вторник, 25 март 2014 г.

ЛЮБОВ НА ПЛОЩАДА




ЛЮБОВ НА ПЛОЩАДА

Като млад сънувах
как вървя по улицата и осъзнавам,
че съм гол от кръста надолу.
Минувачи ме разстрелват с погледи
и умирам от срам...
Или пък изведнъж се сещам,
че съм закъснял за училище.
Цели два часа! Цяла година... Толкова много съм закъснял,
че съм остарял
и няма да мога да завърша...
Или ме подгонва Злото на площада, а краката ми
омекват,
плетат се като езика ми, отказват ...

Но понякога сънувах хубавия сън –
аз пак съм гол на площада –
а махвам с ръка – и ми пада
камъка от сърцето –
загребвам въздуха с ръце и плувам бруст –
забавно, на забавени обороти –
издигам се
над минувачи и лехи с цветя...
(Обичам ги!) 
И летя през майския вятър
гол и свободен  
като чайка или буревестник –
гол и свободен
като душа след смъртта.

Това стихотворение е от март 2014. А долното съм го писал преди 33 години.


БУДНИЯТ

Напредваш с мъка в плътна плътска кал.
И волята си восъчна напрягаш.
Вървиш, а все затъваш пребледнял.
И примката на ужаса се стяга.

Ти бягаш. А смъртта зад теб мълчи.
Уж се разсейва. Уж часът отлага.
Но с гръб усещаш впитите очи.
Забързаш ли се – ето – тя посяга.

Пред теб върви жена под бял воал.
Лицето й не виждаш, но я искаш.
Тя все ти се изплъзва в тая кал.
А уж те вика, уж е много близка....

Напразен гърч, напразно се подтискаш!
Животът ти докрай ще е горчив:
от Неoтстъпност – ако силно искаш,
от Недостъпност – ако си страхлив.

Но ако спреш и просто се засмееш –
какво ще могат да ти сторят те?
Това е сън. Сънуваш, че живееш!
А Будността те чака – вътре в теб.

(




събота, 22 март 2014 г.

КОГА И КАК ЩЕ СПРЕ ДА СЕ ВЪРТИ КОЛЕЛОТО НА ИСТОРИЯТА?

„Колелото на историята се върти и ще се върти до окончателната победа на комунизма ...“
 Георги Димитров


