понеделник, 21 април 2014 г.

Литература и политика

Статията ми "Носталгия по комунизма: не е ли твърде къса паметта ни?" имаше 20 хиляди прочитания и седмстотин коментара в "Дневник". Но тук, в блога ми, моят превод на поемата на Т.С. Елиът "Пустата земя" има повече прочитания от политическата статия за комунизма (стотици прочитания, не хиляди като в "Дневник", разбира се). Това изключително много ме радва. "Пустата земя" е една от най-трудните за четене поеми писани през 20-ти век, тя е в поезията това, което е "Одисей" на Джойс в прозата за високия модернизъм от 20-те години на миналия век. А Елиът е поетът, който виждаше Европа като едно цяло в културен план. Макар и американец, той беше последният голям европейски поет, обединил гласовете на Данте, Бодлер, Шекспир, гръцката митология и ,разбира се, Библията. (Казвам че е последният, защото след Втората световна война идеята за Европейската цивилизация като единствената цивилизация овехтя и беше заменена от амариканската мултикултурна идея.) Но днес Европа е обединена, такава, каквато я виждаше Елиът.

неделя, 20 април 2014 г.

ВЯРВАМЕ ЛИ ВЪВ ВЪЗКРЕСЕНИЕТО

http://www.dnevnik.bg/analizi/2014/04/20/2284773_viarvame_li_vuv_vuzkresenieto/


"Слушали сте, че бе казано: "обичай ближния си, и мрази врага си". Аз пък ви казвам: обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят, и молете се за ония, които ви обиждат и гонят, за да бъдете синове на вашия Отец Небесен; защото Той оставя Своето слънце да грее над лоши и добри, и праща дъжд на праведни и неправедни. "
                                                                       Матей 5: 43-44

