сряда, 19 февруари 2014 г.

ВАСИЛ ЛЕВСКИ – ОБЕСВАНЕ ИЛИ ВЪЗРАЖДАНЕ


     Васил Левски може би наистина е най-важната личност в българската история. Неговият живот, неговата смърт и неговите тайни комитети са свидетелство не само за това, че българинът е готов на саможертва за някаква надлична кауза, но и за това, че българинът е способен на систематична и организирана колективна дейност. Всеки ден се сблъскваме с примери за точно обратното – особено в сферата на политическото – алчност и задкулисни сделки, хаотични действия. Виждаме систематичност и последователност само в преследването на личните интереси. А в обществените дела – систематичност само в липсата на систематичност. Последователност само в липсата на последователност. Васил Левски сякаш не е българин.

     Ние имаме едни от най-добрите футболисти в света. И един от най-слабите национални отбори. Левски със своите тайни комитети ни дава самочувствието, че като народ все пак сме способни на организирано колективно действие, а не само на индивидуални изяви. И то в най-опасната от всички игри. Защото неговата игра е била такава. И е знаел, че ако спечели – печели цял народ. Левски себеотрицателно и систематично е организирал тайни комитети сред народа. Защото за да спечели целият народ, трябва целият народ да участва в "играта", а не да чака "Дядо Иван" да му уреди нещата...

     Но има нещо, което за мен е смущаващо. Националният ни празник е денят, в който се подписва мирът между две други държави –  Руската и Османската империя. Това е денят, в който някой друг, отвън ни е освободил от “робството”. (Впрочем 3 март е 19 февруари по стар стил, така че честит Национален празник по стар стил!) 

    И другите ни два големи празника свързани с националното освобождени – 19 февруари (макар че обесването на Левски всъщност е на 18) и 2 юни –  са дни на смъртта, да, героичната смърт, но все пак смъртта, а не раждането честваме. Защо не празнуваме победите си, рождествата и възражданията повече, отколкото героичната смърт? ( Да не говорим, че върху тези две героични смърти, на Левски и на Ботев, пада и сянката на българско предателство.)

    Най-светлият и оптимистичен български празник е 24 май. "...че и ний сме дали нещо на светът/ и на вси Словене книга да четът..." 24 май се празнуваше и по комунистическо време и беше единственият наистина хубав празник, на който не се говореше за бесилки, гарвани и черно робство, нито манифестираха танкове и строени редици със съветски знамена. Манифестираха ученици, с много цветя, фанфари и песента "Върви народе възродени..."

     Самата идея, че сме били роби, буквализирането в българското съзнание на метафората “турско робство”  или "иго" е смущаваща. Макар, че са имали сродна историческа съдба с нашата, сърбите и гърците не наричат себе си роби.  Метафората за черното робство, която е изиграла своята роля по време на националното освобождение, днес е по-скоро израз (но също и генератор) на национални комплекси. Много си обичаме синилата от бича, дирите от хомота и бесилките! И все чакаме някой отвън, някои Дядо Иван да дойде да ни спаси. Или се оплакваме, че някой отвън ни е поробил, че нищо не можем да направим сами.

     Животът и делото на Васил Левски наистина би трябвало да повдигат националното ни самочувствие. Не само заради саможертвата му, не само заради способността за целенасочено, последователно, организирано трудно действие. Но и заради това, че в републиката, за която Левски е мечтаел, всички е трябвало да имат равни права, независимо от етническата си или верска принадлежност. Днес сме свидетели на далеч по-празнословен, площаден и същевременно далеч по-примитивен национализъм от този на Левски. И не само в България. По света набира мощ и религозния фундаментализъм. Връща се на мода и преклонението пред авторитарната власт...  Идеите на Левски са модерни, европейски, просветителски.

1 коментар:

  1. Бил е християнин, но е поел по пътя на насилието и е убил. Как ли това се е отразило на душата му? Защо не си е обърнал и другата буза?

    ОтговорИзтриване