понеделник, 8 септември 2014 г.

1959 и 1975 : ДВА РАЗКАЗА


По случай девети септември, денят на окупацията на България от съветската армия, който ни беше национален празник, предлагам два разказа от още непубликуваната ми книга "Сънувани". 


WHAT A DIFFERENCE A DAY MADE
(1960 г.)

Светослав се събуди от удари с брадва в задния двор. Дядо му цепеше дърва. Черната пернишка печка беше изстинала отдавна. Колосаният чаршаф на юргана отвътре беше топъл, но отгоре приличаше на дебела преспа с жълт ромб по средата. Беше неделя. Майка му го беше оставила да се наспи и беше отишла до млекарницата. Обикновено той правеше това – с тумбестата стъклена бутилка в пазарска мрежа. Отсипваха му топло мляко с фуния от металния гюм.
Светослав стана, отиде в хола и погледна през прозореца на къщата към дъсчената порта на двора и живия плет. Ръмеше. Пред прозореца имаше цилиндричен циментов бунар със желязна зелена помпа. Наоколо есенни храсти – розови и кремави божури, които ухаеха и се разпадаха в дъждеца. Наближаваше края на октомври, но беше сравнително топло. Двата тъмни кипариса стояха като мълчаливи стражи пред дворската врата. Издрънча червеното трамвайче към Бояна.
Светослав облече една стара шуба и обу галоши, за да отиде до клозета. Той беше на двора. Зад бунара и божурите имаше отходна яма, която понамирисваше в утринния дъжд. Отдавна не беше идвала голямата кола-лайнарка с дебелия сив маркуч да я изсмуче. Светослав се върна, изми ръцете и зъбите си в кухнята и си наплиска лицето с ледена вода. Беше ходил на баня в Княжево предишния ден. После пусна дървеното радио. То светна и бавно загря. Военен хор пееше песента „Катюша“. Светослав загаси радиото.
В хола имаха пиано. Той можеше да свири, а пианото беше на майка му. Тя учила някога в консерваторията, но като се оженила, станала домакиня. Светослав отвори пианото и се опита да засвири една модна джазова мелодия, „What a Difference a Day Makes” на Дайна Вашингтон. Беше си купил наскоро малка плоча от варненски моряк. От нея я беше чул.
След смъртта на баща му, лекаря, Светослав, майка му и сестра му се бяха прибрали от Варна в София в къщата на дядо му в Павлово. Той бил железничар. Макар и пенсионер, жилавият старец с големи мустаци още ходеше гордо със стария си прокъсан шинел и фуражката. Беше много религиозен и не обичаше комунистите. В стаята на дядо му и баба му имаше голям иконостас с леко олющена розово-зелена Богородица, пред която баба му всеки ден палеше кандилото. Майката на Светослав работеше като счетоводителка в стъкларска фабрика. Но още свиреше на пианото.
Светослав си помисли, че ако баща му не беше починал само една година след девети септември, сигурно щяха да го обявят за враг на народа. Като чичо му, който беше изчезнал безследно след арест. Никой в семейството не говореше за това. Баща на Светослав беше завършил медицина в Германия преди войната и имаше във Варна частен лекарски кабинет с голям рентгенов апарат. Национализираха рентгена скоро след смъртта му. Светослав беше на пет години, когато татко му почина.
Светослав не можа да изсвири джазовото парче, което беше чувал само няколко пъти. Затова отиде до грамофона и си пусна лъскавата черна плоча на 45 оборота: „What a difference a day made, Twenty-four little hours brought the sun and the flowers where there used to be rain...“ Светослав успя да разбере текста: „Каква промяна стана за един ден, 24 малки часа донесоха слънцето и цветята там, където имаше дъжд...“ Най-много го трогваше края на  тази любовна песен: „What a difference a day made аnd the difference is you.“...  И промяната си ти ... Той отново засвири на пианото. И си представи как този ден ще отиде до хотел „България“, където работеше като пиколо неговият съученик Иван. И как там ще намери една очарователна французойка. И как двамата ще вземат влака за морето. И как после ще заминат с голям кораб от Варна към Марсилия... Чуваше заедно с мелодията вълните и сирената на кораба...