Гледам новата анимирана карта на Европа за последните хиляда години. Под звуците на драматична музика, държавите като шарени локви набъбват и намаляват, явяват се други локви, някои стари преливат в езера или съвсем пресъхват ... Не е имало мир през тези хиляда години. Никога досега в историята на Европа  не е имало мир. А сега мирът продължава вече 70 години почти в цялия континент. Изключение правят Кавказ и Западните Балкани. След последната гореща Световна война и след страховете от ядрена катастрофа по време на Студената, европейците най-после разбраха, че от войната в днешните й потенциални мащаби губят всички – и победените и победителите.
Връщам се към интерактивната карта и към цялото безбрежно море от информация в интернет. Колко лесно е вече да се учи история! Кликваме и научаваме, дори виждаме в картинк. Но знаем ли историята по-добре от преди? Взимаме ли си поуки от историята?  Помним ли реалните факти?  Или сме оставили помненето на компютрите и живеем в някаква виртуална утопия, или фантазии за изгубено величие?
         На тази забързана карта, в която годините са секунди (а не са ли те наистина секунди от гледна точка на вечността?) ще видим колко нетрайни са били всички държавни граници и колко несигурни и безпредметни са всички исторически претенции.  Можем да видим например, дори без да сме чели история, че Крим е бил татарски до 18 век, т.е. до времето на Паисий Хилендарски и Джордж Вашингтон. Паисий и Вашингтон са почти връстници, впрочем, а Нютон би мигъл да им е дядо ... Също така Данте Алигиери би могъл да е дядо на Крали Марко ... Украйна пък е била полска до 17 век. Косово става сръбско през 13 век, през 14 век – и Македония. Малко по-късно всички ние, водилите кървави войни един с друг балкански съседи и роднини, с нашите пулсиращи късно-средновековни локви, влизаме в големия гьол на Османската империя.
Историко-идеологическите въпроси  за това кой кога е имал "златен век" или "робство" не се приемат така болезнено на Запад, както тук, на Балканите. Историческите претенции винаги са нещо много опасно. Винаги някой е бил някъде преди нас или по-дълго от нас и също има претенции. И с кого от вчера можем да се утъждествим „ние“ от днес?
Трябва да познаваме историята, но е бсурдно и опасно да мечтаем за "златното минало" и  да го превръщаме в политически аргумент с цел нови промени на държавни граници. В реалният свят тези промени далеч не са толкова симпатични и безболезнени, колкото на анимираната карта. 
След хилядолетия на пулсиращи кървави локви, най-после имаме мир в Европа.  В Европейския съюз няма граници, макар че държавите са суверенни и с равно право на глас в конфедерацията. Да се сравнява тази ситуация с присъединяване към някаква „чужда“ империя е абсурдно. Целта на Съюза е точно обратната – да няма повече имперски амбиции и войни на нашия континент.
В модерно време, след Просвещението, държавите в Европа се оформят като национални на етнически прицип. Тези модерни държави (но модерността е вече в миналото) създадоха свои ретроспективни идеологии. Гледаха назад – ликовете на героите, царете и „родните“ светци започнаха да окрасяват националните знамена, печати и монети.
Говорим за националните идеологии в едноетничните европейски държави. Те са ретроспективни идеологии, обърнати назад към историята. През Средните векове религията е била държавната идеология в Европа. Тя е наднационална и проспективна – обърната е към бъдещето. Страшният съд е в бъдещето, както и вечният живот на душата. 
През деветнадесети век, по време на и след индустриалната революция, се раждат и две модерни проспективни, гледащи напред идеологии: американската мечта и комунистическата мечта. (Национал-социализмът съчетава проспективно и ретроспективно, но по същество там също има идея за някакъв колективен земен рай за нацията, подобен на комунистическия.) Само една от тези атеистични идеологии успя да създаде нова нация: американската. 
Какво е „американската мечта“?  Тя е вярата, че със собствени усилия, независимо от своя класов, религиозен или семеен произход, човек може да постигне материално благоденствие и лично щастие. Америка е създадена от имигранти от Европа. Всеки пришелец е вярвал, че има шанса с много труд да спечели пари, да си построи дом някъде в необятния нов свят, да започне живота си отначало. Американскта мечта е европейска. Тя е силно индивидуалистична.
Но, може би и поради това, че всеки в Америка е бил пришелец (освен индианците), на базата на тази проспективна идеология се е създала една нова мултиетническа нация. (Трябва да се подчертае, че в Америка нищо не пречи да бъдеш едновременно български, италиански, или руски патриот, но същевременно и американски патриот. Това не е парадоксалнов Америка. Нацията там не е етнос.)
В Съветският съюз и в Югославия желаното претопяване на националностите, създаването на нова съветска или югославска нация не се получи. Напротив, с края на комунистическата власт, скелетите от миналото, скрити в гардероба, оживяха. Старите ретроспективни, националистически идеологии се възродиха, затракаха кости и оръжия. Нова нация не се получи нито в Югославия, нито в Съветския съюз.
