вторник, 23 декември 2014 г.

ТОЧНО ВРЕМЕ


Това са три стихотворения от книгата ми "ТОЧНО ВРЕМЕ":
https://www.helikon.bg/books/43/-%D0%A2%D0%BE%D1%87%D0%BD%D0%BE-%D0%B2%D1%80%D0%B5%D0%BC%D0%B5_197734.html





НИЕ В ПУСТИНЯТА
        
          Тогава Иисус биде отведен от духа в пустинята,
            за да бъде изкушен от дявола.
          И приближи се до него Изкусителя и рече:
ако си Син Божий, кажи тия камъни да станат хлябове.
                                                                                  Матей, 4:1-2


Ние сами направихме
от хлябовете камъни.
Ние сами повикахме
ангелите да ни помогнат
да скочим от стрехата на храма
в прах и кръв.
Ние сами
се поклонихме на дявола,
който ни показваше света от планината.
Поклонихме се на дявола,
но света не получихме.

Тогава Изкусителят
завика с нашия собствен глас
към света:
„Вижте как сте ни изоставили в пустинята!
Вижте как умираме сами от глад!
Вижте как заради вас, заради вас,
заради вас се мъчим!“

И нашият  вопъл
ни изпълни с мъченическа наслада.



МАГДАЛЕНА


Тя продаваше парфюми
с дъх на мухъл в тъмен магазин

Вечерите си прекарваше в компанията 
на препълнен пепелник и екран
Виждаше се с мен и мълчеше отдалечена
или говореше за болести и билки
Заподозрях я, че има
таен живот
.
Веднъж, неочакван
погледнах през открехнатата
скърцаща от сдържан смях врата
.
И я видях на дъсчения сипаничав под
да си говори с гол червен залез
на петдесет години





ДВАНАЙСЕТ

1.

Kестен край пътя.
Луна расте отдалеч
като фар на влак.

2.

Прочетен вестник.
Небе в горещия прозорец
с дъх на печатница.

3.

Черноръки клони.
Залезна приливна пяна
разлиства пламък.

4.

Нова година.
Врана скача в пресен сняг.
Пише пророчество.



неделя, 7 декември 2014 г.

ТОЧНО ВРЕМЕ




 1

Планината е лилава – вече в преспи.
С лилаво грозде и бяло сирене вечерям на балкона
в „Западния парк“
преди петдесет години.
Планината се премрежва и разнищва като стари дънки.
Пращи заснежен
екран на черно-бял телевизор.
Идва Сънчо. Аз съм Сънчо. Пада нощ.
Под уличните лампи падат
тихи бели пеперуди
върху черния асфалт...

Пеперуди, пеперуди,
утре кой ще ни събуди?
Утре кой ще ни запомни
в ноемврийската мъгла?
Себе си дали ще помни?
Вият кучета тревожни,
скитат спомени бездомни
в декемврийската мъгла.
Миговете неотложни
накъде са отлетели
като пеперуди бели
през световата мъгла?
Наште мигове са ваши,
ваште мигове са наши,
или не с вас сме техни:
есенни невени вехнат
в ноемврийската мъгла.
Хайде, изберете дружки!
Светват вечерните крушки.
Отлетяхте, отлетяхте
в ноемврийската мъгла.


 2

В здрача времето се втвърдява.
Едно дете тича нагоре по белия
баир зад блока,
с вълнена шапка, черни ботуши
и дървени ски на рамо...
Планината е мамонт от ледниковата епоха,
изкопан в небето след залез...
Един оцелял английски моряк
от кораб замръзнал в Северния океан
през 1848-а
крачи със ски в канадската тундра
и влачи сандък спомени  –
мундир със златни копчета,
семейна снимка в позлатена рамка
с изсушена теменужка под стъклото
и китайски порцеланов чайник...
Най-близкото населено място
е десет хиляди мили на юг...
Но какво е времето! Какво е времето?...

Черни стъпки по белия лист на полето –
пишеш букви в безкрайно поле.
Продължаваш да крачиш нататък по здрач
без компас, без водач.
Свободата в съня те извика и ето –
свободата е бяло поле.
Ти си сам – нямаш майка, ни син, ни жена.
Ти си сам като вик в тишина.
Палиш огън, копаеш си дупка в снега.
Ти си синия сън на снега.
Утре рано ще свети световния сняг.
Свободата ще бъде пак бяло поле.
Ти ще карачиш  нататък в полето без път.
В тишината – самотен  вик.
Уста със замръзнал език.


  3

Залезът в прозореца ни заслепява.
Ние сме вътре и не чуваме
птиците и тракторите в полето.
Ние сме вътре
и  виждаме залеза в очите си –
озарени и заслепени.
Говорим, а не чуваме думите си.
Ръцете ни посягат да се хванат,
но хващат планински потоци
и корени на здравец се изтръгват
от дупките в морените.
Така сърцата ни се изтръгваха през пролетта...
Една муха овъглена от залеза
лежи между двете стъкла...

О, морени уморени
от клокочещата пяна
в боровете над  Бояна
в пролетната светлина!
О, морени уморени –
тъмни, в мъхове зелени
под прииждащата пяна
в пролетната светлина.
А потокът отминава –
отминава и остава –
камъкът се уморява
в пролетната светлина.
Никой камък не е вечен
под потока скоротечен.
О, морени уморени
в пролетната светлина!
Всичко, всичко отминава,
но това, че отминава
е което ни остава –
озарява, ослепява  –
но тече и не престава...
О, морени уморени
от клокочещата пяна
в пролетната светлина!


 4

Часовникът е спрял на два следобед.
В София котка скача от боклуджийски контейнер
превърнат на фурна от слънцето.
Жена в черно диша тежко,
приседнала на тротоара
и умира.
От сянката в отворен прозорец се чуват
стонове на влюбени ученици.
В Аржентина почва снежна буря.
В Иран екзекутират невярна съпруга.
Един рибар край остров Тасос
се крие от слънцето под бял чаршаф.
Полумесецът над Япония
потъва сред мастилени космати дракони.
А облакът над София 
е мраморна богиня,
която променя лицето си.
Милиарди хора по земята сънуват
това, което ще забравят.
Милиарди забравят будни.
Часовникът е спрял на два следобед.

Но какво е времето! Какво е времето?
Светът е уморен от бремето
на облаци и сънища неспирни,
на гробища и градове размирни...
А аз ще ви покажа само нещо,
което става тук и сега.
(Но тук и сега е някъде винаги.)
Веднъж под юлското небе горещо
и синьо като вечната тъга
морето беше страшно сънно нещо.
Аз бях на четиринадесет години.
На пясъка мълчах срещу вълната.
И гларус се присмиваше над мен.
Заспивах и в съня си се събуждах.
В морето синьо корабът червен
пътуваше към края на земята.
И там потъваше в отвъдното...
Нещата са каквито са. 
Нещата вечно са отминали.
Остава всичко в синята тъга. 
И лятото е винаги сега!

Дори когато вече сме заминали,
дори когато вече сме умрели,
каквото и да бъде утре времето, 

ще бъде както е било навремето:
ще обявяват точно
крайно време.

И синята тъга ще ни поеме
и ще бъде винаги сега.







https://www.helikon.bg/books/43/-%D0%A2%D0%BE%D1%87%D0%BD%D0%BE-%D0%B2%D1%80%D0%B5%D0%BC%D0%B5_197734.html#book_info

събота, 15 ноември 2014 г.

СЪНУВАНИ

Това е уводният разказ в сборника ми "Сънувани" , който току-що излезе (изд. Жанет-45). Нататък става по-интересно :-) 
Действието на разказите в сборника "Сънувани" се развива в България по време на комунизма, както и в САЩ през последното десетилетие на миналия  и в началото на новия век : от концентрационния лагер в Ловеч, до лагера на секта, вярваща в извънземни в Калифорния.  Има и разкази-сънища, които  са една друга хроника. 

http://www.helikon.bg/books/117/-%D0%A1%D1%8A%D0%BD%D1%83%D0%B2%D0%B0%D0%BD%D0%B8_189537.html

                                             СЪНУВАНИ


Той [Разколников] скиташе без цел. Слънцето залязваше. Някаква особена мъка бе започнала да го обзема напоследък.  В нея нямаше нищо особено остро, парливо; но от нея  вееше нещо постоянно, вечно, той предчувстваше безизходни години такава студена, умъртвяваща мъка, предчувстваше някаква вечност върху „един аршин пространство“.
                                    Ф.М. Достоевски, „Престъпление и наказание“*





* Он бродил без цели. Солнце заходило. Какая-то особенная тоска начала
сказываться ему в последнее время. В ней не было чего-нибудь особенно
едкого, жгучего; но от нее веяло чем-то постоянным, вечным,
предчувствовались безысходные годы этой холодной, мертвящей тоски,
предчувствовалась какая-то вечность на "аршине пространства".(Преводът е на Грорги Константинов.)