        "Обичайте вртаговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят..." Тези думи на Исус Христос трябва постоянно да се припомнят на фундаменталистите, които се изживяват като воини в някаква религиозна война ...  Но симптоматично е, че най-големи православни фундаменталисти изведнъж се оказаха онези, които доскоро громяха класовия враг и наричаха религията "опиум за народа". Анексирането на Крим от Путин някак си се свързва от привържениците му с православната идея. Възкресението – с националния реваншизъм. Крим си е наш, руски. Украинците са лоши, католици (макар че половината от тях са всъщност православни). Те са някакви  друговерци, освен че са и фашисти. Папата също е предател. Американците пък са евреи и те, разбира се, са виновни за всичко лошо по света...
       Тази година православният и католическият Великден, както и еврейската Пасха съвпадат. Така би трябвало да бъде. Защото Христос е разпнат по време на Пасха. И защото Този, когото Той нарича свой Отец Небесен е еврейския, старозаветния Бог. Старият завет се почита също и от мюсюлманите и Исус (Иса) за тях е пророк. Но вместо да обичаме и враговете си, ние като че ли най-много мразим ближните си, тези които са най-близки до нас -- съседите, вярващите в нашия Бог, "ревизионистите" на нашата идеология ... 
      Макар че има еврейски, ислямски, китайски и много други календари – почти навсякъде по света годината официално е 2014-та. Две хилядолетия и 14 години след предполагаемотво раждане на Исус Христос, християнското летоброене, което е започнало да се възприема в Европа едва след осми век, е общоприето – ползват го не само християните по света.
        През последният век на второто хилядолетие светът се измени значително. Казват, че двайсети век е почнал с Първата световна война. Значи трябва да свършва тази година... Дано не сме в навечерето на нова световна война! Говори се за нова студена война, но от студената до горещата има само една крачка.
        Преди сто години, точно в навечерието на Великата Европейската война (Първата световна), Европа и нейната християнска култура е изглеждала като културен и икономически център на света. Но от Втората световна война насам това вече не е така. Християнска Европа вече не е Цитаделата на Цивилизацията. Не е вече единствен център на света и Вашингтон. Светът няма един център, нито два, както беше по време на Студената война.
      Американският литературен критик Харолд Блум, автор на книгата „Западният канон“ критикува идеята на англо-американски поет Томас Елиът, че християнството е основата на европейската култура, като остаряла. Блум дава примери с големи не-християнски европейски модернисти като Кафка. Прав е, че европоцентриската (и християнска) идея е остаряла. Но ако не Франц Кафка, то Йозеф К. от „Процесът“ посещава катедралата и там получава откровение в разговор със свещеника. Християнството неизбежно е повлияло и на нехристиянските писатели в Европа и по света. То влияеше дори и на писателите-комунисти и войнствени атеисти, отрасли в съветския блок. А днес много бивши комунисти се превърнаха в най-ревностни православни християни... Тук можем да говорим и за криворазбраната християнска цивилизация – най-вече отъждествяването на вярата в Бог с националната идея. Църквата като слуга на нацията и държавата.
      T. С. Елиът, един от писателите, които безспорно са заслужили Нобеловата си награда, при цялата си противоречивост и някои отблъскващи антисемитски изказвания, правени преди Втората световна война, е прав за християнството като идеологически гръбнак на европейската култура. Но вярата е наднационална. Тя е над политиката и над икономиката. Кесаревото трябва да се отдава кесарю, а Божието Богу.
      Всъщност, европейската, или по-точно Западната култура има две родни места, които са повече или по-малко на изток: Древна Гърция и Древен Израел. Там се е родила и европейската наука и европейската религия. От там идва културният ген на Западната цивилизация.
      Т. С. Елиът, макар и американец, може наистина да се нарече последният голям европейски поет. Европейски е не само защото от  Нова Англия отива в Стара Англия и става англо-католик, но и защото се опитва да асимилира и обобщи в творчеството си цялата европейска поетическа традиция. Може би именно отвъдокеанската перспектива му дава възможност да види европейската традиция като едно цяло. Но Елиът е и последен европейски поет, защото неговият християнски европоцентризъм излиза от мода след Втората световна война.
       След края на войната идеята за Европа и нейната християнска култура като център на света е изместена от американската мултикултурна идея. Светът няма един религиозен или културен център. Точно през последните десетилетия, когато се оформяше Европейският съюз, Европа вече престана да бъде център на света.
Елиът смяташе себе си, и наистина беше, общоевропейски поет – асимилирал и английската, и френската, и италианската, и античната културна традиция, дори и с руски влияния. Но едва днес, след първия в историята й  полувековен мир, Европа най-сетне е едно цяло - и едно културно цяло, както я виждаше Елиът, и едно икономическо цяло, макар и да не вече център на света.
Но и САЩ, държавата, която създаде мултикултурния модел на днешния глобален свят, не е вече единствена свръх-сила.  А в големите източни икономически центрове, в Китай, Индия и Япония, хората не биха приели, че християнската цивилизация е Цивилизацията с главно Ц – някаква могъща културна цитадела,  около която обикалят безпросветните варвари, както се е мислело на Запад по колониално време.         
Световните войни през миналия век слагат край на старите европейски империи и начало на американската икономическа и културна хегемония. В годините на студената война, която Западът, демократичният капитализтически Запад, спечели, Европа се обедини. Европа се противопостави на Комунизма с една на практика американска идеология основана на индивидуалната свобода. Американският модел, макар и Западен, не е европоцентричен, а мултикултурен и мултирелигиозен. Това е моделът на днешния глобален свят.
Да се борим с глобализацията е все едно да се борим с въртенето на земята, със смяната на сезоните и годините. Искаме ли наистина да се върнем назад в света преди интернет, в света на затворените граници, крепостните стени и войните за териториално разширение, войните между културите? Изглежда някои реваншистки и ксенофобски настроени политици искат да се върнат в този отминал свят. Няма да се спасим от нашествието на бедните хора към богатите страни чрез издигане на гранични стени. Това е палиативна мярка. Хората ще намерят начин да "прескочат" стените, ако не се разреши проблема с огромното икономическо неравенство в света.
Според християните, Исус е и Бог и човек, който се е жертвал от любов към хората и със смъртта си е изкупил греховете им. Макар и  не винаги да е на една и съща дата, като тази година,  Възкресение Христово би трябвало да съвпада с края на Еврейската Пасха, както и с настъпването на пролетта – с магическото възкръсване на природата в северното полукълбо.
Няма вече един център на света. Нито дори два полюса. И за да не се разпадне светът, всички ние – християни, мюсюлмани, евреи, будисти, индуисти и атеисти трябва да се научим на толерантност едни към други. Трябва да се научим да живеем заедно в мира, макар и да сме различни, да се стараем да се разбираме, да си съчувстваме, и ако сме на противоположни позиции – да се съгласяваме да не се съгласяваме, но да се понасяме и да живеем в мир. Към която и вяра да принадлежим трябва да можем да се съгласим, че Бог е Любов. Или че омразата не може да победи омразата, а само любовта побеждава омразата, както е казал Буда.
Алтернативата на толерантността e барикадирането в собствената традиция или фанатичното й налагане на другите хора и народи в мултикултурния свят. Това е днешния фундаментализъм – реакция на страх от глобализацията и вкопчване в миналото, в корените, които се страхуваме, че губим в глобалния свят. Фундаментализмът  може да бъде и религиозен и светски – като тоталитарните идеологии от миналия век. Но фундаментализмът - бил той ислямски, християнски, или атеистичен - е най-голямата заплаха за света -- за съвременния високо-технологичен и взривоопасен безцентърен свят.
Затова – с християните от всички деноминации си казваме Христос Възкресе! С евреите – честита Пасха! A на всички останали братя и сестри честито пролетно възкресение! Трябва да вярваме в Любовта и Възкресението.

събота, 5 април 2014 г.