Сега Путин иска да възроди имперската руска идеология и да замени с нея съветската идеология, която се провали. Но ретроспективните имперски идеологии нямат бъдеще в днешния глобален свят.
Да не говорим за това, че Русия днес, като световна империя, не е достатъчно ефективна икономически и не е привлекателна за никого. Хората масово емигрирар във Вашингтон, Лондон, Париж, Берлин. Не се забелязва обаче имиграционна вълна към Москва. Дори самите московски олигарси пращат децата си в ненавижданите от тях Западни страни, с които твърдят , че имат „цивилизационен“ проблем. Там пращат и парите си.
         Проектираният от Путин Евразийски съюз няма ясна и убедителна идеология. Какво свързва Русия, Беларус и Казахстан, освен, че  са били заедно в руската национална империя и после в съветската империя? Какво цивилизационно ново ни предлагат те? Власт на олигархията вместо власт на свободния капитал? Едно време ни казваха в училище, че колелото на историята щяло да продължи да се върти до окончателната победа на Комунизма. Но накъде ще се завърти колелото на Евразийската история, ако изобщо се завърти? Явно не към Европа. В Пхенян ли ще спре?
Европа има общ културен гръбнак, общо културно наследство, идващо от Древна Гърципя и Библейска Палестина, минаващо през Средновековието, Ренесанса, индустриалната революция, демократичните революции и идеята за обществен договор.
Но какъв е проспективния елемент в идеологията на новата обединена Европа? Накъде вървим? Одата на радостта ни въодушевява и ценностите на демокрацията ни обединяват. Но „европейската мечта“, мечтата за Европейски съединени щати, е по-малко индивидуалистична и по-бюрократична от американската мечта. Донякъде мечтата за Европейския съюз прилича на комунистическата.
         Парадоксално е, че всъщност комунистическият идеал за социално справедливо консуматорско общество, където никой не гладува, където обществените интереси са над личните,където има държавни регулации в икономиката, прогресивни данъци и равенство пред закона – този социален идеал днес е по-реален в Европейския съюз, отколкото някога е бил в Съветския съюз.
А Москва и цялата бивша съветска територия, макар и още управлявана от останките от комунистическа номенклатура се оказва територия, доминирана от мощна олигархия и корупция, нерадостна размирна територия. Там има огромна пропаст между богати и бедни. Там личната свобода на хората е силно ограничена и вече няма дори идеологически претенции за някакво равноправие. Има само имперски претенции.
Как може един убеден социалист да се кланя на Путин, за когото се знае, че е между най-богатите хора в света? Как може един социалист да работи за олигархия или да бъде част от олигархията, която държи народа си в състояние на крепостническа нищета и безпросветност? Как може това да се харесва на един истински социалист? Или идеологията е само маска за баламосване на електората?
Ако погледнем в политическото задкулисие, което всъщност е икономическо, ще разберем изключителната нервност на Путин, която го накара да вземе със сила Крим. Това беше голяма грешка. Присъединяването на Крим поставя Путин в пълна международна изолация.
Какво може да предложи Русия на световния пазар освен газ и петрол? В нашия съвременен свят не просто интересът, но петролът и газът клатят феса. Путин е нервен, защото с развитието на добива на шистов газ Америка изпреварва Русия по производство, а вероятн скоро ще я изпревари и по износ на газ. САЩ планират да бъдат сред водещите енергийни доставчици наред със Саудитска Арабия през 2020 година.Ето защо в Москва се възражда реториката от времето на Студената война, където чичо Сам (днес чичо Сорос) е най-големия световен злодей, който дърпа конците на всички протести срещу олигархията – в Киев, в Москва или в София.
Но със своите непремерени действия в Крим, Путин се постави в изолация и ако това продължи, може  дори да загуби пазарите си в Европа, от които всъщност руската икономика зависи повече, отколкото европейската. Страхът от Русия само ще ускори диверсификацията на енергийния внос в Европа. Дано товца да стане по-скоро и у нас.
В малко по-далечна перспектива обаче, възобновяемата енергия (от вятър, слънце и т.н.) ще измести невъзобновяемата (от изкопаеми горива). Това ще обезсмисли днешните газови и петролни световни войни.
Върви ли светът към световно обединение, към световен мир и благоденствие? Или колелото на историята ще спре да се върти в буквалния смисъл и човешката цивилизация просто ще свърши? Има сериозни опасения, че с пренаселението, унищожаването на природата и консумацията на повече ресурси, отколкото могат да се създадат, с разширяването на пропастта между бедни и богати, краят може да е близо. Успели ли сме вече да освиним напълно Земята и да я направим неизползваема без още да го осъзнаваме?
И ако има възможност за нова общочовешка мечта, подобна на американската, дали това не е марсианската мечта? Мечтата, че ще можем да избягаме от себе си на друга планета?
Мисля, че по-важно е да не губим вярата си в безсмъртието на душата. Тази вяра не е нито политическа, нито историческа. Тя е лична. Но без нея всичко друго е само игра, която рано или късно ще свърши.



