неделя, 20 април 2014 г.

ВЯРВАМЕ ЛИ ВЪВ ВЪЗКРЕСЕНИЕТО

http://www.dnevnik.bg/analizi/2014/04/20/2284773_viarvame_li_vuv_vuzkresenieto/


"Слушали сте, че бе казано: "обичай ближния си, и мрази врага си". Аз пък ви казвам: обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят, за да бъдете синове на вашия Отец Небесен; защото Той оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни. "
                                                                       Матей 5: 43-44

        "Обичайте вртаговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят..." Тези думи на Исус Христос трябва постоянно да се припомнят на фундаменталистите, които се изживяват като воини в някаква религиозна война ...  Но симптоматично е, че най-големи православни фундаменталисти изведнъж се оказаха онези, които доскоро громяха класовия враг и наричаха религията "опиум за народа". Анексирането на Крим от Путин някак си се свързва от привържениците му с православната идея. Възкресението – с националния реваншизъм. Крим си е наш, руски. Украинците са лоши, католици (макар че половината от тях са всъщност православни). Те са някакви  друговерци, освен че са и фашисти. Папата също е предател. Американците пък са евреи и те, разбира се, са виновни за всичко лошо по света...
       Тази година православният и католическият Великден, както и еврейската Пасха съвпадат. Така би трябвало да бъде. Защото Христос е разпнат по време на Пасха. И защото Този, когото Той нарича свой Отец Небесен е еврейския, старозаветния Бог. Старият завет се почита също и от мюсюлманите и Исус (Иса) за тях е пророк. Но вместо да обичаме и враговете си, ние като че ли най-много мразим ближните си, тези които са най-близки до нас -- съседите, вярващите в нашия Бог, "ревизионистите" на нашата идеология ... 
      Макар че има еврейски, ислямски, китайски и много други календари – почти навсякъде по света годината официално е 2014-та. Две хилядолетия и 14 години след предполагаемотво раждане на Исус Христос, християнското летоброене, което е започнало да се възприема в Европа едва след осми век, е общоприето – ползват го не само християните по света.
        През последният век на второто хилядолетие светът се измени значително. Казват, че двайсети век е почнал с Първата световна война. Значи трябва да свършва тази година... Дано не сме в навечерето на нова световна война! Говори се за нова студена война, но от студената до горещата има само една крачка.
        Преди сто години, точно в навечерието на Великата Европейската война (Първата световна), Европа и нейната християнска култура е изглеждала като културен и икономически център на света. Но от Втората световна война насам това вече не е така. Християнска Европа вече не е Цитаделата на Цивилизацията. Не е вече единствен център на света и Вашингтон. Светът няма един център, нито два, както беше по време на Студената война.
      Американският литературен критик Харолд Блум, автор на книгата „Западният канон“ критикува идеята на англо-американски поет Томас Елиът, че християнството е основата на европейската култура, като остаряла. Блум дава примери с големи не-християнски европейски модернисти като Кафка. Прав е, че европоцентриската (и християнска) идея е остаряла. Но ако не Франц Кафка, то Йозеф К. от „Процесът“ посещава катедралата и там получава откровение в разговор със свещеника. Християнството неизбежно е повлияло и на нехристиянските писатели в Европа и по света. То влияеше дори и на писателите-комунисти и войнствени атеисти, отрасли в съветския блок. А днес много бивши комунисти се превърнаха в най-ревностни православни християни... Тук можем да говорим и за криворазбраната християнска цивилизация – най-вече отъждествяването на вярата в Бог с националната идея. Църквата като слуга на нацията и държавата.
      T. С. Елиът, един от писателите, които безспорно са заслужили Нобеловата си награда, при цялата си противоречивост и някои отблъскващи антисемитски изказвания, правени преди Втората световна война, е прав за християнството като идеологически гръбнак на европейската култура. Но вярата е наднационална. Тя е над политиката и над икономиката. Кесаревото трябва да се отдава кесарю, а Божието Богу.
      Всъщност, европейската, или по-точно Западната култура има две родни места, които са повече или по-малко на изток: Древна Гърция и Древен Израел. Там се е родила и европейската наука и европейската религия. От там идва културният ген на Западната цивилизация.
      Т. С. Елиът, макар и американец, може наистина да се нарече последният голям европейски поет. Европейски е не само защото от  Нова Англия отива в Стара Англия и става англо-католик, но и защото се опитва да асимилира и обобщи в творчеството си цялата европейска поетическа традиция. Може би именно отвъдокеанската перспектива му дава възможност да види европейската традиция като едно цяло. Но Елиът е и последен европейски поет, защото неговият християнски европоцентризъм излиза от мода след Втората световна война.
       След края на войната идеята за Европа и нейната християнска култура като център на света е изместена от американската мултикултурна идея. Светът няма един религиозен или културен център. Точно през последните десетилетия, когато се оформяше Европейският съюз, Европа вече престана да бъде център на света.
Елиът смяташе себе си, и наистина беше, общоевропейски поет – асимилирал и английската, и френската, и италианската, и античната културна традиция, дори и с руски влияния. Но едва днес, след първия в историята й  полувековен мир, Европа най-сетне е едно цяло - и едно културно цяло, както я виждаше Елиът, и едно икономическо цяло, макар и да не вече център на света.
Но и САЩ, държавата, която създаде мултикултурния модел на днешния глобален свят, не е вече единствена свръх-сила.  А в големите източни икономически центрове, в Китай, Индия и Япония, хората не биха приели, че християнската цивилизация е Цивилизацията с главно Ц – някаква могъща културна цитадела,  около която обикалят безпросветните варвари, както се е мислело на Запад по колониално време.         
Световните войни през миналия век слагат край на старите европейски империи и начало на американската икономическа и културна хегемония. В годините на студената война, която Западът, демократичният капитализтически Запад, спечели, Европа се обедини. Европа се противопостави на Комунизма с една на практика американска идеология основана на индивидуалната свобода. Американският модел, макар и Западен, не е европоцентричен, а мултикултурен и мултирелигиозен. Това е моделът на днешния глобален свят.
Да се борим с глобализацията е все едно да се борим с въртенето на земята, със смяната на сезоните и годините. Искаме ли наистина да се върнем назад в света преди интернет, в света на затворените граници, крепостните стени и войните за териториално разширение, войните между културите? Изглежда някои реваншистки и ксенофобски настроени политици искат да се върнат в този отминал свят. Няма да се спасим от нашествието на бедните хора към богатите страни чрез издигане на гранични стени. Това е палиативна мярка. Хората ще намерят начин да "прескочат" стените, ако не се разреши проблема с огромното икономическо неравенство в света.
Според християните, Исус е и Бог и човек, който се е жертвал от любов към хората и със смъртта си е изкупил греховете им. Макар и  не винаги да е на една и съща дата, като тази година,  Възкресение Христово би трябвало да съвпада с края на Еврейската Пасха, както и с настъпването на пролетта – с магическото възкръсване на природата в северното полукълбо.
Няма вече един център на света. Нито дори два полюса. И за да не се разпадне светът, всички ние – християни, мюсюлмани, евреи, будисти, индуисти и атеисти трябва да се научим на толерантност едни към други. Трябва да се научим да живеем заедно в мира, макар и да сме различни, да се стараем да се разбираме, да си съчувстваме, и ако сме на противоположни позиции – да се съгласяваме да не се съгласяваме, но да се понасяме и да живеем в мир. Към която и вяра да принадлежим трябва да можем да се съгласим, че Бог е Любов. Или че омразата не може да победи омразата, а само любовта побеждава омразата, както е казал Буда.
Алтернативата на толерантността e барикадирането в собствената традиция или фанатичното й налагане на другите хора и народи в мултикултурния свят. Това е днешния фундаментализъм – реакция на страх от глобализацията и вкопчване в миналото, в корените, които се страхуваме, че губим в глобалния свят. Фундаментализмът  може да бъде и религиозен и светски – като тоталитарните идеологии от миналия век. Но фундаментализмът - бил той ислямски, християнски, или атеистичен - е най-голямата заплаха за света -- за съвременния високо-технологичен и взривоопасен безцентърен свят.
Затова – с християните от всички деноминации си казваме Христос Възкресе! С евреите – честита Пасха! A на всички останали братя и сестри честито пролетно възкресение! Трябва да вярваме в Любовта и Възкресението.

Няма коментари:

Публикуване на коментар