НОСТАЛГИЯТА ПО КОМУНИЗМА: НЕ Е ЛИ ТВЪРДЕ КЪСА ПАМЕТТА НИ?

http://www.dnevnik.bg/analizi/2014/04/05/2273808_nostalgiia_po_komunizma_ne_e_li_tvurde_kusa_pametta_ni/


Наскоро в пресата излезе забавната новина, че Северна Корея задължава със закон мъжете да носят прическата на Ким Чен УнВероятно на плешивите мъже ще им раздават перуки. Или  по-скоро ще им режат главите... 
Коментирах новината на стената си във Фейсбук: "Ето! Тези хора са построили комунизма! При развития социализъм само ни подстригваха дългите коси (и мереха полите на момичетата с линийка в училище), но още нямаше държавно постановление каква точно трябва да бъде прическата. Пък и живковата не беше особено подходяща за подражание...“ 
Сигуртно трябва да обясня за по-младите, че през седемдесетте години, когато дойдоха на мода дългите коси за мъжете и късите поли за жените, младежите бяха принудително подстригвани и преобличани. А една сутрин Софийския университет осъмна с надпис в двора: "Днеска косите - утре главите!" 
Уви, авторите на този смел протестен надпис не са знаели, че главите никога не са преставали да падат в нашата родина. Не само по вереме на масовите политически убийства – чрез Народния съд, без съд и присъда, в концентрационните лагери, не само убийства на участници в горянската въоръжена съпротива срещу режима и политически опозиционери, а дори и убийства на провинили се комунистически лидери като Трайчо Костов. БКП и ДС никога през годините на комунизма не са спирали да громят „класовия враг “ по един или друг начин. А класови врагове бяха не само неудобните за властта хора, но и техните семейства.
Моята иронична забележка за поредния северно-корейски Ким и неговата прическа изненадващо ядоса някои хора. Ядоса ги явно неуважителното ми отношение към Тодор Живков. И сеге, под тази статия сигурно ще се появят злъчни коментари, напомнящи как бащата ми, Любомир Левчев, е бил комунист и „слуга на Живков“. Синът на класовия враг си остава класов враг, дори и когато вече наближава пенсионна възраст... Но раздразнението от моята политическа позиция обикновено идва именно от редиците на бивши комунисти и офицери от ДС, които виждат в мое лице ренегат на тяхната партия-класа. Тази партия-класа беше управляваща в миналото и продължава да управлява и до днес.
         Губейки битката за Уктрайна на политическия и икономическия фронт, Путин реши да направи рязък завой назад към политиката на  военната заплаха и към войнствената реторика от времето на Брежнев. Анексирането на територии от съседни държави под претекст, че се защитава национално малцинство е всъщност реваншиска политика от средата на миналия век.
Но както по време на Студената война, така и сега американците са виновни за всичко... Едно време имахме „активни борци против фашизма и капитализма“. Сега отново, според московската идеология, в Киев след Янукович  властта е била взета от някакви фашисти, но фашисти подстрекавани от американците... Еклектическото безумие на тази реторика на новата студена война отива още по-далеч.  Тя е често и антисемитска. Лошите американци са  хем фашисти, хем евреи. (И хомосексуалисти.) Евелина Закамская, водеща от руска държавна телевизия заяви, че евреите сами били виновни за Холокоста. Интревюираният от нея Андрей Проханов, страстен привърженик на агресивната политика на Путин,  каза че и сега еврейски организации подържали фашиския Майдан.  Според друго негово изказване на митинг, на който е присъствал и Путин,  Барак Обама пък бил достоен за член на Ку Клукс Клан... Евреи-фашисти, афро-американци от Ку Клукс Клан...Може ли всичко това да бъде част от официалното политическо говорене ( държавна телевзия, митинг с Путин) - в една нормална страна? Прилича на говоренето на  Ахмединеджад или Ким Чен Ун.
В Киев (който сега е атакуван и икономически чрез „Газпром“ с над 40% поскъпване на горивото) имаше наскоро нови размирици предизвикани от ултра-националисти. Изпълняващият длъжността президент на Украйна Турчинов намекна, че обръщането на радикалното движение "Десен сектор" срещу новата власт може да е станало под влияние на Москва. Това изобщо не е невъзможно. Путин подкрепя ултра-десни сили и в други европейски страни. И не само с цел да дестабилизира Европа. У нас ултра-дясната Атака обслужва Путин, като същевременно пледира за национализация и говори за Запада като за основния враг на България. Антитуркизъм, антисемитизъм, хомофобия, антизападничество и любов към Русия... Крайно-дясното и крайно-лявото от край време си приличат и се привличат. И нациската и комунистическата партия се наричаха „работнически“ и“социалистически“ партии. Тоталитаринте диктатури, както знаем, бяха подобни.
Изведнъж бивши комунисти и агенти на КГБ, като Путин, станаха големи раделели за панславизъм и православно братство, за връщане към историческите корени и имперските въжделения на Русия. Дали държавният „реалния соцализъм“, уж вече забравен от управляващата олигархия, не се възражда като нов руски национал-социализъм?
И у нас путиновата Евразийска идея има горещи привърженици. Мнозинството от младите хора, които са ходили в Берлин, Париж, Лондон или Ню Йорк, трудно ще бъдат убедени, че там се живее по-лошо отколкото  в Русия или у нас. Но тъй като историята на комунизма на практика не се изучава в гимназиите, а днешните български гимназисти и студенти са родени след комунистическата власт, сега се прави опит да се промиват техните мозъци с мита за прекрасното време на комунизма, времето на Живков и Брежнев.
         На тези млади хора бих искал да разкажа още две истории от самия край на живковото време.