Майка му се върна от пазар, прегърна го и го целуна. Тя го боготвореше. Откакто бе починал баща му, беше решила, че ще посвети живота си на сина си. Чувстваше се щастлива.
– Слави, добре ли си, мойто момче? Снощи кашляше много...
– Добре съм, мамо. Днес нищо ми няма.
Предишния ден той беше ходил на танцова забава и пуши много.Завършваше гимназия.  В този момент изгря слънце и се отрази върху лицето на майка му от стъклото на шкафа с топчести дървени дръжки на вратичките и стари немски медицински книги върху лавиците. Майка му, която беше побеляла, винаги носеше черни дрехи откакто почина баща му. Но беше все така красива. „Ех, животът ми едва сега започва!“  – мина през ума на Светослав, като гледаше слънчевото лице на майка си.
Написа едно домашно по български, а следобед се облече, за да отиде да види Иван долу в града. Обу си прилепналите по крака модни панталони, лачените трандафори, подарък от вуйчо му и жълтия пуловер с кръпки на лактите.
Вуйчо му беше активен борец против фашизма и капитализма. Но беше изпаднал в немилост след смъртта на Сталин и свалянето на Червенков. Все пак остана на работа в Министерството още цели пет години. С него се виждаха рядко, защото той не си говореше с баща си. Дядото не можеше да му прости, че служи на комунистите, а синът предпочиташе да стои по-далеч от своето неблагонадеждно семейство.
Станислав тръгна надолу по улица „Пушкин“, която всъщност беше коларски път, с течаща вада, обрасла в бурени покрай тротоара. От другата страна на булеварда вървеше кубичното червено трамвайче към Бояна, с дървени седалки и ръчки за ватмана и от двата края  на единствения вагон. Улицата миришеше на гресирани траверси и дюли.
 От Павлово Светослав взе големия трамвай към центъра надолу по павираният булевард „Девети септември“. Небето беше безбрежно синьо.  От другата страна на булеварда имаше пешеходна алея с тополи. По тополите бяха наковани червени флагчета със сърп и чук и сини флагчета с бял гълъб и надпис „мир“.
По жълтите павета на площад  „9-ти септември“, покрай мавзолея, Светослав стигна до луксозния предвоенен хотел „България“. След една седмица по този  жълт площад щяха да минават танкове –  на парада за големия празник – 42 годишнината от Великата октомврийската революция. На стената на Двореца вече беше инсталиран фриз с портретите на Политбюро на БКП и КПСС, както и по-големи портрет на Ленин и  Димитров по средата. Портретите на Сталин и Червенков от няколко години липсваха от декорацията.
В неделя по улиците на София рядко минаваха коли. Есенното слънце изпълваше Светослав с радостни предчувствия, докато крачеше по жълтите павета. „Животът ми едва сега започва!“
Иван, със своята тъмночервена ливрея на пиколо го посрещна с щастлива усмивка на входа на хотела.
  – Ей, брат ми! Отдавна не си ми идвал на гости. Как я караш?
–  Като сме най-зле – така да сме!
Двамата се прегърнаха.
– Слушай сега, Слави, тука има едни американци в хотела. Искат да говорят с някой, който да им разкаже за българския джаз.
„Какво съвпадение!“ помисли си Светослав и в главата му зазвуча плочата на Дайна Вашингтон.
–Американци? В България?! Има ли такива? – каза весело той.
– Yes, brother!
– Хе-хей!
Светослав се наведе към приятеля си и прошепна в ухото му: – Ще ги посрещаме ли вече с цветя на Орлов мост? Като Съветската армия...
Двамата се разсмяха щастливо, но тихо.
         – Те ще вечерят рано в ресторанта. Ако искаш изчакай тук, таман да си побъбрим, и ще ви запозная.
         Във фоайето на хотела ухаеше възбудително на кафе и тютюн за лула. Американците бяха странна двойка, около 50-годишни, университетски професори. Но не изглеждаха както си ги представяше Светослав. Мъжът беше висок и слаб, плешив, с очила. Носеше карирана кафява риза и сандали – нали живееха в хотела – а чорапите му бяха закърпени. Съпругата му също не приличаше на холивудска актриса, но беше мила жена със сиво-синя рокля и руси, побеляващи къдри.