петък, 14 март 2014 г.

МАРКО ОТ ПРИЛЕП


пиеса

Действието на тази пиеса се развива на границата между сън и реалност, между времето, когато земята е била плоскост върху гърба на костенурка и времето на Колумбовите пътешествия, между подвизите на Крали Марко от балканските народни песни и реалния живот на феодала Марко Мърнявчевич от Прилеп, турски васал от края на 14 век.

Действащи лица:
Марко ( прилепски принц)
Крал Вукашин (баща на Марко)
Ефросима ( майка на Марко)
Ангелина (жена на Марко)
Хрельо ( мелнишки деспот и баща на Ангелина)
Три орисници (вещици)
Вила Самовила
Дедо Неделко ( пелагонийски митрополит)
Цър Арапин ( същият е и Втори Цър Арапин)
Момчил ( родопски войвода, вуйчо на Марко, може да е същият актьор, който играе Марко)
Елена ( жена на Момчил)
Муса Кеседжия (албански разбойник)
Дядо (старец с торбичка)
Зои ( проститутка в Цариград)
Йоан Кантакузин (гръцки военачалник и император)
Турски офицер
Латински рицар
Продавач на сабя в Цариград
Гости на пир (същите са Сватбари, Три синджира роби и Народ)
Двама побратими на Вукашин ( същите са двама побратими на Марко)
Слуга
Трима търговци на роби
Джудже
Глас (на Архангел)