АСТЕРОИД

Сънувах странен сън. Лежа сам на един малък астероид: гладка скала с форма на продълговат картоф.  Повърхността е добре осветена – като преспа в лунна нощ. Катранената вселена е навсякъде. Големи и малки звезди, и небулози, комети и метеоритни дъждове прелитат около мен. 

        Моята скала е като застинала в нищото. Макар че и тя лети със страшна скорост през вселената. Чувствам, че се движа само когато друго небесно тяло премине наблизо, а това се случва веднъж на 10-20 години. Тогава сякаш пропадам във водовъртеж, а главата ми се разцепва от непоносимия рев на прелитащото. През цялото останало време моята осветена скала виси забравена в мрака и тишината на пространството. 
  
         Астероидите нямат атмосфера, но на моя някак си можеше да се диша. Имаше и достатъчно гравитация, за да ходя по скалата и да спя на повърхността ѝ, като че ли е планета. Явно плътността на камъка под краката ми беше по-голяма дори от плътността на буцата, която усещах в гърлото си, щом се събудех на астероида. 

      Не мога да си спомня как и кога съм се озовал тук. Все пак, по наблюденията си върху движенията на далечните звезди, разбирам, че минават хиляди години. Хиляди години без идея защо съм тук и откъде съм се взел!... Но всъщност какво е дори само една година на изолиран астероид далеч от слънцето?
Нямах спомен да съм ял или общувал с други живи същества през живота си. Бях гол, но не изпитвах студ или топлина на скалата.  Как мога дори да съм сигурен какво съм? Няма други като мен, с които да се сравня.
Но всеки път, когато заспивах върху голата скала, сънищата ми се изпълваха с човешки контакти. Бях сънувал много земни хора. Бях говорил в съня си стотици човешки езици. Бях се раждал и умирал  през най-различни епохи...
Толкова чужди човешки съдби! А моята е само да ги сънувам. Години, векове и хилядолетия сънувах живота на другите...

Събуждах се в съня си, протягах ръце над главата си да раздвижа пукащия си врат, вкочанен от сънуване. После обикалях малката скала. Тя беше едновременно добре позната и напълно странна за мен. Като собственото ми тяло. Обикалях я трескаво във всички посоки, но си оставах на същото място. Сякаш бях заседнал в асансьор – но завинаги. Босите ми крака чувстваха невероятната твърдост на малкото тяло под мен.
Обръщах лице нагоре и дълго гледах звездите. Познатата топка от неизразима тъга пулсираше в гърлото ми. Единственото нещо в будния ми живот, което изглеждаше живо, бяха тези студени космически тела на светлинни години от мен в празното.
Гледах небето и си мислех: Къде ли е тази планета, която все съну­вам? Дали ще мина покрай нея някой ден?... Но ако я доближа прекалено, ако гравитацията ѝ ме засмуче... дали тогава Земята би устояла на сблъсък с моята самотна скала, по-тежка от планета?... Не, по-добре изобщо да не доближавам Земята! Не искам да се чувствам виновен за края ѝ...

Мълчанието на звездите ми казва нещо. Тяхната невъобразима отдалеченост ми е близка. Знаем се с тези самотни светила откакто свят светува. Взирам се във вселенския мрак часове и години. Той е навсякъде – около мен, под мен, над мен. И вътре в мен. После се просвам на твърдия камък и се опитвам да заспя…

Щом заспя, един ширококрил прозорец на прясно боядисана стая се отваря пред очите ми. Месец юли е, ранен следобед на планетата Земя.  Аз съм в един средноголям град, наречен София, в края на 20-ти век по човешкото летоброене.
        