Качиха се на горния етаж на ресторанта. Големият стъклен таван беше затворен през този сезон. Американците похвалиха  Светослав за английския му. Черпиха го цигара. Американска! „Лъки страйк“.  Светослав им прочете менюто. Предложи им да опитат агнешка главичка. Американците го погледнаха леко изплашени и отказаха. Предпочетоха кюфтета и шопска салата. Отказаха да опитат и сливовата ракия. Но се чукнаха с чаша газиран пелин. За десерт Светослав поръча крем „Дипломат“. Предложи да вземат и коняк, но американците категорично отказаха.
Светослав беше приятно изненадан, че те са чували за Леа Иванова и им предложи да ги заведе да слушат джаз в бар „Астория“ или в ресторанта на езерото „Ариана“. После добави:
– Всъщност и тук свирят в петък.
Светослав беше чувал, че Леа Иванова е лежала в лагер преди Априлския пленум на Партията. Но не сподели това с американците. Дори реши да им похвали България:
         – В България вече нямаме култ! – каза той.
         – Какъв култ? – не разбраха американците. – Нали българската черква...
         – Култ към личността на Сталин. И на Червенков. Вече няма култ. Позволено е и да се свири джаз... Дори имаше наскоро в София една изложба с репродукции на френски импресионисти...
         Американците се усмихнаха, макар и някак снизходително, и заклатиха одобрително глави. Жената каза, че те имали леви убеждения и одобрявали промените в Съветския съюз. Въпреки че в Унгария... Тук старият професор погледна жена си особено и тя замълча.
Светослав ги попита къде живеят в Америка. Живеели в Ню Йорк. Светослав ги попита за Манхатан, знаеше за Манхатън от песните, но се оказа, че не живеели в града, а в щата Ню Йорк, в град Олбъни. Там преподавали литература. Мъжът извади снимка, на която двамата бяха с дъщеря си, на някаква ливада в двора на университета.
         – Тя е на 18. Ти на колко си?
         Светослав излъга, че е на 20.
         Той получи сърцебиене. Дъщерята на професорите изглеждаше много красива на черно-бялата снимка. Веднага се размечта как ще се запознае с нея някой ден... Представи си как я държи за ръка и се разхождат из Манхатън... А наоколо ехти песента: „ What a difference a day makes”… После американците го попитаха за Рилския манастир и Светослав веднага им предложи сам да ги заведе дотам с рейса.
         В един момент, след няколко чаши газиран пелин, му се наложи да отиде до тоалетната. На връщане му се искаше да  полети през голямата обла зала към новите си приятели.
Но полета му беше внезапно спрян пред тоалетната. Едър мъж с черен костюм препречи пътя му и го покани да излязат навън за проверка. Вече беше тъмно. Завиха зад ъгъла към Мавзолея и там пред бръснарницата Светослав видя джипката.
Сърцето му се сви. С такава джипка миналата пролет го бяха откарали в Държавна сигурност на „Московска“ от една джазова забава. После по тясната улица „Търново“ със стълбите, покрай нощния бар, го вкараха в едно мазе откъм Партийния дом, заедно с още няколко младежи. Накараха го да се събуе и го биха по ходилата с някакви  гумени маркучи. После не можеше да ходи няколко дни. Сякаш стъпваше на болезнени мекици. Причината за боя, освен шумната джазова забава, беше модният тесен панталон. Бяха го накарали да го свали без да си събува обувките. Разбира се, това беше гавра, нямаше как да се изпълни. Милицията режеше тесните панталони на младежите. Упадъчна западна мода! Освен това, както се казваше във вица, днешната Народна милиция не бие, но нощната го наби здраво...
В джипката имаше униформен милиционер. Разстоянието до „Московска“ 5 беше само няколкостотин метра, но го закараха с кола през празния тъмен площад. Светослав си помисли, че последният път вуйчо му, комуниста, го беше спасил от изключване от гимназията. Но после го уволниха от министерството. Сега кой ще го спаси?
Този път обаче не го заведоха в мазето. Влезе на разпит в един просторен мрачен кабинет с миризма на лак от паркета. Имаше плюшени червени завеси и огромен лъскав черно-кафяв портрет на Георги Димитров в златна рамка, точно над главата на разпитващия офицер.