Първо действие



Първа сцена
Момчил
Вукашин
Кантакузин
Турски офицер
Ефросима
Елена
Сцената е празна. В  десния край на сцената има крепостна порта. Залез.
Момчил, огромен човек на около 35 години, е сам на запад, в левия край на сцената. Той язди (конят му, разбира се, може да е невидим) към портата.
Момчил ( към коня си, когото трескаво пришпорва докато дърпа юздата  към себе си):
Разтвори криле! Литни към Перитор!... Разтвори криле! Литни към Перитор!
Конят  прави подскок на място, но не литва. Момчил поляга напред и го пришпорва. Препускт към Перитор.
Зад Момчил се явяват още трима конника ( с невидими за публиката коне): Вукашин. Канатакузин и Турски офицер. Те го преследват.
Вукашин е на възрастта на Момчил, но много по-дребен. Кантакузин е по-възрастен, с вид на монах, но с шлем. Вукашин  поглежда към яздещият зад тях Турски офицер с голяма чалма. После гледа въпросително към Кантакузин.
         Кантакузин:
Не си виждал турци, нали? Доведох ги в Тракия, за да ми помогнат да си върна престола. Знаеш как регентите в Константинопол ме измамиха... Но Момчилис също ме измами. Направих този разбойник севастократор, а той ми измени. Предаде ме. Не мога да се доверявам на никого. Само общият враг ни прави приятели. Докато го имаме.
 ( Кантакузун гледа напред към Момчил.)
         Вукашин:
Да, имаме общ враг, императоре... приятелю... Но както знаеш Момчил има и друг враг освен нас. И врагът на врага ни също ни е приятел.Това е жена му... Моята Елена! Тя е в Перитор и ни чака... Моята Елена...
         Кантакузин ( поглежда към Вукашин с иронична усмивка):
         Плътската жажда не е най-добрият съветник, приятелю.
         Вукашин:
Знам. Но нали благодарение на Елена сме по следите на Момчил? Тя ни каза, че той ловува сам в планината Разбойна...  И ето го пред нас! Скоро ще го настигнем... 
(Кратко мълчание, яздят)
          Вукашин:
Елена ми каза, че конят му имал крила. Но тя тайно подрязала крилата му преди лова. Няма как да ни избяга!
Кантакузин поглежда към Вукашин с още по-иронична усмивка.  Нищо не му отговаря.
Вукашин:
Елена също ми каза, че е сипала катран в ножницата му... Елена наистина иска да ни помогне. Тя иска аз, Вукашин, кралят на Прилеп, да бъда неин крал. Крал и на Прилеп и на Перитор! Крал на земите от Вардар до Марица...
Кантакузин гледа напред, язди и нищо не отговаря.
Кантакузин (след малко):
Перитор, градът на Момчилис, трябва да бъде изгорен. От там не идва нищо добро за никого, приятелю. Ще изгорим Перитор.  А ти си вземи твоята Елена в Прилеп. И си я направи кралица, щом искаш...
Вукашин мълчи.
Кантакузин:
... щом вярваш, че тази жена те обича... И ще продължи да ти бъде приятел, дори когато отстраните общия ви враг...
( кратко мълчание)
Кантакузин:
За теб, Вукашине, са земите на Момчилис на север. За мен – на юг от Родопа до морето. Имаме мъжки договор, нали?
         Вукашин:
Да. Имаме мъжки договор. Можеш да ми се довериш напълно. Аз не се отмятам от думата си като тоя подъл родопски разбойник!
         Кантакузин (след кратко мълчание):
А когато си върна престола в Константинопол, ще имаме с теб и други общи поводи за приятелство,Вукашине, освен този пред нас...
Турският офицер язди и мълчи.
Тримата конника се доближават все повече до Момчил, който се озърта нервно  и препуска.
Момчил стига до портата  на Перитор и почва да блъска по нея. Тя е залостена.
Момчил:
Отваряй бързо, Елено! Гони ме голяма войска!... Двама подлеци са се съюзили срещу мен – коварният ромей Йоан Кантакузин и оня прилепски мъник Вукашин. Па и турци водят с тях!... Отваряй бързо, жено! Отваряй, че загинах!
Момчил блъска по вратата. Но никой не му отговаря.
         Момчил:
Ефросима! Ефросима! Чуваш ли ме ти, сестрице? Отвори ми бързо! Спаси ме!
Портата не се отваря. Накрая отвътре се чува гласът на Елена.
Елена:
Ха-ха-ха! Свърши се твоето царство, Момчиле!... Севастократор Момчилис... нали беше много важен за ромеите... ха-ха-ха... Ето ти сега ромейска корона! От тръни...
         Момчил:
Елено? Какви ги дрънкаш?...Т-т-ти... Предаваш ли ме?! ... Ефросима! Ефросима!
         Елена (отвътре):
Няма, Момчиле, тоя път да ти помогне твоята мила сестрица! Знам, че тя винаги ти е била по-мила от мен. За нея да се беше оженил, не за мен!  Но днес няма да ти помогне твоята Ефросима. Дотук беше, Момчиле! Преди залез слънце ти ще предадеш Богу дух. А мен ще ме вземе моят крал Вукашин.
Момчил:
Боже милостиви! Отровна змия съм носил в пазвата си!... Десет години!... Къде ми бяха очите!
Елена:
Ха-ха-ха! Голям мъж си, Момчиле, ама си глупав! И син не ти родих за тия десет години. На теб не родих, но ще родя на Вукашин...
В този момент тежка сянка пада върху вратата пред Момчил.
Тримата преследвачи са го настигнали, докато Момчил е говорил с Елена. Кантакузин е понечил да извади сабята си. Но Вукашин го е спрял и е извадил своята.
Сега прилепчанинът стои с издигната сабя зад гърба на Момчил. Вукашин е нисък, но сянката му върху вратата е по-голяма от огромния Момчил.
Момчил почва да дърпа сабята си, но тя не излиза от ножницата. Залепена е от Елена с катран. Тогава Вукашин с един замах на сабята си му отсича главата. Главата  на Момчил се търкулва и  удря портата. Огряната от залеза глава проговаря забързано на Вукашин.
Главата на Момчил:
Не взимай тази неверница, Елена, Вукашине! Както мен предаде – така ще предаде и теб!... Вземи сестра ми Ефросима! Тя ще ти е винаги вярна. И ще ти роди голям юнак –като мен!...
Вукашин гледа стреснат говорещата глава. Вратата се отваря и отвътре излиза Елена – малк, синеокa, усмихната красавица. Тя ритва чевръсто главата на мъжа си и се покланя усърдно на Вукашин.
         Елена:
         Добре дошъл, господарю!
Зад вратата, в двора на крепостта се вижда сестрата на Момчил Ефросима вързана на една мраморна колона. Вързана е със собствената й дълга коса. Ефросима има мраморно лице и дълбоки тъмни очи. Вукашин е хипнотизиран от нея.
Елена  очаква Вукашин да слезе от коня си и да я прегърне, но той не го прави.Тогава Елена хваща обезглавеното тяло на мъжа си и му изхлузва ризницата, плетена от тънки синджири, окървавена. Взема и шлема на Момчил, който се е търкулнал край вече мъртвата глава.
         Елена:
Ето, господарю мой, господарю на Перитор! Това е твоят шлем и това е твоята ризница! Премени се в тях!
Вукашин слиза от коня си и все още гледа към Ефросима, като в транс.  Елена го прегръща, но той не я вижда. Тогава Елена сама му надява ризницата на Момчил и слага на главата му шлема.
Но ризницата е толкова голяма, че стига до глезените на Вукашин, като нощница. А шлемът покрива очите и ушите му и се поклаща на главата му като леген. Кантакузин се усмихва. Турският офицер гледа сериознобез да мигне. Вукашин осъзнава, че е станал смешен, захвърля огромния шлем на Момчил и хваща за врата изплашената Елена.
         Вукашин:
Вържете тая вещица! Намажете я с катран и  я  изгорете! Както предаде Момчил, тоя голям герой, така ще предаде и мен!... Нека да бъде волята на Момчил!.. Изгорете я тая вещица заедно с града!
Вукашин захвърля Елена на земята и тръгва към Ефросима. Чуват се писъците на Елена, докато я отнасят зад сцената.Или зад завесата.