            Беше вече лятото на 1989-та. Живеех в Зона Б-5 в София. Прибирам се към къщи от работа и – какво да видя – в кварталния плод-зеленчук, обикновено празен и запуснат като всички държавни магазини, на витрината греят измити червени домати. Влизам и казвам:“Един килограм домати, моля!“ Продавачката ме поглежда с ирония и отговаря: „Доматите не се продават. Само за витрината са. Днес другарят Елцин ще идва на посещение в нашия квартал.“  Елцин тогава беше партиен секретар на Москва. Но Живков, както  се беше снишил, за да изчака да премине бурята на перестройката, трябваше все пак усърдно да ухажва Големия брат... Днес малцина от гледащите „Биг Брадър“  се сещат от къде идва метафората за Всевиждащото око на Големия брат. Защото нито са живяли по онова време, нито са чели Оруел. Нито знаят, че през 1980-те пресни домати рядко се срещаха в плод-зеленчука, дори и през лятото.
            Точно под нашия блок на бул.Стамболийски  имаше магазин за телевизори. Прибирам се една друга вечер по тъмно и виждам опашка пред затворения магазин. Идва автомобил Лада, от който двама младежи извеждат възрастна жена, поставят стол в края на опашката, слагат баба си да седне, завиват я с одеалото и си отиват. Осведомих се за какво е тази опашка по никое време. Оказа се, че на сутринта щели да пускат за продажба нов български телевизор с холандски кинескоп. И хората се канеха да не спят цяла нощ, за да не го изпуснат... Реалността понякога е по-абсурдна от художествена литература.
            Преди година четох във Фейсбук носталгичен текст за българското левче от 1980-те, с което можело да се купи „ една кутия цигари „Арда“ (60 стотинки), един кибрит ( 4 стотинки) , баничка ( 18 стотинки) , боза (18 стотинки) и две обикновени вафли Чайка ( 12 стотинки)“... Обаче в друг коментар се припомняше, че по същото време един литър руска водка струваше 10 лева, кафе нямаше, луканката, ако се намери, беше 8 лева, сиренето –3,60. Минималната заплата тогава достигна цели 120 лева. А заплатата на млад специалист беше 155 лева. Западни коли не се продаваха, а една „Лада“ струваше 6000 лева,  но за нея се чакаше 15 години ред. Освен това основни български храни като боб, лук и картофи се внасяха от чужбина. Банани и портолали пускаха само по Нова година като луксозни  стоки.
            Сега много българи напускат страната, за да работят в държави, в които стандартът на живит е по-висок. Преди 1989-та това не беше възможно. Малцина получаваха разрешение да пътуват на Запад. Имаше не само входни, но и „изходни“ визи, издавани от нашите власти. Повечето от тези, които бяха пускани да пътуват, бяха или партийни функционери , или  известни спортисти и учени ( само ако са с чисто досие). Мнозина бях вербувани за агенти на ДС, за да могат да заминат. През 1980-те Западна Европа беше пълна с югославски и турски гастарбайтери. Но за нас, българите, затворени зад телените мрежи на съветския лагер, дори Югославия изглеждаше като цъфтящ Запад.
            Добре е да се поощрява българското производство. И не е добре това, че повечето стоки, които купуваме не са български. Но в Северна Корея всички стоки са родно производство. Все пак аз не бих живял в тази страна, където навсякъде се ходи под строй и властите са специалисти не само по рязане на коси, но и на глави.
            Да, светът е различен днес. Капитализмът не е рай. Парниковите домати нямат вкус. Бургерите в Макдоналдс не могат да се сравняват с домашни кюфтета. Освен това материалните придобивки не правят сами по себе си хората по-щастливи...  Но единственото, по което имам носталгия като помисля за 1970-те или 1980-те е младостта ми. Нямам никаква носталгия по телевизорите "Опера", москвичите и трабантите, евтината боза, лошите ресторанти. Нямам носталгия и към мечтата ( несбъднала се за мнозина) за паспорт с "изходна виза", с който да можеш да видиш някой ден широкия  свят оттатък Калотина. (Тогава не можеше дори да се гледа западна телевизия или да се четат западни вестници, а интернет, разбира се, нямаше...)
            Освен това аз говория за живота на средния човек в София по онова време, който живеше в едностаен апартамент със семейсвото си, в панелка вмирисана на мухъл и туршия, прекърпваше стари чорапи, ходеше на работа с  претъпкания трамвай или автобус, а в неделя обикаляше пустите улици замечтан за далечни екзотични градове...  Не говоря за тези, които дръзваха да се опълчат против властта. Не говоря за тормозените и убиваните по лагери и затвори, за жертвите на „възродителния процес“, за заклеймените „врагове на народа“ и заклеймените им семейства. Не говоря, разбира се, и за малцината привилегировани. Говоря за живота на средния човек, на мнозинството българи.
Дори протестът срещу замърсяването на Русе ( от румънска страна!) се смяташе тогава за опасно вражеско действие, камо ли да кажеш нещо в частен разговор (пред потенциален доносник) против властта у нас...
         Сега отново и отново се опитват да ни натрапват някакви конспиративни теории за „планът Ран-Ът“(подготвен впрочем от правителството на Луканов, но останал неизпълнен), чрез който подлите американци искали да съсипят България. Затова, видите ли, сме били на такова дередже, а не защото още ни управляват същите „отговорни другари“ и офицери от ДС, превънали се по време на прехода в мутри и олигарси. Не корупцията и незачитането на закона, а демокрацията била причината да сме бедни! И за всичко били виновни най-вече американците...
         Интересно защо така ни мразят тези американци? Защо решиха да съсипят точно нас, а не да кажем словенците, чехите, литовците, естонците? Защо в други източно-европейски държави хората живеят далеч по-добре от нас? Да не говорим за западно-европейските държави. И защо ние, колкото и да сме на европейската опашка, все пак живеем по-добре от руснаците?