Офицерът го гледаше пронизително и мрачно, докато Светослав разказваше за американците. Той всъщност каза, че няма какво толкова да каже, освен че те са професори по литература. Но с леви убеждения!
         – Знаем ги ние левите убеждения на американците! А ти, Шишманов, знаеш ли, че трябва да искаш разрешение от Милицията преди да контактуваш с чужденци от западна страна? И то от Америка!
         – Не. – каза Светослав – Не знаех, че трябва да се иска разрешение.
         – Не знаеше? Така ли?... Не ти е за пръв път да идваш при нас, нали? Миналият път ти се размина с малко съветване в мазето. Но ти го прекали, Шишманов, и сега няма да ти се размине.
         Офицерът замълча, като го гледаше с немигащи очи.
– Отдавна те следим, Шишманов, и знаем какво говориш за народната власт. Баща ти и чичо ти бяха фашисти, врагове на народа! И ти си като тях! Сега ще те пратим малко да се научиш на труд. Да опознаеш живота на трудовия народ. Ще забравиш танцовите забави!
         Светослав пребледня, косата му настръхна при тези думи. Но все още си мислеше, че офицерът само го плаши. Не можеше да повярва, че е истина това, което чу.
         Преспа в арестантска килия с дървен нар. Не му дадоха да се обади по телефона на майка си. Казаха му, че те ще ѝ се обадят. На другия ден беше откаран с белезници с влака за Ловеч. Милиционерът не пускаше други пътници в купето.
В Ловеч беше вечер. Миришеше вече на зима. Качиха ги, него и още петима арестанти, в камион с брезентово покривало над каросерията и ги откараха извън града, към каменната кариера. Влязоха в някакво зле осветено място. На слизане от камиона върху тях се нахвърлиха някакви с викове: „По-живо! По-живо! Вашта мама софийска! Свърши се с жълтите павета! Тука други камъни ше чукате!“ Удряха ги с нещо. Светослав избягна ударите, но други двама изохкаха от болка. Имаше и милиционери с автомати.
Вкараха го в някаква варосана стаичка с решетки на прозорчето. Милиционерите го накараха да се съблече и му дадоха раирани затворнически дрехи с номер. Лачените му трандафори бяха заменени с цървули.
После го изкараха на един плац, отвъд който се виждаха бараки. Имаше много затворници, строени на плаца, и Светослав се присъедини към тях. Някаква силна лампа блестеше над главите им. В светлината ѝ се виждаше как дъждецът преминава в сняг. Извикаха някакъв затворник по име пред строя. Порицаха го, че не си е изпълнил нормата за деня. След това излезе друг затворник, циганин с голяма тояга, който започна да го налага. Провинилият се крещеше от болка и падна на земята като се опитваше да си крие главата с ръце. Но скоро припадна. Други двама затворници го отнесоха някъде. „Видяха му сметката!“, прошепна някой. Светослав беше в шок. Всичко беше като сън.
Още на плаца, а после и в бараката, в главата му като развалена плоча се повтаряше началото на песента на Дайна Вашингтон „What a difference a day made...”
         В дългата барака, подобна на селски обор, имаше триетажни нарове и много лагеристи. Той, като най-млад, щеше да спи на третия етаж. Мъжът под него, около петдесетгодишен, с грубо селско зачервено лице, радушно се запозна с него: “ Здрасти! Аз съм бай Пешо.“ Пита го за какво е арестуван. Самият бай Пешо бил арестуван преди две години, защото казал на всеослушание в ТКЗС-то на село „Сламата за нас, а житото за Кавказ.“
– Гледай да се наспиш, момче, щото утре ни чакат много колички с камъни!
         В този момент в помещението влезе пребития.Чу се радостен шепот: „Жив е! Жив е!“ Човекът седна немощно на леглото. Имаше кръв по главата, беше подут, с едно полузатворено око. Свали си горнището и се видя, че има рана на кръста и хълбока.
         – Я ела навън да ми пикаеш на раната! – каза той на един лагерист на леглото срещу неговото, който беше сигурно на възрастта на Светослав.
         Светослав погледна учудено новият си приятел.
         – Нали знаеш, че в пикнята има йод – прошепна бай Пешо. – Тук нямаме ни лекар, ни аптекар.
         – И на мен ми се допика – каза изведнъж Светослав и не позна гласа си. Сякаш имаше ехо.
         – Иди пикай навън! Недей да влизаш в тоалетната!
         Светослав излезе навън. Беше студено и тъмно. Лаеха кучета. Суграшицата беше спряла. Далече горе имаше малка бяла луна, някак сплескана.
         На връщане Светослав се изпълни с любопитство и реши все пак да надникне в тоалетната. Позна я по миризмата. Явно не беше ползвана отдавна и от нея се носеше тежка сладникава миризма на нещо като вафла и йод.  Вътре имаше редица клекала, без прегради между тях. На лунната светлина между клекалата се виждаха  два големи черни чувала, вързани с тел. Приличаха на контрабаси. Единият чувал беше скъсан под телта. Светослав реши да бръкне, да види какво има вътре. Напипа нещо обло и студено като камък. Прокара ръка надолу и разбра, че това е труп. 

         Дръпна машинално ръка и се върна със световъртеж в бараката, в която щеше да живее през цялата следваща година.


НА ВСЕКИ  КИЛОМЕТЪР
(1975 г.)

Тримата приятели бяха от центъра на София. Живееха между „Раковски" и  „Екзарх Йосиф" в стари кооперации с тихи вътрешни дворове, скрити от люляци. Стефан живееше на широко, защото се беше родил в комунистическо семейство, но Стоян обитаваше с майка си една от стаите на четиристаен апартамент. Останалите три бяха населени с други наематели. По едно семейство в стая.
Стефан се виждаше с Мая всеки ден вече от година. Връзката им беше започнала в началото на десети клас. Той я харесваше физически, но изпитваше и някакъв респект към нея. Смяташе я за много умна и точна. Само че сексуално нещата между тях не вървяха добре. И за двамата това беше първата връзка в живота им. Обстоятелствата около любовните авантюри са твърде сложни, когато си гимназист. (Гимназистите вкъщи бяха още деца, а в училище бяха задължени да носят униформи и фуражки. В класа на Стефан обаче момчетата имаха само една фуражка и си я хвърляха един на друг от прозореца, за да минат успешно проверката на входа.) Романът на Стефан и Мая започна със сковано и наивно любовно писмо от негова страна.
Мая беше дъщеря на известни художници. Самата тя рисуваше чудесни акварели. Имаше собствена стая. През първата им нощ заедно Стефан ужасно се притесняваше, че леглото ѝ, над което висеше огромна абстрактна картина, скърца, а също така и от възможността родителите ѝ всеки миг да се приберат. А това наистина се случи. Те се прибраха в дванайсет и десет, точно когато той беше получил колеблива ерекция.
Апартаментът беше на партера и Стефан скочи през прозореца, с незакопчана риза, с разтуптяно сърце, оставяйки долните си гащи, които не можа да намери,  под юргана на Мая... Оттогава все нещо ги смущаваше в леглото и нещата никога не ставаха както трябва.
Тримата приятели – Стефан, Мая и Стоян – често се събираха в стаята на Стефан, където слушаха романтичния хард-рок на Юрайа Хийп под кълбовиден хартиен японски абажур, зелен с червени рози. Той хвърляше сънен сумрак върху техния философски разговор. Двете момчета се надпреварваха кой ще се покаже по-интелигентен пред Мая, която от своя страна ги посвещаваше в основите на дзен-будистката философия.
На Великден ходеха на черква, което в ония години беше опасно занимание за ученици. Както милицията, така и специално пратени учителки следяха да не би някой ученик да извърши това престъпно деяние  – „запалване на черковна свещ“.
Седем и дори повече години бяха изминали от началото на пубертета им, а в България все нищо не се случваше. Седем години са цяла вечност, когато си на седемнайсет. Чакаше се да се появи нов модел „Москвич" или да пуснат нов филм на Фелини в студийното кино, придружен със задълбочен идеологически коментар на начетен киновед. Или поне да се излъчи нов епизод от телевизионния сериал „На всеки километър".
Всеки епизод започваше с комунист-партизанин, който от канавката край пътя хвърляше гранати върху колона камиони, пълни с фашисти. В момента, в който го застрелваха, партизанинът се провикваше: „Ние сме на всеки километър, от тук до края на света!" И започваше песента: „Нас червеното знаме роди ни...“ Този беше най-добрият от няколкото сериала – български, руски и полски, все за комунисти и фашисти през Втората световна война, давани по единствения канал на телевизията през последното десетилетие.
Любовната връзка на Стефан вървеше също така бавно и сънно, както всичко останало в България. Напоследък той започна да изпитва безпричинна депресия, някаква постоянна болка в слънчевия възел. Всяка вечер сънуваше един и същ „сериен" сън. Беше отчайващо реалистичен, без полети и метафори. Стефан просто седи сам в сумрачната си вечерна стая, под червения японски хартиен абажур, пие жасминов чай и чака неизвестно какво. Тогава отдолу му свирва с уста Мая, той поглежда от прозореца и я вижда с велосипеда ѝ, спиците приспивно мъркат, двамата мълчат. Тя му маха вяло, той също така вяло ѝ маха да се качи ...  Точно тогава, кой знае защо, Стефан се събуждаше с тягостна буца в гърлото... Сънят се повтаряше почти всяка нощ. Той беше натуралистично повторение на реалните вечери на Стефан и Мая.
Освен задължителното членство в комсомола, което изпълваше с ирония и досада тийнейджъри като Стефан, Мая и Стоян, „обществено-политическата дейност" на повечето хора се свеждаше до разказване на някой виц за Тодор Живков. Разбира се, само в компания на близки приятели. Или до носене на значка с лика на Че Гевара.  Дългокосият Че уж беше комунист, но „отговорните другари" в България и в СССР, го премълчаваха. Въпреки героичната си смърт, Че беше прекалено фриволен и нестандартен за Другарите упражняващи Народната власт. И с тази дълга коса, като някакво хипи... Че Гевара беше любимец на доста лявата по онова време западна младеж, от която комунистите в съветския блок се плашеха като дявол от тамян.
Веднъж Стефан беше казал на баща си:
– Нашите шефове говорят за близост до народа, а се возят на Мерцедеси.
Бащата на Стефан беше Отговорен другар и също се возеше на служебна черна кола, макар и Волга.
А Че Гевара, докато е бил министър на тежката индустрия в Куба, всеки ден е работел по няколко часа като миньор! Какво ще кажеш за това?
 – Това е демагогия – отговаряше на сина си другарят Костов. – Не е работа на един министър да работи в мините. Министрите имат други високо отговорни задължения ...
– А демагогия ли е било Че да се откаже от всичките си постове в Куба и да отиде да се бие в Боливия?! ... И да умре там!
Официалната биография на Че Гевара се вписваше в архетипа за житие на военен светец. Но този латиноамерикански червен светия се смяташе тогава за еретик от официалния комунистически клир в съветския блок. Бащата на Стефан каза:
– Износът на революция... защото Че Гевара искаше да прави износ на революция, нали – от Куба в Боливия?... износът на революция е доказал своята несъстоятелност. Навремето Троцки е искал да прави „пер­манентна революция" – смятал е, че трябва да се продължи Първата световна война, за да се увлече в революция целия световен пролетариат. Но, слава Богу, Ленин е подписал мира и така Русия е излязла от войната! Иначе сега нямаше да го има Съветския съюз... Не може една отделна държава да започне война с целия световен капитал...
Другарят Костов винаги успяваше да надвие сина си в политическите спорове. Той беше либерален и начетен комунист. Но това не го правеше по-малко верен на партията.
– Но как е възможно да предпочиташ хитрия селянин бай Тошо с неговите мерцедеси, гавази и резиденции, пред Че Гевара? – избухна изведнъж Стефан с ясното съзнание, че споменавайки другаря Тодор Живков, и то като „бай Тошо“, е прехвърлил границата на допустимото. Но той искаше да я прехвърли.
Баща му обаче не му заши шамар за тия нагли думи, а само свъси възмутено вежди. И се постара да намери напълно логично звучащо оправдание за всичко комунистическо, включително за Мерцедесите, гавазите и резиденциите на другаря Живков.
Една вечер двете момчета под хартиения здрачен абажур бяха повече настроени да си говорят ведри глупости, отколкото да се правят на умни пред Мая. Разказваха си политически вицове и се забавляваха с едно ново изобретение  – абсурдно смесване на известни поговорки. Например: „Сговорна дружина слепи ги ражда", „Бързата кучка планина повдига" и „Който гроб другиму копае, най-добре се смее", а „Който се смее последен, сам пада в него." Смееха се с детински възторг на тези поговорки- кентаври. И пиеха бяло вино. Тогава спонтанно се роди тяхната идея за нелегална политическа дейност.
Неотдавна Софийският университет беше осъмнал с надпис на фасадата: „Днеска – косите, утре – главите!" Милицията тогава подстригваше момчетата с дълги коси. A авторите на надписа сигурно не са знаели, че глави не бяха спирали да падат в България още от края на 40-те години насам. Разбира се, университетът незабавно беше пребоядисан.  И Държавна сигурност започна разследване.
Всичко това, разбира се, беше само тайна мълва, не официална новина от вестниците. Но слуховете плъзваха като пожар в плевня... И така, по подобие на незнайните университетски герои, тримата гимназисти решиха да започнат да пишат нощно време лозунги по стените на София.
Освен иронични перифрази на народни поговорки, в процес на дълги дискусии те изковаха и три „сериозни" политически лозунга: Първо – „Анархия мать порядка!“, второ – „Долу червената буржоазия!" и трето – „Смърт на бюро­крацията = Смърт на държавата!" Последният лозунг им се виждаше най-високо идейния и най-опасения. Тогава политическите идеи не се деляха на леви и десни, а на държавни и антидържавни. Според марксистката теория държавата трябваше постепенно да отмира при социализма. Но в действителност държавата владееше всичко. И ставаше от ден на ден все по-абсолютна, вместо да отмира. Комунистическата върхушка беше станала нова „червена буржоазия“ – нова управляваща бюрократична класа. Затова „Смърт на бюрокрацията = Смърт на държавата" им изглеждаше най-опасният от трите лозунга. Така разсъждаваха тримата гимназисти.
Те отмъкнаха кутия с блажна боя и три четки за живопис от дома на Мая, прибраха  тези пособия в стара, небиеща на очи спортна чанта, и започнаха всяка вечер към полунощ да обикалят тъмните улици с радостното чувство, че са станали опасни конспиратори. Като от филмите по телевизията!
Филми като „Черните ангели", който беше романтична (и добра като кино) възхвала на червения тероризъм от 20-те години, и сериалът „На всеки километър" бяха изградили в умовете на младежите една конспиративна романтика, която се римуваше и с модното на Запад левичарство от 60-те и 70-те.
Новото чувство за участие в опасна конспирация сякаш озари любовната връзка на Стефан и Мая. В леглото, с ръка прегърнала голото ѝ рамо, загледан в белия кръст на дървената дограма на тъмния стар прозорец, Стефан – сякаш понесъл своя собствен светъл кръст в мрака – се чувстваше по-възрастен. И по-щастлив. Понякога в главата му пробягваха сцени от страстните любовни връзки между конспираторите в „Черните ангели". Те всички умираха героично накрая. И това беше ужасно възбуждащо.
Стефан, Мая и Стоян действаха така: изписваха по една-две иронични каращисани поговорки и по един политически лозунг на стената на всяка софийска гимназия, която не гледаше към прекалено осветена улица. (Улиците на София си бяха тъмни по начало.) Двама от тях наблюдаваха наоколо да не идва някой, а един пишеше с блажната боя от кутията в чантата.
Веднъж срещнаха милиционери на улицата, които спряха и подозрително ги загледаха. Беше забранено гимназисти да ходят по улиците след десет. Но ученическият час се спазваше стриктно само в провинцията, пък и тримата може би минаха за по-големи, така че милиционерите не ги спряха.
Две от изписаните гимназии бяха още на другата сутрин пребоядисани от училищните власти. В едната от тях учеше самият Стефан. Там сред учениците се чу, че на стената сутринта пишело „някакви глупости" и че дошли от Държавна сигурност да разследват. Взимали контролни работи да сверявт почерци.
Но хората от Държавна сигурност или не откриха извършителите на престъпното деяние, или си замълчаха нарочно в очакване да видят какво още ще бъде извършено от опасните конспиратори и в крайна сметка да разберат кое западно разузнаване е в дъното на този антикомунистически заговор.
Всичко вървеше по мед и масло. Писането на лозунги по стените беше нещо като писане на любовни писма до свободата. Въодушевени почти до религиозен екстаз, тримата конспиратори правеха нови и нови, все по-амбициозни планове. Стоян предложи да напишат някакъв призив върху трамвай, който щял да го разхожда известно време из цяла София. Планираха да останат скрити между два срещуположно спрели трамвая на „Дондуков“, зад операта, където спирките бяха точно една срещу друга. Тpимата щяха да пишат едновременно различни части от лозунга за по-бързо.
Обмисляха дори и кражба на стар циклостил от Музея на революционното движение. С циклостила, ползван от комунистическите конспиратори преди 9 септември 1944 година, щяха да напечатат позиви против червената буржоазия... А в случай на провал, щяха да отплават тайно в трюма на търговски кораб за Латинска Америка, където щяха да продължат делото на Че Гевара ...
Ето обаче какво се случи накрая. Тримата нито писаха на трамвай, нито откраднаха циклостил от Музея на революционното движение. Затова пък лозунгът, който бяха оставили в двора на Математическата гимназия – най-идейният, върховният политически лозунг: „Смърт на бюрокрацията = Смърт на държавата!", – остана незамазан.
Още на другия ден след акцията те минаха заедно покрай двора на училището и – правейки се на разсеяни, забавиха ход, за да огледат терена. Ученици по черни гащета с бели фланелки играеха физкултура на двора. Други, с униформи и чанти в ръце, седяха по пейките и си говореха. Белият надпис ярко блестеше на тъмно-жълтата стена. Но никой сякаш не го виждаше. Тримата приятели бяха шокирани.
– Може би още чакат милицията да дойде да разследва? – предположи Стоян. Мая и Стефан намериха това за логично обяснение.
И на следващия ден обаче, като минаха покрай гимназията, надписът още си беше там...  Тогава конспираторите не издържаха и се изповядаха пред една приятелка на Мая oт Математическата.
За тяхна изненада и тя не беше забелязала лозунга. Помолиха я да го забележи, а също така да пита и други свои съученици какво мислят за него.
На другия ден се срещнаха отново.
  Е, и какво? – попитаха веднага със затаен дъх конспираторите. – Намери ли някой, който е забелязал лозунга ни?
       Да, намерих.
       Е, и? ... Какво? Какво мислят? Казвай!
– Ами-и...  честно да ви кажа, мислят, че в двора на училището са снимали епизод от „На всеки километър".
Лозунгът остана незамазан още дълго време. И милицията май не го беше забелязала. Или и тя го беше помислила за декор от снимачна площадка на телевизионен сериал... Така рухнаха големите илюзии на тримата.
Стефан пак започна да сънува тягостно реалистични сънища. Възобнови се болката в слънчевия му възел. Мая имаше добрия шанс да замине с родителите си в чужбина.( „Чужбина“ е една странна българска дума за определено място, което е цялото световно пространство оттатък границата. Всичко, което не е България, е едно място – „Чужбина“.)
На семейството на Мая, известни художници, всъщност им дадоха паспорти с „изходни визи“ да идат в Париж за една българска изложба. И те повече не се върнаха. Не че станаха „невъзвръщенци“ (друга интересна дума за политически емигранти, които никога не се връщат – няма как да се върнат). Просто, без да се занимават с политика,родителите на Мая, веднъж заминали, нямаха желание да се върнат.
Майката на Стоян, от руски белогвардейски произход, беше екскурзоводка и когато отиваше извън града с някоя руска група, Стоян и Стефан изпиваха на една пейка в двора на черквата зад пожарната на „Екзарх Йосиф“ водката, подарена ѝ от предишната руска група.
Пиеха и в дома на Стефан, където можеха да слушат Лед Цепелин на баровският портативен касетофон „Национал“, който той беше получил от своя баща.
Именно алкохолът, който се пиеше от почти всички в България, създаде у двете момчета чувството за истинска съпричастност с българския народ, каквото революционната дейност не можа да им създаде.

Няма коментари:

Публикуване на коментар