Втора сцена
Вукашин
Ефросима
Гости на пир
Двама побратими
Дедо Неделко
Три орисници
Слуга
Дворецът на Вукашин в Прилеп. Сцената е празна, разделена на две.  В лявата половина има голямо легло, а в дясната – дълга дървена  маса.
Леглото  е в спалнята на Ефросима. Тя лежи, а до нея има дървена люлка за бебе. Другата половина от сцената е дворцова зала. На дългата маса тече шумен пир с гости по случай раждането на Марко, синът на крал Вукашин и кралица Ефросима.
Бият камбани. Вукашин, пиян и превъзбуден влиза от шумната стая с гостите в тихата стая на Ефросима. Той целува жена си по челото, а после вдига бебето от люлката и го гледа с горда усмивка. Ефросима изглежда все така вцепенена, с мраморно лице и тъмни немигващи очи като в предишната сцена. Бебето е много голямо.
         Вукашин
Хубав син си ми родила, Ефросимо! Юнак ще стане той! Като татко си.
Ефросима мълчи.
         Вукашин:
Ама и аз му дадох хубаво име, нали? Марко!... Кръстих го на Евангелиста, който се рисува на иконите като страшен лъв... Дедо Недялко ни го кръсти нашия Марко още некърмен, докато ти спеше. Като порастне ще се бие като лъв... Чуй го! Отсега реве като лъв! Ха-ха-ха!
Бебето реве. Ефросима не отговаря.
Вукашин:
Да, хубав син си родила на крал Вукашин, Ефросимо, кралице моя! (гледа бебето, после гледа към нея.) Ама той и на теб прилича малко...
Ефросима ( втренчена във Вукашин):
А на мен ми прилича на вуйчо му, Момчил.
Вукашин помрачнява. Не казва нищо, но става, оставя бебето и се връща при гостите. Понеже  е нисък, сабята му, с която не се разделя никога, се удря в земята, докато той излиза.
В дворцовата зала всички са пияни. Чува се музика, слуга пълни чашите с вино. Сред гостите има грък, сърбин, венецианец. Дедо Неделко, владиката, е също на масата, пиян.
Вукашин сяда между двама  свои побратими. Тримата се прегръщат и вдигат чаши.
Вукашин:
Хайде, братя, да пием за нашата младост! Че тя бързо отлита. Станем ли татковци – свършва свободата... Ама ние тримата хубаво си поживехме, а?...  Ха-ха-ха!
Смеят се.Чукат се и пият до дъно. Пак наливат.
         Побратим отляво:
Вукашине, хайде да пием за солунските девойки, дето ни побратимиха!
Смеят се.Чукат се и пият до дъно. Пак наливат.
         Побратим отдясно:
         И за скопските девойки да пиеме тогава! Че те най-ни обичат и ни се радват!
Смеят се.Чукат се и пият до дъно. Пак наливат.
         Вукашин:
         А за константинополските кираци нема ли да пием?
Смеят се неистово. Чукат се и пият до дъно.
         Дедо Неделко:
Чини ми се, господа, че не сте ми изповедали всичките си грехове. Готов съм да ви слушам!
Изповедите на тримата сладострастни феодали се губят във всеобщата врява. Някои гости вече дремат на масата.
         Вукашин ( пак вдига тост, сега към всички в залата):
         Да пием, господа, за нашия велик василевс цар Стефан Душан! Крал Вукашин, най-безстрашният воин (бие се в гърдите), му е любимец на царя. Прилепският кралски двор ще расте и ще се прославя в цяла Македония! От Вардар до Марица! От Шар планина до Бело море! Всичко ще е наше. Наздраве за василевса Душан!
Гостите, които са будни, викат ура и наздраве и пият до дъно. Тримата феодали-побратими стават и играят бойна игра – надхвърлят се с боздугани. Вукашин е най-дребен, но хвърля най-надалеч. Победените побратими се пргръщат с краля  и си тръгват.Тръгва си и дедо Неделко. Слугата гаси свещити и излиза.
Вукашин е сам и пиян. Свети само една свещ.
Вукашин  вижда синьо сияние идващо от спалнята вляво. Той хваща сабята си с две ръце и с леко поклащане отива към спалята. Поглежда през открехната врата.
Ефросима спи, но над люлката на бебето са надвесени три орисници. Те са стари жени с дълги бели коси и дълги бели нощници. Очите им светят и в ръцете им мъждукат сини дрянови пръчки.
         Първа орисница ( прави с пръчката си кръст над бебето):
Да расне Марко, да порасне! Да стане голям и силен като вуйка си Момчила!
Трите ористници (прошепват заедно):
Амин, дай Боже!
Втора орисница ( прави с пръчката си кръст над бебето):
Да расне Марко, да порасне! Да стане юнак над юнаци, па да строши на татко си Вукашин костите!
Трите ористници(прошепват заедно):
Амин, дай Боже!
Трета орисница ( прави кръст над бебето):
Да расне Марко, да порасне! Па да вземе на татко си кралството, щом оня го отнесе река Марица!
Трите ористници (заедно):
Амин, дай Боже!
Орисниците се споглеждат и започват да се кискат като палави ученички, с ръце на устите. Вукашин вади сабята си и се втурва в стаята. Смехът на трите орисници се превръща в писък на сови. Те побягват (излитат) от сцената. Вукашин  не ги достига. Ефросима и бебето продължават да спят.
Вукашин  свъсено мисли за момент. Внимателно взима бебето от люлката без да го събуди и го изнася от стаята. Ефросима се размърдва, но не се събужда.
Вукашин, в дворцовата зала, оставя спящото бебе на масата.
         Вукашин (шепнешком в края на сцената):
         Ганче!
Дотърчава Слугата. Той не говори,леко мучи,но кима усърдно и изпълнява.
         Вукашин:
         Слушай и помни! Да вземеш една кошница... да я намажеш със смола да не потъва. Па да туриш това бебе вътре и да го пуснеш надолу по Вардаро!
Слугата кима утвърдително.
         Вукашин:
До изгрев слънце да си се върнал! Никой да не те забележи! Ако някой разбере, ще се простиш с главата си! Ясно ли е?

Слугата кима утвърдително, взема бебето и излиза. Вукашин сяда до друг спящ гост, удря глава на  масата и заспива.

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . 

Цялата пиеса, както и интервю с мен, можете да прочетете в новия брой на списание "Театър". Ето тук: