събота, 31 август 2013 г.

ИЗГОРЕЛИЯТ МЛАДЕЖКИ ТЕАТЪР


Сънува, че върви надолу по булевард „Дондуков“ в осем вечерта. Не беше се прибирал отдавна в България, но знаеше, че Младежкия театър в София е изгорял. Сега, в съня си, минаваше покрай него. Беше тъмно и безлюдно, в мрака зееха избити опушени витрини. По паважа имаше кръгове светлина от мъждивите улични лампи.
Изведнъж я видя. Беше с главата надолу. Главата й беше бръсната. Опряна в плочите на тротоара.Тялото й беше сякаш вкоченено, с краката нагоре, подпряно под ъгъл на стълба на лампата. Тялото, ръката й, която беше хванала стълба, и самият стълб на лампата образуваха буквата А.
Както си беше с главата надолу, тя го гледаше втренчено, без да мига. Той не можеше да си спомни коя е.  Тя го гледаше с укор.
Събуди се поразен от този сън. Имаше си други проблеми, за които да мисли. Синът му, десет годишен, си имаше своите проблеми в училище. Не спирал да говори в час, ставал непрекъснато, хвърлял чантата си... Учителката повика Станислав и жена му и им препоръча да дават на сина си лекарства против ADD (синдром на дефицит на вниманието) и хиперактивност. Те категорично отказаха.
 „Американците само се тъпчат с успокоителни и антидепресанти! Дават ги и на децата си!“ каза Станислав, когато двамата с жена му илязоха от срещата с учителката.
Това беше един от малкото случаи, в които той и жена му бяха напълно солидарни. Бяха започнали в последно време да се карат. Отношенията им тревожно охладняваха. Тя все по-често закъсняваше вечер от работа. Все по-рядко наемаха babysitter едно момиче от българско семейство, живеещо наблизо, което оставаше при сина им, когато ги няма и двамата вкъщи вечер. Започнаха да излизат поотделно. Когато Станислав искаше да отдие на някое съботно парти, жена му отказваше да излезе с него и оставаше вкъщи с детето. Друг път тя излизаше сама, а той оставаше с детето.
Станислав имаше и проблеми в работата си, в езиковото училище, където преподаваше български. Във Вашингтон имаше много такива училища – в града живееха всички дипломати, както и хора, които пътуват по света с международни организации.Станислав се опасяваше да не изгуби работата си заради един конфликт възникнал наскоро.
Но никой от тези житейски проблеми не го беше депресирал така, както идиотския сън, който сънува тази нощ...
След един обичаен работен ден, Станислав се връщаше от работа. Всъщност денят не беше съвсем обичаен. Той имаше един доста странен колега, друг преподавател по български език. Колегата беше живял във Вашингтон цели 20 години. Дошъл в началото на осемдесетте като политически имигрант и му дали работа на пълен щат. Човекът говореше български с диалект. Но и английският му не беше добър. Той пишеше „статий“ и „партий“ с „й“ в множествено число, когато преподаваше български на студентите си. А след часовете ги канеше у дома си на гости с фразата: „I want to invite you to the my house!”, която е граматически неправилна на английски.
След 1989-та Вашингтон постепенно беше започнал да се  пълни с нови имигранти. Те бяха млади хора, нямаха гражданство като стария учител в езиковото училище, но за разлика от него говореха и пишеха перфектно и на двата езика.
 Но по-младите преподаватели, включително Станислав, не бяха на щат, а на хонорар. Администрацията на езиковото училище се беше опитала да уволни стария щатен преподавател, но той ги беше дал под съд. Имало някакво съдебно споразумение той да не казва пред колегите си за делото. Но той беше споделил проблема си със Станислав. Станислав пък съвсем глупаво беше споделил споделеното с друга колежка. И така, шефът накрая бил информиран. Шефът извика Станислав, за да го попита дали не иска да свидетелства срещу по-стария си колега, защото е нарушил споразумението да не споделя, че съди училището. Станислав отказа.
Сега, връщайки се от работа, той се притесняваше, че може би е постъпил глупаво. Дали това нямаше на му коства работата? А имаше толкова българи, които мечтаеха за мястото му...
Вашингтон през август е горещ и влажен като тропическа джунгла. Офисът на Станислав беше във Вирджиния. Апартаментът, където живееше със семейството си беше на север, близо до границата с Мериленд. Станислав караше през километри широколистна гора, с групички от бели дървени къщи, пръснати тук-таме из гората или самотни високи офис-билдинги. После по магастрала, край дървени къщи с дворове, с широки ниско подстригани ливади пред тях, после улици с големи дървета и редици от еднакви, залепени една за друга стари тухлени къщи на два етажа с веранди и бели колони пред входа. В центъра бяха огромните сгради от бетон и стъкло на Световната банка и Международния валутен фонд, сградите на различни адвокатски кантори, лобистки организации, държавни агенции.. . Имаше много диви и красиви паркове. Станислав трябваше да мине също така през един мърляв квартал с архаични бензиностанцийки и прогнили бакалнички, с едноетажни порутени постройки. Групи от млади черни мъже, явно безработни, разговаряха по покритите с боклуци тротоари.
Докато пътуваше в приятно охладената кола на фона на джаза от радиото, Станислав си мислеше за паралелните светове, в които живеем. Лъчите на слънцето минаваха през короните на огромните дървета и се сипеха по предното стъкло като златен дъжд. Този идиличен, малко нереален свят на всекидневното дълго пътуване през града – или дългото пътуването на града покрай колата му – нямаше нищо общо със света на работното му мяста. А и двата нямаха сякаш нищо общо с домашния му семеен свят.
Станислав живееше на Кънектикът авеню, в един хубав квартал, с цъфтящи магнолии, в апаратамент на седмия етаж. Макар че едностайният апартамент с големи прозорци беше тяхна собственост, пушенето беше забраненно в цялата сграда. Затова Станислав слезе  на двора да изпуши една цигара.
Имаше още време докато занималнята (“after school program”) на сина му свърши. Жена му се беше обадила той да вземе детето, защото тя има някакво парти в офиса след работа и ще закъснее. След като си изпуши цигарата навън, Станислав се качи горе и oтвори скайп, за да се свърже с баща си в София.  
Още един паралелен свят...  Животът му в Българя се прекъсваше от живота му в Америка и после пак продължаваше от същото място, когато той се върнеше там. Като сън, който продължава през няколко последователни нощи. Когато беше дете Станислав често сънуваше такива сънища-сериали.
Баща му с известно притеснение му каза, че му се обадила майката на първата жена на Станислав, Анна. Те се бяха развели отдавна. Майка й сега се обадила да съобщи на баща му, че Анна е починала. Починала от аневризъм, от спукване на кръвоносен съд в мозъка.
 Стаислав усети, че косата му настръхва. Той разбра коя е била жената в съня му предишната нощ. 

Няма коментари:

Публикуване на коментар