         Не, другари от БСП и Атака, благодаря ви, но не искам Евразийски съюз на мястото на Съветския! Помня все още за какво става дума. Слава Богу, че сме в Европа!

сряда, 2 април 2014 г.

ПУСТАТА ЗЕМЯ на Елиът



Т.С. ЕЛИЪТ

ПУСТАТА ЗЕМЯ

(1922)


“Nam Sibyllam quidem Cumis ego ipse oculis meis vidi in ampulla pendere, et cum illi pueri dicerent: :Σιβυλλα τι θελεις; respondebat illa:αποθανειν θελω.”

                                                На Езра Паунд
                                                Il miglior fabbro.



I. ПОГРЕБЕНИЕТО НА МЪРТВИТЕ

   Април е най-жестокият месец, поражда
Люляци от мъртвата земя, размесва
Спомени и желания, разбърква
Потъмнели корени с пролетен дъжд.
Зимата ни топлеше, покриваше
Земята с безпаметен сняг, захранваше
Малък живот с изсъхнали грудки.
Лятото ни изненада, дойде над Щарнбергерзее
С дъждовен порив; спряхме под колонадата,
И продъжихме в слънце през парка Хофгартен,
Пихме кафе и си говорихме цял час.
Bin gar keine Russin, stamm’ aus Litauen, echt deutsch.
И като деца, когато бяхме при ерцхерцога,
При братовчед ми, той ме изведе с една шейна,
А аз се изплаших. Но той ми каза, Мари,
Мари, дръж се здраво. И се спуснахме.
В планините, там се чувстваш свободен.
Аз чета почти цялата нощ, и отивам на юг през зимата.

          Какви са вкопчените корени, какви клони израстват
От този каменист боклук? Сине човешки,
Ти не можеш да кажеш, или предвидиш, защото познаваш само
Куп строшени идоли, където слънцето бие
И мъртвото дърво не подслонява, и щурецът не облегчава,
И по сухия камък не звънти вода. И има
Сянка само под тази червена скала,
(Влез в сянката под тази червена скала)
И аз ще ти покажа нещо различно
От твоята сянка, която крачи след теб всяка сутрин
Или твоята сянка, която се вдига вечер да те посрещне;
Ще ти покажа страха в шепа прах.
                             Frisch weht der Wind
                             Der Heimat zu
                             Mein Irisch Kind
                             Wo weilest du?
Ти за първи път ми подари зюмбюли преди година;
Нарекоха ме зюмбюленото момиче.“
       Но когато се върнахме, закъснели, от зюмбюлената градина,
Ръцете ти пълни, косата ти мокра, не можех
Да говоря и очите ми примираха, не бях
Ни жив ни мъртъв и не знаех нищо
Втренчен в сърцето на светлината, в мълчанието.
Oed’ und leer das Meer.

          Мадам Созострис, известна гадателка,
Имаше лоша настинка, но все пак
Е позната като най-мъдрата жена в Европа,
Със злокобната колода карти. Ето я, каза тя,
Вашата карта, Финикийският Моряк удавник,
(Тези перли са били очите му. Вижте!)
Тук е Беладона, Дамата на Скалите,
Дамата на ситуациите.
А това е човекът с трите пръта, ето го и Колелото,
Ето го и едноокият търговец, а тази карта,
Която е празна, е нещо което той носи на гърба си,
Но ми е забранено да го видя. Не откривам
Обесения. Внимавайте за смърт от вода.
Виждам тълпи от хора, които се въртят в кръг.
Благодаря. Ако видите скъпата госпожа Еквитон,
Кажете й, че сама ще й занеса хороскопа:
В наше време човек трябва да е внимателен.

          Нереален град,
В кафявата мъгла на зимна утрин,
Тълпа се стичаше по Лондонския мост, толкова много,
Не знаех, че смъртта е погубила толкова много.
Въздишки, кратки и редки, се издишваха,
Всеки човек вторачен пред краката си.
Изтичаха нагоре и после надолу по Кинг Уилиъм,
Където „Света Мария Улнот“ отмерва часовете
С глух звук при последния звън на девет.
Там срещнах един познат и го спрях като го повиках: „Стетсън!
Ти, който беше с мен на корабите при Миле!
Трупът, дето беше посадил в градината си миналата година,
Поникна ли? Ще разцъфти ли тази година?
Или внезапен скреж смути лехата му?
Пази го от кучето, нали е приятел на човека,
С ноктите си да не го изрови пак!
„ Ти! Лицемерни читателю! – mon semblable, mon frère!”


II. ПАРТИЯ  ШАХ

    Креслото й като полиран трон
Лъщеше върху мрамора, стъклото
От рамката си с гроздове ковани
С надникнал златен Купидон сред тях
(и друг прикрил очите си с крилата)
Множеше пламъка на седмостеблен свещник
С отблясък върху масата, където
Сияние от гривната й срещаще
Положена в атлаз, в кутия пищна.
Шишенца от стъкло и слонова кост
Отпушени таяха синтетичните й
Парфюми, пудри, кремове – объркващи
И давещи в ухания сетивата,
Смутили свежия въздух от прозореца,
Захранващ дългите пламъци на свещите
Хвърлили пушек към тавана дървен,
Смущаващ лъскавите орнаменти.
Дърво средморско там пламтеше в мед,
Оранжево и зелено в рамка от камък,
С делфин изваян в светлината тъжна.
Над старата камина се разкриваше,
Като в прозорец хванал горска сцена,
Метаморфозата на Филомела
Жестоко изнасилена от царя,
Но вече с глас неуязвим на славей;
И още плаче и светът я гони,
Чирика и възбужда мръсния слух.
И други вехти  късове от времето
Бяха разказани върху стените.
Втренчени форми вътре се навеждаха
Смълчавайки затворената стая.
По стълбите прокрадваха се стъпки.
Под свещите и гребена косите й
Се разпиляваха в пламтящи точки,
В тлеещи думи, после зверски стихваше.

   „Зле съм с нервите. Да, зле.Стой при мен!
   Говори ми. Защо не говориш никога. Говори!
Какво мислиш? За какво си мислиш? Какво?
    Не знам никога какво си мислиш. Мисли!“

    Мисля, че сме в алеята на плъховете,
Където мъртвите са си изгубили костите.

   „Какъв е тоя шум?
                   Вятърът под вратата.
 „ Какъв е сега този шум? Какво прави вятърът?“
                   Нищо, пак нищо.
                                                                   „Ти
Не знаеш ли нищо? Не виждаш ли нищо? Не помниш ли
Нищо?“
          Помня
че тези перли са били очите му.
„Жив ли си изобщо или не си? Нищо ли няма в главата ти?“
                                                                             Но
О О О О тази Шекспирова забава –
Така елегантна
Така импозантна

„Какво да правя сега? Какво да правя?
Ще хукна както съм, навън, по улицата
С пусната коса, така. Какво ще правим утре?
Какво изобщо ще правим?“
                                                Топлата баня в десет.
И ако вали колата в четири.
И ще изиграем партия шах,
Притискайки очи без клепки в очакване да се почука на вратата.

          Когато мъжът на Лил се връщаше от войната, аз й казах
Аз не се превземам, когато говоря, казах й го,
МОЛЯ ПОБЪРЗАЙТЕ ВРЕМЕ Е
Сега Алберт си идва, прояви малко разум.
Той ще те пита какво си направила с парите които ти даде
Да си направиш зъби. Даде ти ги, там бях.
Извади си ги всичките, Лил, и си направи една хубава протеза,
Каза ти го, кълна се, не издържам да те гледам така.
И аз не издържам, й казах, помисли за бедния Алберт,
Бил е в армията четири години, иска да му е хубаво,
И ако с теб не може, други ще му го дадат, казах й го.
А, така ли, каза тя. Ами нещо такова ще стане, казах аз.
Тогава ще знам на кого да благодаря, каза тя и ме погледна остро.
МОЛЯ ПОБЪРЗАЙТЕ ВРЕМЕ Е
И да не ти харесва, ще свикнеш, й казах.
Други ще могат да направят правилния избор ако ти не можеш.
Но ако Алберт си отиде няма да е да не съм ти казала.
Трябва да се срамуваш, че изглежда така повяхнала.
( А е само на трийсет и една.)
Не зависи от мен, ми каза тя, с мрачна физиономия,
То е от хапчетата дето ги взимах, за да го махна.
(Имала е вече пет и почти умря от малкия Джордж.)
Аптекаря ми каза, че няма да е проблем, но вече не съм същата.
Ти си истинска глупачка, й казах.
Е, ако Алберт не те оставя на мира, нали за това е то, й казах,
За какво се жениш, ако не искаш деца?
МОЛЯ ПОБЪРЗАЙТЕ ВРЕМЕ Е
На следващата неделя Алберт се върна, имаха топъл пушен бут
И ме поканиха на обед да го опитам докато е топъл –
МОЛЯ ПОБЪРЗАЙТЕ ВРЕМЕ Е
МОЛЯ ПОБЪРЗАЙТЕ ВРЕМЕ Е
Лека нощ,Бил. Лека нощ, Лу. Лека, Мей. Лека!
Та-та. Лека. Лека на всички.
Лека нощ, дами, лека нощ, скъпи дами, лека нощ, лека нощ.



III. ОГНЕНАТА ПРОПОВЕД

          Шатърът на реката е скъсан; последните пръсти на листата
Се вкопчват и потъват в мокрия бряг. Вятърът
Пресича кафявата земя, нечут. Отишли са си нимфите.
Сладка Темза, тихо протичай, докато свърша песента си.
Реката носи празни бутилки и опаковки от сандвичи,
Копринени кърпички, кашони и фасове
И други свидетелства за летните нощи. Отишли са си нимфите.
И техните приятели, шляещите се наследници на директори от Ситито;
Отишли са си без да оставят адрес.
При реките Лемански – там седяхме и плачехме...
Сладка Темза, тихо протичай, докато свърша песента си.
Сладка Темза, тихо протичай,а аз ще говоря кратко и без патос.
Но зад гърба си чувам сред студения порив
тракането на кости и присмех до уши разпорен.

Плъх пролази тихо през растенията,
Провлачи лигав корем по брега,
Докато аз ловях риба в мъртвия канал
Една зимна вечер зад газовата станция
Замислен за крушението на брат ми царя
И смъртта на баща ми царя преди него.
Докато голите тела на мократа земя
И костите захвърлени в малката суха мансарда
Потракваха под миши стъпки година след година
Но зад гърба си чувам сред студения порив
клаксони и мотора на колата, с която замина
Суини при мис Портър през пролетта.
О, луната свети над мис Портър
и  над дъщерята –
Те си мият само със сода краката
Et O ces coix d’enfants, chantant dans la coupole!

Чик чик чик
Чук чук чук
Насилена тъй грубо от Терей

        Нереален град,
В кафявата мъгла на един зимен обед,
Г-н Евгенидис, търговец от Смирна,
Небръснат с пълен джоб стафиди –
Пратка за Лондон: цена на доставката вкл. –
Ме покани на народен френски
Да обядваме в хотел Кенън стрийт
И да прекараме уикенда в Метропол.

        Във виолетовия час, когато погледът и гърбът
Се изправят от бюрото, когато човешката машина чака
Като такси, пулсираща чака,
Аз, Тирезий, макар и сляп, пулсиращ между два живота,
Старец със сбръчкани женски гърди, съзирам
Във виолетовия час, във вечерния час на устрем
Към вкъщи, който връща моряка от морската шир у дома,
Машинописката у дома за вечеря, разтребва закуската,
Запалва си печката, вади консервирана храна
А зад прозореца опасно се протяга
Комбинизонът й докоснат от последна слънчева светлина
Върху дивана (нощем леглото й) са насъбрани
Чорапогащници, пантофи, ризи и колани.
Аз, Тирезий, старецът със сбъчкани цицки,
Виждам сцената и следващият акт предвиждам –
За чаканият гост и аз съм се загрижил.
И ето, идва той, младежът с цирей на лицето,
Служител в малка агенция с поглед нагло вперен –
Един от нисшите, на които самочувствието приляга
Както на Брадфордски милионер цилиндър черен.
Часът е подходящ, така и той се е досетил, тя е
Вечеряла сама, сега е уморена и скучае –
Заема се с прегръдки той, души я със старание
В прегръдки неотблъсквани макар и нежелани.
Решително я атакува, в миг приижда;
Ръцете му не спита никакво препятствие;
А суетата му не чака отговор – не вижда
какъв проблем е пълното й безучастие.
(И аз, Тирезий, съм изстрадал всичко сам
Извършено на същото легло или диван;
Аз който бях и под Тиванските стени
И крачих с мъртвите в подземните земи.)
С една целувка най-накрая снизходителна
Той тръгва си и в тъмното й стълбище залита....

Тя се обръща и за миг се оглежда
Без спомен за любовника отишъл си;
Умът й полуосъзната мисъл произвежда:
„Е, всичко свърши и сега спокойно дишам.“
Щом хубава девица прегреши
Из стаята си крачи тя в тревога,
Коси приглажда, после с жест автоматичен
На грамофона нова плоча слага.

„Такава музика пълзеше над водата“
И нагоре по Странд, по Кралица Виктория,
О град, о град, понякога аз чувам
Край някой бар на улица Долна Темза
Приятно хленчене на мандолина
И тропане и бъбрене отвътре,
Където рибари безделничат по пладне: където стените
На Магнус Мартир се изправят
В необяснимия разкош на йонийското бяло и златно.

Поти се реката
Масло и катран
Барките плуват
Надолу през прилива
Платна червени
Широки
Обветрени, тласък по мачтата.
Барките мият
Дрейфиращи трупи
Надолу към Гринуич
Покрай Айл ъв Догс.
Уейлала лейа
Уаллала лейлала
Елизабет с граф Лестър
Бият веслата
Прилича кърмата
На златна черупка
Червено и златно
Вълнички изпращат
Към двата бряга
А южният вятър
Понася  надолу
Ек на камбани
От белите кули
Уейлала лейа
Уаллала лейлала

„Трамваи, прашни дървета.
Роди ме Хайбъри. Ричмънд и Кю
Ме убиха. Край Ричмънд вдигнах колене
Просната в тясно кану.“

„Нозете ми са в Муургейт, а сърцето ми
Под нозете. След събитието
Плаках. Той ми обеща „ново начало“.
Не казах нищо. Трябва ли да негодувам?“

„ На Маргейтски Пясъци.
Не мога да свържа
Нищо с нищо.
Счупени нокти на мръсни ръце.
Моите са скромни хора, не очакват
Нищо.“
                   ла ла

Тогава в Картаген дойдох

В пламъци в пламъци в пламъци в пламъци
О Господи ти ме отскубваш
Отскубваш ме

в пламъци




IV. СМЪРТ ОТ ВОДА

Флебас Финикиецът, от две седмици покоен,
Забрави писъкът на чайките и мъртвото вълнение
И печалбата и загубата.
                                      Течение под морето
Грабна костите му в шепот. Вдиган и потапян
Премина той етапите на своята възраст и младост
Навлизайки във водовъртежа.
                                                Юдей или елин,
О ти, що обръщаш колелото и гледаш към вятъра,
Помисли за Флебас, който беше някога висок и хубав като теб.



V. КАКВО КАЗА ГЪРМЪТ

След факлите червени по лицата в пот
След скрежът на мълчанието в градината
И след агония на каменния под
След виковете и риданията
В затвора и двореца след отекването
На пролетният гръм над планини далечни
Той който беше жив сега е мъртъв
И ние които бяхме живи умираме вече
И нямаме капка търпение

          Тук няма вода а само скала
Скала без вода и песъчлив път
Път криволичещ нагоре в планините
Планини от скала без вода
Ако имаше вода щяхме да спрем да пием
Но сред скалата няма ни вода ни мисъл
Потта е суха в пясък са краката
Ако само имаше вода тук сред скалата
Мъртва планина уста беззъба която не може да плюе
И търсиш място да постоиш да седнеш или легнеш всуе
Няма дори тишина сред тези планини
Само сух стерилен гръм но не идва дъжда
Няма дори самота сред тези планини
Червени свъсени лица се хилят и ръмжат
Пред къщи от напукана кал
                                                Ако имаше вода
   Вместо скала
   Ако имаше скала
   Но също вода
   И вода
   Извор
   Вир сред скалата
   Ако само имаше звук на вода
   А не цикадите
   И сухите треви да пеят
   Звук на вода върху скалата
   Където дроздът отшелник пее в боровете
   Цвър цвър  цвър цвър цвър  цвър цвър
   Но няма вода

   Кой е третият дето крачи винаги до теб?
Ако броя сме само ние двамата с теб
Но ако погледна напред по белия ни път
Винаги има някой друг който крачи до теб
Носи се обгърнат в кафява мантия, с качулка
Не знам дали е мъж или жена
– но кой е там от другата ти страна?

          Какъв е този звук високо във въздуха
Мърморене и майчинско оплакване
Какви са тези орди под качулки плъпнали
По безкрайните полета, спъващи се по напукана земя
Обрамчена само с плосък хоризонт
Кой е градът отвъд планините
Пропуквания преобразувания и взривове във виолетовия час
Падащи кули
Йерусалим Атина Александрия
Виена Лондон
Нереални

   Една жена пристегна дълга черна коса
И изтръгна от тези струни музика шептяща
И прилепите с лица на бебета във виолетовата светлина
Свирукаха и биеха крилата си
И лазеха с глави надолу по една почерняла стена
И преобърнати надолу във въздуха бяха кулите
С възпоменателните си камбани отмерващи часа
И гласове запели от празни водоеми и от пресъхнали кладенци

   В тази запусната дупка сред планините
В бледата лунна светлина, тревите пеят
Над катурнати гробове, край параклиса
Това е празния параклис, дом само на вятъра.
Няма прозорци, а вратата се люлее,
Сухите кости не заплашват никого.
Само един петел застана на покрива
Ку кку ригу ку ку ригуу
В блясъка на светкавица. После влажен порив
Донесе дъжд

   Ганг беше хлътнал, изтощените листа
Чакаха дъжда, докато черните облаци
Се насъбираха далеч, над Химавант.
Джунглата се сведе, сгърбена в мълчание.
Тогава гърмът проговори
ДА
Дата: какво сме дали?
Приятелю, кръвта раздрусва сърцето ми
Ужасното втурване към моментното отдаване
Което век на благоразумие не може да отмени
В това и само в това сме съществували
Което няма да намерят в нашите некролози
Или в спомените изтъкани от благодетелния паяк
Или под печатите счупени от сухия адвокат
В нашите празни стаи
ДА
Даядхвам: Чувал съм ключа
Да се завърта един път във вратата и един път само
Ние мислим за ключа, всеки в затвора си
мисли за ключа и всеки одобрява затвора
Когато падне нощ, мълвата етерна
Възражда за момент разбития Кореолан
ДА
Дамята: Лодката отвърна
Весело, на ръката умела с платно и весло
Морето беше кротко, сърцето ти би отвърнало
Весело, когато е поканено, биещо, покорно
На владеещите го ръце
                            
                                      Аз седях на брега
И ловях риба, с безплодната равнина зад гърба ми
Ще мога ли накрая да уредя земята си?

Лондонския мост пропада той пропада той пропада

Poi s’ascose nel foco che gli affina
Quando fiam uti chelidon О лястовице лястовице
Le Prince d’Aquitaine a la tour abolie
С тези фрагменти съм подпрял развалините си
Така ви се полага. Йеронимо пак полудя.
Дата. Даядхвам. Дамята.
                   Шанти шанти шанти



                                                                      Превод от английски  Владимир Левчев