Прозрачните пердета се движат в топлия вятър. В синьото небе бели облаци плуват бавно и се променят постоянно. Короната на стария орех шуми пред прозореца. Слънцето играе в листата както светлините и сенките върху лицето на Богородица от византийска мозайка. Мирише на блажна боя и лятна градина. Отекват далечни детски и птичи гласове…
 
Можех да си стоя така и да гледам през прозореца до края на живота си. Не ми трябваше друго. Това беше моят изгубен рай.

„Дали отсъствието на света го прави толкова красив?“, си казах в съня си. И се събудих.

понеделник, 27 октомври 2014 г.

МОЯТА 1989-ТА ГОДИНА

           Дори и най-добрите икономисти не успяват да предвидят големите световни кризи. Дори и най-добрите сеизмолози са безсилни да предскажат катастрофалните земетресения. Марксистката теория за предвидимост и „неизбежност“ на историческия процес доказа своята несъстоятелност. Идеолозите на комунизма бяха уверени, че едно „ново и справедливo“ общество ще победи капитализма. Но по-вярна се оказа народната мъдрост: „Човек предполага, Господ – разполага.“
Разбира се „новото и справедливо общество“ на братство и равенство не беше това, за което се представяше, а една брутална диктатура на комунистическата партия.  И разбира се то не победи капитализма. В края на студената война стана ясно, че в марксиската теория  нещо е сбъркано.
 Но дори Збигнев Бжежински не беше предвидил внезапното рухване на тоталитарите комунистически режими в Източна Европа.
Има неочаквани от никого революционни вълни, внезапни цунамита, които връхлитат света, или някоя негова част, и променят рязко картата на региона и културно-политическия климат. Макар и отдавна да беше ясно, че Съветският блок  губи студената война на икономическия фронт, никой не очакваше внезапното рухване, внезапната революционна вълна, която преживяхме през есента на 1989 година.
 Разбира се, любителите на конспиративни теории, които имат носталгия към комунизма, виждаха, и още виждат във всичко дългата ръка на Вашингтон. Лошият чичо Сам или лошият чичо Рейгън е организирал  подмолно, чрез тайните си служби, рухването на комунизма. Но ако американските тайни служби можеха да организират революции или всенародни протести, които свалят режими, Студената война щеше да е приключила още през 50-те години. И ако КГБ можеше да организира революции или всенародни протести, комунизмът щеше да е победил в Лондон, Париж и Вашингтон.
 Безспорно всички заинтересовани тайни служби се опитват да се намесват в съществуващи вече революционни ситуации и да се възползват от тях. Но никоя агентура не може да внуши на милиони хора да забравят страха си от един диктаторски режим и да излязат на масови протести по улиците – и то не само в една отделна държава, а на половин континент.
Трусовете, предизвикали голямото цунами в Източна Европа, което през есента на 1989-та отнесе старите комунистически режими в този регион – от Източен Берлин до София –бяха започнали отдавна. Но никой не можа да предвиди какво точно предвещават тези локални трусове. Берлинската стена падна на 9 ноември, Тодор Живков – на 10 ноември. През същата есен се случи и Кадифената революция в Прага и доста не-кадифената гражданска война в Букурещ. Във Варшава нещата се случиха по-рано.
През втората половина на 1980-те години, макар и никога да  не либерализира централизираната държавна икономика на СССР ( и това беше основната му грешка), Горбачов  беше започнал да демократизира Русия. Цензурата отслабваше, намаляваха политическите преследвания, имаше стремеж да се създаде един комунизъм с човешко лицe” – какъвто самата Русия, в лицето на Леонид Брежнев, не беше разрешила на чехите и словаците 20 години по-рано, във времето на Пражката пролет. 
Съветската демоктатизацията без икономическа реформа доведе до това, че КГБ създаде своя нова олигархична власт. Комунистите станаха новите капиталисти. За съжаление, това се случи до някъде и в България след 10 ноември 1989-та.
В средата на 80-те години в България, парадоксално, започнахме да четем списание Огоньок  и да гледаме руската телевизия. (Тази втора програма по нашата телевизия, която до тогава беше олицетворение на убийствената скука.) Докато СССР се демократизираше по времето на Горбачов,  България сякаш затъваше все повече в блатото на икономически упадък, политическа ретроградност и безвремие. По това време беше извършен  възродителния процес, т.е. насилственото преименуване на турците. По същото време имаше и тежък режима на тока и осезаемо общо обедняване. Все по-голямата мизерия и стагнация и по улиците и в душите на хората беше отчайваща.
Надигаше се недоволство. Дори някои таксиметровите шофьори започнаха открито да псуват Живков пред клиентите си, което в по-ранен период би било немислимо. Горбачов спря заглушаването на “Свободна Европа”, “Дойче Веле” и  “Гласът на Америка”. И ние можехме безпрепятствено да ги слушаме всеки ден. (Разбира се, не на публични места, а тихо вкъщи.) Слушахме ги, за да чуем за себе си. Защото не можехме да чуем истината за това, което става у нас от нашите държавно-контролирани медии.
Тогава нямаше интетнет, скайп, фейсбук. Желязната завеса беше физически осезаема и непреодолима. Като бетонната стреляща стена в центъра на Берлин. На много малък процент от българите беше разрешено да отидат дори на екскурзия на Запад. В клатушкащия се кален рейс към неотоплената едностайна панелка с режим на тока, или на опашката в хлебарницата, хората можеха само да мечтаят да видят широкия свят, камо ли да учат и работят извън България.
Разбира се, някои отговорни кадри на Държавна сигурност в края на осемдесетте вече караха западни коли по улиците на София и бяха почнали да изнасят тайно държавните пари в Западни банки.
 През есента на 1988 г. в София се създаде про-Горбачовския “Клуб за подкрепа на гласността и преустройството”.  А преди това  вече беше създаден Русенския комитет, Независимото дружество за защита на правата на човека. Създаде се и Екогласност. Това бяха нелегални организации. Дори протестите срещу замърсяването на Русе, идващо от Румъния, бяха забранени. Всичко, което не беше организирано от Партията и нейната собствена държава се третираше като вражеска дейност.
           Все още е широко разпространена представата, че в България не е имало никаква съпротива срещу комунизма преди 10 ноември 1989, или поне преди последните месеци на Живковия режим; че България е била най-безропотният и верен сателит на СССР. Мнозина и днес смятат, че всички дисиденти в края на 1980-те са били някакви подставени лица на тайните служби, а в по-ранни години не е имало никакви недоволства и протести срещу режима. Тази фалшификация на историята започна да се прави целенасочено в началото на  90-те именно от хора на бившите тайни служби, докато други от тях трескаво перяха куфарчета с държавни пари извън България. Вярно е, че много агенти  на ДС бяха инфилтрирани в дисидентските групи. Но това не значи, че всички в тези групи са били подставени лица, че не е имало дисиденти.
Уви, днес повечето по-млади хора дори не могат да си представят мащабите на репресиите, започнали в България веднага след съветската окупация на страната на 9 септември 1944-та година. Не се разказва на учениците в училище колко стотици хиляди хора са били избити, или малтретирани по лагерите и затворите по време на комунизма. Доскоро нищо не се говореше за горянското движене от края на 40-те и началото на 50-те, което е може би най-масовата въоръжена съпротива срещу комунистически режим в Източна Европа. 
Репресиите у нас са били изключително жестоки.
         В края на 1980-те, дори и сред тези, които знаеха за репресиите от 1950-те, имаше мнозина, които смятаха, че по време на Живков вече  не е имало лагери и политически затворници. Не знаехме нищо за лагерите в Ловеч и Скравена, или за повторното отваряне на Белене” през 80-те. Не се знаеше за хора като Александър Стрезов или Любомир Собаджиев, прекарали дълги години по затворите само за това, че публично ( или пред близки приятели) са се изказали против режима точно през последните десетилетия на комунизма.  Не се знаеше, че например джазовият музикант Алекасандър Николов, известен  като Сашо Сладура, е пратен в лагера в Ловеч за разказване на вицове и веднага убит там през 1961 година. Тепърва трябва да се пише историята на комунизма, която и до днес, 25 години по късно, не се изучава в нашите училища и не се знае добре от повечето хора.
          Но каква беше 1989-та година за мен?
Ще си позволя да започна с малко лична предистория, защото повечето хора, които не знаят много за мен, като чуят фамилното ми име казват “този пък кога се пребоядиса”. Известно е, че баща ми, поетът Любомир Левчев,  както и други български писатели, художници и артисти от онова време, беше близък с Людмила Живкова. В детството ми, преди гимназията, баща ми беше млад поет, който живееше като зарвян зет при родителите на майка ми, художничката Дора Бонева, или в паянтовата къща на прадядо ми в Павлово с тоалетна на двора. Политическата кариетра на баща ми започна по-късно и като тийнейджър съм се ползвал от привилегиите на семейството си – голям апартамент, кола, почивна станция. Позвал съм се и от друг тип привилегия, да живея в дом, в който изкуството и културата бяха най-важното нещо. След като завърших английската гимназия и изкуствознание в Художествената академия, започнах работа като редактор в издателство „Народна култура“  и преводач на американски поети като Алън Гинзбърг.
В началото на 80-те написах едно стихотворение за “другарите с винчестери над камините”  и за това че не само глиганите, но и кротките прасета “за Коледа ще ги заколят”.  Оказа се че още тогава, е започнало да се трупа досие от 300 страници с доноси за мен, което е било унищожено през 1990 г., както разбрах наскоро.  Казвайки това съм далеч от мисълта да се представям за някаквъв герой, по-скоро го споменавам в своя защита. Много добре знам какво са преживели  десетки хиляди хора, репресирани, затваряни и убивани по време на комунизма заради свободно изказано мнение или дори само заради това, че призхождат от „буржоазно семейство“. Би било абсурдно да се сравнявам с тях.
            През януари 1989 с поета Едвин Сугарев започнахме да издаваме нашите “самиздати”  – списанията “Глас” и “Мост”. По същото време се събираше подписка в подкрепа на друг поет, Петър Манолов, който беше тормозен от милицията. Един ден отидох у Блага Димитрова – знаех, че тя и съпругът й  Йордан Василев са членове на Клуба за гласност – и поисках да подпиша писмото, както и да стана член на Клуба. Там се запознах и с авторът на инкриминираната книга ФашизмаЖелю Желев. Малко по-късно двамата с Евдин Сугарев станахме членов и на Екогласност.
            Първо ние с Едвин мислиехме да подготвим два броя от едно списание, така че ако ни арестуват след първия брой, някой да пусне втори. Но после решихме просто да направим две отделни списания. Списанията бяха буквално писани на пишеща машина. Корицата на моето направи художникът Стефан Десподов, а на списание Мостна Едвин –  Владо Руменов.
Ние, разбира се, нямахме компютри, да не говорим за принтери, а интернет щеше да се появи цели 6 години по-късно. По това време в София имаше само два обществено достъпни ксерокса, които бяха под наблюдение. На Едвин му хрумна да ползваме за отпечатването на списанията двустранна фотохартия, каквато се продаваше. С помощта на обикновена електрическа крушка в тъмна стая отпечатвахме машинописните страници върху фотохартията. После  ги проявявахме във ваната в банята ми. Това отне доста време.
         Сред авторите в моя Гласбяха Желю Желев, Блага Димитрова, Михаил Неделчев, Ани Илков, Георги Рупчев ,Миглена Николчина, Александър Кьосев, Борис Роканов, Румен Леонидов, Иван Кръстев, Деян Кюранов, Миряна Башева, Виктор Пасков, Кеасимир Дамянов, Елка Константинова, Александър Панов, Елисавета Мусакова, Данила Стоянова, както и Цветан Тодоров ( в превод). Имаше и преводи на Солженицин и Чеслав Милош и други.
 Произведохме по 50 бройки от “Глас” и “Мост” и ги раздадохме лично на хора, които смятахме, че имат демократични убеждения. Много от тях след това направиха допълнителни копия, които също раздаваха  и така тиражът постоянно нарастваше. Това беше всъщност самиздатът – текст, който сам се издава. Но за списанията наистина се разчу едва, когато Румяна Узунова ги спомена по ”Свободна Европа”.
           Главната дейност на т. нар. “неформални” групи беше да  подписват протестни писма и петиции, които публично се огласяваха – разбира се не чрез официалните медии, но чрез самиздат или Свободна Европа. Доста преди нас това бяха правили и правеха чехите и поляците. У нас в тази дейност се включиха някои от най-известните български интелектуалци – между които Радой Ралин, Блага Димитрова,Борис Христов, Желю Желев (председател на Клуба за гласност), Михаил Неделчев, Димитър Коруджиев, Георги Величков, Марко Ганчев и други – както и мнозина по-млади. Ние с Едвин тогава бяхме от най-младите.
В третия брой на “Глас” публикувах открито писмо на полски интелектуалци, между които и Анджей Вайда, до министъра на правосъдието на Народна Република България с призив за освобождаването на български полит-затворници, като бяха изредени 10 конкретни имена, включително на български турци.
            Спомням си как Румняна Узунова, четейки поредната българска протестна петиция по радио Свободна Европа каза: ”И най-учудващото е, че сред имената на подписалите е и синът на председателя на Съюза на писателите Любомир Левчев.” Едва по-късно се запознахме лично с нея.
С Едвин Сугарев бяхме глобени за публикуване на нерегистрирани периодични издания”. Глобата беше доста голяма за тогавашния стандарт на живот. Уволниха ме от работа в издателство “Народан култура”. Извикаха ме и в Българска книга и печат” (цензурата в печата и книгоиздаването, без чието удобрение не можеше да излезе нито една книга или списание в България) и ме заплашиха, че ако издам още един брой  от списанието с мен ще се занимава Държавна сигурност и ме грози затвор.  Издадох още един брой по време на Екофорума.
 През октомври в София се състоя международен Екологически форум и за него дойдоха чуждестранни журналисти. Екогласност започна да събира подписи в градинката пред ресторант Кристал под петиция с екологически искания, срещу два безумни проекта за Рила и река Места. (Екогласност беше и против строежа на АЕЦ Белене“,впрочем.) Събирахме подписите доста време. Събраха се много хиляди. Хората спираха както минаваха през градинката и подписваха. Накрая властите не издържаха и въпреки чуждест ранните журналисти извършиха арест и побой над някои от събиращите подписите.
Но на трети ноември беше организиран голям митинг пред  ”Св. Александър Невски”. Събраха се около седем хиляди души и така петицията беше публично и шумно внесена в Народното събрание. За първи път такава огромна маса хора се събраха на протест в комунистическа София. А на другия ден вестник  Работническо дело с мънички букви в долния край на предпоследната страница ( последната беше по-четена) съобщи, че група граждани внесли петиция (не се казваше каква точно) в Народното събрание. Написах стихотворението Група граждани по този повод.
           Никой тогава не можеше да си представи, че само една седмица по-късно Тодор Живков, притиснат от по-млади комунисти с горбачовска подкрепа, ще подаде оставка. Живков беше заявил, че ще се сниши, за да изчака “да премине бурята” ( на перестройката), но бурята в крайна сметка го помете. Бурята на перестройката не пожали и самия Горбачов, който наивно вярваше, че комунизмът може да се преустрои и демократизира.
Строят беше прогнил и  просто се сгромоляса – главно по икономически причини. Нито Рейгън, нито Горбачов бяха истинската причина за падането на съветския комунизъм, а икономическата му несъстоятелност. 
Все пак недоволството на хората в крайна сметка събори системата. 
Можеш да лъжеш всички хора до някое време и някои хора през цялото време, но не можеш да лъжеш всички хора през цялото време, “ е казал Линкълн.  За съжаление у нас много хора се оставят да бъдат лъгани повече от един път – през цялото време .
Какво се случи през последните 25 години е друг и не  по-малко важен въпрос. Но до голяма степен неудачите ни през тези години, факът че днес сме най-бедната страна в Европейския съюз, се дължат именно на това, че наследството ни от комунистическо време още е тъжна реалност.  Държавна сигурност се опитваше да дирижира прехода у нас.  Слава Богу, макар и с много засечки, тръгнахме по евроатлантическия път.
Животът ни не е песен. Но всеки, който твърди, че сега България е по-зле отколкото е била по комунистическо време, или умишлено лъже младите хора, или лъже себе си.
 Живях в САЩ между 1994 и 2007 година. Когато се върнах в България, положителната промяна, която видях беше направо изумителна. От дистанция общата картина се вижда по-ясно. А можем да бъдем много по-добре, ако се справим с корупцията и беззаконието! Нищо не трябва да ни спира и връща назад към онези мрачни времена.





Тук са двете стихотворения, "Предчувствие за тържество" и "Трети номвре", които споменавам в текста: