както разбрах наскоро.  Казвайки това съм далеч от мисълта да се представям за някаквъв герой, по-скоро го споменавам в своя защита. Много добре знам какво са преживели  десетки хиляди хора, репресирани, затваряни и убивани по време на комунизма заради свободно изказано мнение или дори само заради това, че призхождат от „буржоазно семейство“. Би било абсурдно да се сравнявам с тях.
            През януари 1989 с поета Едвин Сугарев започнахме да издаваме нашите “самиздати”  – списанията “Глас” и “Мост”. По същото време се събираше подписка в подкрепа на друг поет, Петър Манолов, който беше тормозен от милицията. Един ден отидох у Блага Димитрова – знаех, че тя и съпругът й  Йордан Василев са членове на Клуба за гласност – и поисках да подпиша писмото, както и да стана член на Клуба. Там се запознах и с авторът на инкриминираната книга ФашизмаЖелю Желев. Малко по-късно двамата с Евдин Сугарев станахме членов и на Екогласност.
            Първо ние с Едвин мислиехме да подготвим два броя от едно списание, така че ако ни арестуват след първия брой, някой да пусне втори. Но после решихме просто да направим две отделни списания. Списанията бяха буквално писани на пишеща машина. Корицата на моето направи художникът Стефан Десподов, а на списание Мостна Едвин –  Владо Руменов.
Ние, разбира се, нямахме компютри, да не говорим за принтери, а интернет щеше да се появи цели 6 години по-късно. По това време в София имаше само два обществено достъпни ксерокса, които бяха под наблюдение. На Едвин му хрумна да ползваме за отпечатването на списанията двустранна фотохартия, каквато се продаваше. С помощта на обикновена електрическа крушка в тъмна стая отпечатвахме машинописните страници върху фотохартията. После  ги проявявахме във ваната в банята ми. Това отне доста време.
         Сред авторите в моя Гласбяха Желю Желев, Блага Димитрова, Михаил Неделчев, Ани Илков, Георги Рупчев ,Миглена Николчина, Александър Кьосев, Борис Роканов, Румен Леонидов, Иван Кръстев, Деян Кюранов, Миряна Башева, Виктор Пасков, Кеасимир Дамянов, Елка Константинова, Александър Панов, Елисавета Мусакова, Данила Стоянова, както и Цветан Тодоров ( в превод). Имаше и преводи на Солженицин и Чеслав Милош и други.
 Произведохме по 50 бройки от “Глас” и “Мост” и ги раздадохме лично на хора, които смятахме, че имат демократични убеждения. Много от тях след това направиха допълнителни копия, които също раздаваха  и така тиражът постоянно нарастваше. Това беше всъщност самиздатът – текст, който сам се издава. Но за списанията наистина се разчу едва, когато Румяна Узунова ги спомена по ”Свободна Европа”.
           Главната дейност на т. нар. “неформални” групи беше да  подписват протестни писма и петиции, които публично се огласяваха – разбира се не чрез официалните медии, но чрез самиздат или Свободна Европа. Доста преди нас това бяха правили и правеха чехите и поляците. У нас в тази дейност се включиха някои от най-известните български интелектуалци – между които Радой Ралин, Блага Димитрова,Борис Христов, Желю Желев (председател на Клуба за гласност), Михаил Неделчев, Димитър Коруджиев, Георги Величков, Марко Ганчев и други – както и мнозина по-млади. Ние с Едвин тогава бяхме от най-младите.
В третия брой на “Глас” публикувах открито писмо на полски интелектуалци, между които и Анджей Вайда, до министъра на правосъдието на Народна Република България с призив за освобождаването на български полит-затворници, като бяха изредени 10 конкретни имена, включително на български турци.
            Спомням си как Румняна Узунова, четейки поредната българска протестна петиция по радио Свободна Европа каза: ”И най-учудващото е, че сред имената на подписалите е и синът на председателя на Съюза на писателите Любомир Левчев.” Едва по-късно се запознахме лично с нея.
С Едвин Сугарев бяхме глобени за публикуване на нерегистрирани периодични издания”. Глобата беше доста голяма за тогавашния стандарт на живот. Уволниха ме от работа в издателство “Народан култура”. Извикаха ме и в Българска книга и печат” (цензурата в печата и книгоиздаването, без чието удобрение не можеше да излезе нито една книга или списание в България) и ме заплашиха, че ако издам още един брой  от списанието с мен ще се занимава Държавна сигурност и ме грози затвор.  Издадох още един брой по време на Екофорума.
 През октомври в София се състоя международен Екологически форум и за него дойдоха чуждестранни журналисти. Екогласност започна да събира подписи в градинката пред ресторант Кристал под петиция с екологически искания, срещу два безумни проекта за Рила и река Места. (Екогласност беше и против строежа на АЕЦ Белене“,впрочем.) Събирахме подписите доста време. Събраха се много хиляди. Хората спираха както минаваха през градинката и подписваха. Накрая властите не издържаха и въпреки чуждест ранните журналисти извършиха арест и побой над някои от събиращите подписите.
Но на трети ноември беше организиран голям митинг пред  ”Св. Александър Невски”. Събраха се около седем хиляди души и така петицията беше публично и шумно внесена в Народното събрание. За първи път такава огромна маса хора се събраха на протест в комунистическа София. А на другия ден вестник  Работническо дело с мънички букви в долния край на предпоследната страница ( последната беше по-четена) съобщи, че група граждани внесли петиция (не се казваше каква точно) в Народното събрание. Написах стихотворението Група граждани по този повод.
           Никой тогава не можеше да си представи, че само една седмица по-късно Тодор Живков, притиснат от по-млади комунисти с горбачовска подкрепа, ще подаде оставка. Живков беше заявил, че ще се сниши, за да изчака “да премине бурята” ( на перестройката), но бурята в крайна сметка го помете. Бурята на перестройката не пожали и самия Горбачов, който наивно вярваше, че комунизмът може да се преустрои и демократизира.
Строят беше прогнил и  просто се сгромоляса – главно по икономически причини. Нито Рейгън, нито Горбачов бяха истинската причина за падането на съветския комунизъм, а икономическата му несъстоятелност. 
Все пак недоволството на хората в крайна сметка събори системата. 
Можеш да лъжеш всички хора до някое време и някои хора през цялото време, но не можеш да лъжеш всички хора през цялото време, “ е казал Линкълн.  За съжаление у нас много хора се оставят да бъдат лъгани повече от един път – през цялото време .
Какво се случи през последните 25 години е друг и не  по-малко важен въпрос. Но до голяма степен неудачите ни през тези години, факът че днес сме най-бедната страна в Европейския съюз, се дължат именно на това, че наследството ни от комунистическо време още е тъжна реалност.  Държавна сигурност се опитваше да дирижира прехода у нас.  Слава Богу, макар и с много засечки, тръгнахме по евроатлантическия път.
Животът ни не е песен. Но всеки, който твърди, че сега България е по-зле отколкото е била по комунистическо време, или умишлено лъже младите хора, или лъже себе си.
 Живях в САЩ между 1994 и 2007 година. Когато се върнах в България, положителната промяна, която видях беше направо изумителна. От дистанция общата картина се вижда по-ясно. А можем да бъдем много по-добре, ако се справим с корупцията и беззаконието! Нищо не трябва да ни спира и връща назад към онези мрачни времена.





Тук са двете стихотворения, "Предчувствие за тържество" и "Трети номвре", които споменавам в текста: 


неделя, 12 октомври 2014 г.

ДПС ВЪВ ВЛАСТТА, ТРОЙНА КОАЛИЦИЯ С ГЕРБ, ИЛИ ИЗБОРИ ПРЕЗ ЗИМАТА


По време на насилствената промяна на имената на българските турци, цинично и подло наречена от живковия режим „възродителен процес“, аз бях един от тези, които открито защитатаха правата на най-голямото етническо малцинство в България.  Подписвал съм писма в подкрепа на българските турци и съм публикувал текстове в тяхна подкрепа в моето нелегално тогава списание „Глас“. Винаги съм защитавал правата на турското, ромското и всяко друго етническо, или миролюбиво религиозно малцинство в България.
Правя тази уговорка, преди да кажа колко шокиран бях да чуя по тв „Европа“  за споразумението между Местан и Ердоган, което включва това българските турци в Турция да бъдат поощрявани от местните власти да гласуват за ДПС, а от ДПС – да гласуват за партията на Ердоган. (Тук оставяме настрана въпроса  за тази тъжна последица от възродителния процес – масовото преселение на турци от български призход в Турция, защото именно  това са хората, които сега имат двойно гражданство и право на глас в двете старни.) Споразумението между Ердоган и Местан е груба намеса във вътрешните работи на България от страна на една управляваща партия в чужда страна.
Но колкото и да е недопустимо това, то не е основната причина да смятам, че ДПС не трябва да бъде във властта през следващите четири години. Нито в задкулисието на властта. Дори не и това, че ДПС изглежда да е първенеца по купуване на ромски гласове е най-важното. Основната причина за отрицателното ми отношение към ДПС в момента е това, че както стана ясно миналата година по време на марионетното правителство на Орешарски и масовите протести след назначението на Пеевски за шеф на ДАНС, ДПС не е просто партия, която защитава правата на турското етническо малцинство, или на всички етнически малцинства, а политически фронт на мощни олигархически интереси.
 Тази ситуация, с „обръчите от фирми“, се е създавала бавно и последователно през последните 25 години, през които Движението за права и свободи почти винаги беше във властта.
Имайки предвид всичко казано дотук, категоричното заявление на Местан, един безспорно умен и успешен политик, че ДПС е про-европейска и евроатлантическа партия, заявление, което сами по-себе си е абсолютно похвални, не променят мнението ми, че ДПС не трябва да бъде в (или зад)  управляващата коалиция.
Впрочем, ако българските турци искат да гласуват за партия, която ще защитава интересите им, те имат алтернативи – в Реформаторския блок е партията на Корман Исмаилов „Свобода и достойнство“. А и партия ГЕРБ нееднократно е казвала и показвала, че може да защитава и правата на това малцинство – има и депутати турци, дори имаше и министър на културат в правителството на ГЕРБ, скулптурът Вежди Рашидов, който е български турчин. Така че въпрост „за“ или „против“ ДПС изобщо не е от етническо естество.
Виждаме в ДПС готовност да се подкрепи правителство на ГЕРБ  – или като коалиционен партньор, или като задкулисен  подържник  на едно правителство на малцинството. Това не трябва да става. За да няма и задкулисно извиване на ръце и тайни споразумения като миналата година. Впрочем, Бойко Борисов категорично каза, че няма да прави коалиция с БСП или ДПС. Той се отказа и от идеята за правителство на малцинството с пасивната подкрепа от други партии, именно защото такова правителство би било нестабилно и податливо на задкулисен натиск.
От друга страна, в този праламент коалиция без ГЕРБ е невъзможна. Тогава какво ни остава като възможност? Нови избори?
Още няколко месеца без парламент, още няколко месеца на политическа нестабилност биха били пагубни за България. Освен това след  тези няколко месеца резултатите от изборите ще бъдат същите или още по-лоши. Никоя партия няма да спечели от такова отлагане. 
Единствената добра за страната ни възможност в този момент е ГЕРБ да управлява като първа партия в една нова тройна коалиция. Защото двойна не е достатъчна. В съзнанието на българина думата коалиция, а още повече словосъчетанието „тройна коалиця“ веднага включва червен алармен сигнал. И не без основание. Но коалиционното правителство е най-нормална форма на управление в европейските страни, където има многопартийна парламентарна демокрация. Разбира се, такова управление изисква „коалиционна култура“ , яснота и публичност, подробно и добре документирано предизборно споразумение. Такова публично споразумение би изключило, или поне силно намалило,  възможността за задкулисни сделки.
Ясно е, че ако не участват ДПС и БСП, управляваща коалиция е невъзможна, или ще бъде безпринципна и нетрайна, без участието на Реформаторския блок. Блокът е и най-естествения коалиционен партньор на ГЕРБ – в контекста на членството в Европейската народна партия.
Според мен, неразумно и безотговорно е от страна на Реформаторския блок да се поставя като предварително условие за коалиция с ГЕРБ това Бойко Борисов да не бъде премиер. Реформаторите в никакъв случай не трябва да се отказват от участие във властта! А каквито и да са възраженията им към Борисов, колкото и основателни да са те,  да  му се каже – ще преговаряме за коалиция с ГЕРБ, ама само, ако е без теб –  просто е нелепо. Това изглежда като екстравагантен начин да се каже – ние няма да  участваме в коалиция с ГЕРБ. Но такова неучастие би означавало или Бойко Борисов да управлява със задкулисната подкрепа на същите, които дърпаха конците на Орешарски, което би било пагубен сценарий за България, или да се отиде на нови избори, което е не по-малко пагубен сценарий, защото тези нови избори до нищо по-добро не могат да доведат.
Реформаторския блок трябва да влезе в коалиция с ГЕРБ в името на бъдещето на България.  Фиксацията с една определена личност  в случая би било национално безотговорно поведение. Не трябва да се спори за това кой ще бъде министър-председател, а за приоритетите на бъдещото правителство, за програмата, за реформите, които могат да се подкрепят от двамата партньори в такава коалиция.
Ясно е, че лидерът на победилата партия, макар и с недостатъчно гласове, за да управлява сам, има правото сам да реши дали иска или не иска да бъде министър-председател! Така е навсякъде в Европа и е абсурдно да се поставя ултиматум на  Бойко Борисов точно за това. При такъв ултиматум той просто няма да преговаря.  И –  или ще бъде принуден да се прегърне задкулисно с ДПС, което той впрочем заяви, че няма да прави, или ще се отива към нови избори.
Силно се надявам, че Реформаторскит  блок, за който съм гласувал, първо няма да се разпадне ( което като че ли всички очакват, но аз не вярвам че ще стане),  и второ –  ще постъпи национално отговорно в преговорите с ГЕРБ за коалиционно правителство.
Но, уви, такова правителство ще е възможно само, ако има и трети партньор в коалицията. Като най-вероятен такъв партньор се очертава другата политическа сила, която стои в дясно от центъра – Патриотичния фронт. Там обаче има други доста сериозни проблеми. В името на България ПФ трябва да укроти крайно-националистическата си  и ксенофобска реторика, да не прави агресивни изказвания срещу малцинствата и да приеме факта, че в РБ има партия, която защитава правата на българските турци. Ще бъде ли възможно това?
Националистите трябва да разберат, че национално отговорното поведение изключва посегателство върху правата на малцинствата. И особено в момент на политическа нестабилност подклаждането на етнически напрежения е най-лошото, което може да се случи на България.
България ясно трябва да устоява своята евроатлантическа посока на развитие и да не се подава на опити за външно влияние и вътрешна дестабилизация – нито от страна на Русия, нито от старана на Турция. В наш наицонален интерес е да продължим да бъдем в Европейския съюз и НАТО. 

Също така е в наш национален  интерес да имаме стабилно правителство, правителство на коалиция с ясна, публично огласена програма за реформи. За да не питаме пак по площадите „Кой?“ стои зад правителството.

сряда, 8 октомври 2014 г.

ЗАМИНА ЛИ ВЕЧЕ ЗА БУКУРЕЩ ВЛАКЪТ СОФИЯ-БРЮКСЕЛ ?

Toзи текст, с изключение на последния абзац, съм го писал преди изборите, но за съжаление не е станал по-малко актуален. Ако сега тръгнем към нови избори, след няколо месеца няма да има никакво съмнение, че сме изпуснали последния влака. А резултатът от новите избори ще бъде отново същият или по-лош. Трудно е, но не е невъзможно все още да се състави стабилно правителство без задкулисие. 

\www.dnevnik.bg/analizi/2014/10/08/2390819_zamina_li_vlakut_sofiia_-_brjuksel_za_bukuresht/


Според изпълнителния директор на Американската търговска камера в България В. Георгиев, вече  не дори прословутата корупция,  а липсата на стабилност  и предвидимост е основен проблем за чуждите инвеститори в България.
Представете си, че вземате влака за Бургас.  Но изведнъж, някъде към Сливен кондукторът ви информира, че маршрутът  на влака е променен и той вече пътува за Русе. Горе-долу така трябва да се чувства един чуждестранен инвеститор, който е вложил пари в български проект и изведнъж, по средата на пътя,  му съобщават, че условията вече ще са други. Например налагат нова 20-процентентова такса за зелената енергия. Освен че законите и правилата  у нас не се спазват, те постоянно се променят. Как можем изобщо да стигнем до някъде, ако постоянно сменяме посоката? И кой  чужд инвеститор ще иска да се качи на българския влак?
Оказва се, че от 2 милиарда лева задължения на Националната електрическа компания, 1.5 милиарда са плащания за АЕЦ "Белене". Но се опитват да ни убедят, че заради зелената енергия, или заради енерго-разпределителните дружества,  а не заради държавно-олигархичните разхищения, далавери и безобразия плащаме толкова много за ток.
Единствено свободният пазар, а не засилената държавна регулация ( и бюрокрация) може да намали цената на тока. Конкуренцията води до намалчване на цената, а монополизма – до увеличаване. Ние сме в парадоксална ситуация: на едно от първите места по свръх-производство на ток, но също така и с едни най-високи цени. Не е ли ясно за всички, че  ако има свободен пазар и конкуренция цените ще паднат? Но тогава някои няма да могат да лапат...
Миналата година чрез внезапно изкуствено повишаване на сметките за тока през януари, беше извършен нещо като преврат срещу Бойко Борисов. Вероятно причината беше, че след провалилия се референдум за АЕЦ „Белене“,  Борисов поиска да спре хвърлянето на милиони в “големия гьол“. По този, или по някакъв друг начин, той явно сгази лука на енергийната мафия. Правителството на Олигархски влоши още повече ситуацията с изкуственото задържане на повишаването на цените на тока и отказа от рефоми. Сега пак ние трябва да плащаме, ако не искаме енергийната ни система просто да колабира.
Същото важи за диверсификацията в газовите доставки.  Диверсификацията не само би ни дала независимост и сигурност, но би намалила цените на газа.
Не демокрацията  и не свобдодния капиталистически пазар, както ни плашеха през 90-те, а именно червената олигархия, която постави своите лични интереси над националните, е причината  за провалите ни по време на т. нар „преход“, за изоставането ни на опашката на Европа.
Ние имаме вече 25 години преход от комунизъм към капитализъм. А преди това имахме  45 години  преход от капитализъм към комунизъм.... Имахме един жестоко репресивен  „социалистически“ преход ... Ако се съди по трайната ни обсесия с турското робство,  изглежда че не е още свършил  и прехода ни от робско самосъзнание към независимост и свободна воля! Половината от миналия век на България мина в робско послушание пред „двойните Освободители“...  Ще свършат ли някога наиште „преходи“? Ще свърши ли оплакването ни , че някой ни е виновен за нещо?
Ще свърши ли някога преходът ни от Азия, или Евразия към Европа? Влакът пътува ту към западната, ту към източната ни граница.  А олигарсите, които ни поставиха на тези опасни релси,  не се возят на този влак ...
Стига вече преходи!  Нали целият ни живот е един преход от раждане към смърт? Колко още поколения  ще трябва да страдат цял живот, докато решим накъде да се движи  държавата ни? Наистина ли още някой се съмнява, че европейската посока е правилната?
По повод новати констатации от Европейската комисия, че продължава да липсва напредък в съдебна реформа, служебният министър на правосъдието Христо Иванов каза, че България се превръща в новия болен човек на Европа. Румъния се справя по-добре от нас и има възможност да бъдем раздлени от Румъния  при мониторинга за правосъдието и вътрешния ред...
Изпускаме ли  вече и последния влак за Брюксел? Не е ли той вече на гарата в Букурещ?... А ние си оставаме сред ориенталското безвремие, сред тъмните нашенски далавери, пазарлъци и тарикатлъци. Нашите олигарси и дори прокурори и съдии  продължават да продават и честта си, и държавата си за личен келепир. А нашите "патриоти" с трепетни сърца очакват Дядо Иван (или дядя Володя) да дойде на бял кон откъм Крим. За да ги направи задунайски губернатори ...  Защо ни е тая Европа! Само да ни държи сметка какво сме откраднали, или проспали. Хубаво си ни е тук, в Ориента.

Надявам се, че след тези избори дясно-центриските сили ще намерят мъжеството вместо да се пазарят за това кой точно да кара влака (естествено е да го кара този, който е спечелил изборите)  да седнат колкото може по-бързо да преговарят за посоката на движение – за спешни реформи в съдебната система, енергетиката, здравеопазването, за спасяването на България.
https://fbexternal-a.akamaihd.net/safe_image.php?d=AQBbjtGyeAv2qW_p&w=158&h=158&url=http%3A%2F%2Fwww.mediapool.bg%2Fimages%2F225%2Fe19b8178469b76127ec4e3bb429ca925.jpg&cfs=1&upscale=1

четвъртък, 2 октомври 2014 г.

ЛИДЕРИ, КОНФОРМИСТИ И СВОБОДНИ ХОРА (в междучовешките и в международните отношенния)

http://www.dnevnik.bg/izbori2014/2014/10/02/2390823_lideri_konformisti_i_svobodni_hora/


1.

Системата "either my way or the highway!" - или по моя път, или си хващай пътя!  – води винаги до задънена улица в междучовешките (както и в международните) отношения. И понеже на земята вече няма достатъчно място всеки да си върви по своя собствен път без да се съобразява с другите, понеже пътищата ни неизбежно се пресичат, тази безкомпромистност в общуването с другите често води не просто до задънена улица, а до война.

Ако човек иска да се изолира от света, да живее като отшелник в себе си и да върви по вътрешния си път – би могъл да го направи навсякъдедори и в тълпата на площада, без да пречи на другите. Тези, които съумяват да правят това, да следват неотклонно въртешния си път дори и в най-тежки условия, като същевеременно не пречат на другите, са може би най-съвършените хора.

Но ако безкомпромисността води до задънена улица или до война, води ли до нещо по-добро конформизмът в обществото? Конформистът не е отшелник, който следва вътрешния си път. Той има нужда да живее в света. Но няма свой собствен път, а следва силния на деня. Има силни, харизматични лидери, които изпитват нужда да се изявяват в обществото, да бъдат водачи на другите. Комформистите ( а те винаги са мнозинството)  следват тях – единиците, силните лидери. Конформистите се влияят от общественото мнение и най-често приемат за свой водач този, когото приема мнозинството около тях. Конформистът и водачът не могат да съществуват един без друг.

Но ако конформистите последват някой вироглав и безкомпромисен водач, който върви през света с мотото „или по моя път, или си хващай пътя!“,  рано или късно и те, обикновените хора,  ще трябва щат-не щат да влезат във война и да се сражава за своя водач.

Конформистите, които харесват Путин, сега го възхваляват за агресивните му действия спрямо Украина. Ако обаче започнат да пристигат масово ковчезите, ще продължават ли да го възхваляват? В Америка спряха да възхваляват Джордж Буш – младши, когато започнаха да идват ковчезите от Ирак. А в началото на войната той имаше изключително висок рейтинг. Както Путин след кримската авнтюра. (Разбира се, правейки тази аналогия, трябва да направим и уговорката, че Америка не е завладявала и присъединявала чужди територии при военната си намеса в Близкия Изток.)

2.

Хората могат да бъдат конформисти или водачи, както в обществено-политическия, така и в личния си живот.

Има трагични характери, които не са водачи, но в личния си живот упорито  следват максимата „или по моя път или си хващай пътя!“ А нямат качествата да показват пътя на другия, на партньора си. Рано или късно такива хора влизат в разрушителен и саморазрушителен конфликт с партньора си. Или просто си остават сами, защото никой не може да ги следва без път.  Сам и опустошен вътрешно остава и конформистът, който е следвал неразумен „водач“ в интимните си отношения. Водач, който не познава пътя, или постоянно сменя посоката, но иска да води. Разбира се, често един послушен конформист и един разумен водач намират трайна любовна хармония в отношенията си. Защото се нуждаят един от друг.

Но най-щастлива би била една двойка от свободни хора, в която всеки от двамата партньори може и да ръководи, когато наистина може да ръководи, и да се подчинява, когато другият знае по-добре пътя; двойка, в която и двамата са толерантни един към другия, и водени и водачи. Това е нещо като постоянен танц, при който партньорите са в хармония, усещат се перфектно, влезли са в ритъм. За съжаление съвършено танцуващите двойки са рядкост.

3.

В обществените отношения такова хармонично общество без авторитарни лидери и без покорни конформисти, общество на свободни хора, е демокрацията. Но демокрацията е нещо много крехко и нетрайно. И хората, които са вътрешно свободни – без комплекси и предразсъдъци, способни да постигат целите си, но и да слушат другите, или да бъдат толерантни към тях – са малцинство. Русо казва в „Обществения договор“:  „Ако имаше народ от богове, тяхното управление би било демокрацията. Такова съвършено управление не е за хора.“

Демокрация, в една или друга форма, е имало много рядко и за много кратко в човешката история. Но това са били най-цветущи общества – като Атина в класическа Древна Гърция, някои ренесансови италиански републики, както и съвременното Западно общество.

Съвременната демокрация е представителна. И няма как да бъде друга. Не може като в древна Атина всички свободни мъже да се събират на агората и да решават заедно съдбините на полиса. Тогава свободните мъже в града са били не толкова много. А жените и робите не са участвали в тази "патриархална демокрация".

В големите модерни държави демокрацията неминуемо трябва да е представителна. ( Освен по време на избори и референдуми, когато всички пълнолетни хора гласуват.) Не е възможно всички хора в една многомилионна държава по цял ден да стоят на един площад, та дори и да е електронния площад, и да правят закони, без да си гледат собствената работа.  Но те могат да пратят свои представители в законодателния орган. И да участват в гражданското общество.

Лошото е, че демокрацията е нещо много крехко и капризно. Постоянно трябва да се полива и обгрижва.  Модерната западна демокрация, демокрацията на 20-ти век, често се е проваляла: или поради икономическа слабост и корупция – и тогава народът започва да мечтае за лидер с твърда ръка, за  диктатор; или (както се опасявам, че става сега) демокрацията се опорочава поради икономическо окрупняване и монополизъм. Големите пари, влиянието на могъщите монополите върху валстта я правят недемократична – политиците започват да служат не на избирателя, а на този, който им плаща кампанията. Получава се и унификация на пазаря, когато една компания владе съответния бранш. Монополизмът в глобалния свят унищожава самия дух на класическия капитализъм и демокрацията: свободния пазар, многобразието, правото на избор, свободата на индивида да бъде различен.

Но освен модерната демокрация, 20-ти век ни донесе и двете големи тоталитарни идеологии, които се опитаха да апроприират както държавние институции, така й бизнеса, и дори властта на религията в обществото. В тоталитарните държави всичко е под властта на един фюрер, или дуче, на един велик народен вожд, или един генерален секретар, издигнат не от народа, а от хунтата наречена Политбюро. Тоталитаризмите на двайсти век – фашизма и комунизма – бяха форми на един секуларен фундаментализъм. Един народ, една партия, един фюрер. И една идеология – национална, или класово-партина – със статута на религия, която има и своята Инквизиция.

И тук се връщаме към темата за вироглавия себичен лидер, който действа на принципа „или по моя път, или си хващай пътя!“ Малоумници като Ким III в Корея или лидерите на талибаните, или водачът на новата т. нар. „Ислямска държава“, не искам и да знам как му е името, малоумници, които  управляват нормалните свободни хора чрез страх и терор, със сечене на ръце и глави, със забрана да се слуша музика и обличане в бурки; или (като Ким III) управляват на раменете на вече подготвена от татко и дядо военна диктатура, не могат да управляват големи територии за дълго. Не са достатъчно харизматични. Ако отпадне страха от терора, или ако диктаторът се разсее за момент и изпусне юздите, подчинените му просто ще се разбяга от него, или ще го убият.

Много по-опасни са харизматичните и интелигентни ( или изглеждащи интелигентни  в началото) диктатори като Ленин, Сталин, Мусолини и Хитлер. От тази категория изглежда е, или иска да бъде, и Путин. Все пак се надявам, че няма да се стигне доТрета световна война и Путин да завърши кариерата си на лидер с причиняване на национална катастрофа  –  като Хитлер или Милошчевич. Нито, като Сталин, ще причини смъртта или страданията на десетки милиони и трайното морално осaкатяване на нацията си.

Има разбира се и харизматични лидери, които са положителни герои в историята. Има ги и в демократичните общества и до днес – Чърчил, дьо Гол, Рейгън, Тачър, Клинтън, Меркел.

Но както казва Йосиф Бродски в една реч пред американски абсолвенти през годините на Студената война, Злото никога не идва при нас, за да ни се представи с думите „Здравейте, аз съм Злото!“ Злото увлича хората, ползва менталността на тълпата, която може да линчува, да прави политически или етнически прочиствания, да върши зверства, които никой индивид сам не би могъл, дори не би поискал, ако не е психопат, да извърши. Злото обича големите групи. В политиката то ни увлича с лизунги за социална справедливост,  справедливо наказание на престъпниците, възход на нацията, всенародно щастие. Злото не идва да ни се представи като това, което е. Затова, казва Бродски, трябва внимателно да прегледаме и собствения си гардероб за дрехи, които могат да станат на Злото.

4.

Капитализмът има своят сериозен проблем – окрупняването и монополизма, които ограничават свободата на индивида да избира и опорочават демокрацията.  Европейският съюз, при цялото си богатсво, хармония, мир, грижа за нуждаещите се – също има своят сериозен проблем. Това е тромавостта, раздутата бюрокрация, бавното вземане на решения.

Но за нас, като най-бедната и нестабилна страна в Европейския съюз, при това бивша комунистическа страна, най-голямото външно зло, най-голямата заплаха е харизматичният лидер на Русия Владимир Путин. Путин има имперска идеология, както и големи умения във воденето на хибридна война – с оръжия, с газово кранче, със създаване и корумпиране на олигархия в съседни държави, за да бъдат държани тези държави в зависимост.

Ние сме достатъчно близо до Путин ( чрез връзките с Русия), имаме достатъчно корумпирана олигархия, която е и в енергийни и  в стари политически зависимости от Москва още от съветско време. Така че Путин е голямото външно зло за нас. Вътрешното зло, разбира се, е родната ни алчна олигархия и повсеместната корупция в държавата. И най-вече липсата на работеща съдебна система. Тези, които би трябвало да лекуват болната държава, се оказват част от болестта.

За нас Европейският съюз няма алтернатива. И вярвам че мнозинството българи си дават сметка за това.

5.

 Най-доброто управление след изборите в неделя би било стабилна дясно-центриска коалиция. Коалиция от двама партньори – Герб и Реформаторския блок, която разполага с голямо мнозинство. Една проевропейска коалиция, която има волята и силата да се заеме незабавно с реформи: първо – реформа в правосъдието, второ – реформа в енергетиката, трето и четвърто – реформа в образованието и в здравеопазването.Това са огромни, трудни задачи, отлагани и затлачвани вече четвърт век.

Реформаторскит  блок е интересно за България политическо явление. Той не е лидерска партия. Той е нещо по-демократично и плуралистично – като самия Европейски съюз. Или като гражданското общество, което протестираше срещу олигархията миналата година на площада. Дано Блокът да оцелeе и след изборите!  Дано отделните лидери в него да не се подадат на самолюбието, да не се хванат за гушите, каквито ехидни очаквания имат мнозина. Чрез вътрешни боричкания, силно подпомагани и отвън, чрез политическо издребняване, се самоуби Синята коалиция миналата година, а преди това и старото СДС от 1990-те.

Винаги има опасност харизматичния лидер да се главозамае и да подкара държавата през просото. Но има и светли примери за силни и успешни лидери. Да вземем например Стефан Самболов.

Мнозинството хора са конформисти, а демокрацията е управление на мнозинството хора. Каквото е мнозинството – такава е и демокрацията. Свободните хора, тези полубогове (според Русо), за които, нормалното управление е директната демокрация, винаги са били малцинство. Затова властта на мнозинството, ако няма строга законност в държавата, рискува да се изроди в политическа чалга с кебапчета и хаос. Или в някакъв ксенофобско-болшевишки марш към самоунищожението.

В този смисъл, ако алтернативата е хаосът, ако нямамe достатъчно свободни хора, които могат да се самоорганизират, по-добре е да имаме един добър харизматичен лидер, когото конформистите да харесват и следват. Но ще е още по-добре, ако той има коалиционен партньор, изпълняващ ролята на реформаторски коректив.