четвъртък, 22 август 2013 г.

ВЪЗМОЖЕН ЛИ Е КОМУНИЗЪМ С ЧОВЕШКО ЛИЦЕ?

(45 години от съветското нахлуване в Чехословакия)

http://www.dnevnik.bg/analizi/2013/08/21/2126891_vuzmojen_li_e_komunizum_s_choveshko_lice/

По времето, когато Дупчек заговори за „социализъм с човешко лице“ в Чехословакия, под „социализъм“ в нашите страни се разбираше това, което сега наричаме комунизъм. Тоталитарната система ръководена от комунистическите партии в Източна Европа и Съветския съюз наричаше себе си социалистическа.

Независимо дали го определяме като социализъм, или болшевизъм, или марксизъм, или нещо друго, възможен ли е комунизъм с човешко лице? 

Комунистическият манифест е публикуван през 1848 г. в Лондон. От тогава насам светът е преживял множество комунистически революции и множество различни, повече или по-малко репресивни, комунистически режими – от Северна Корея до Куба, от Ангола до Китай, от Югославия до Виетнам  и Камбоджа. Разбира се, най-важната комунистическа революция беше болшевишката  в Русия през 1917. Октомврийската революция доведе до създаването на Съветския съюз, а след Втората световна война и на цялата Социалистическа система в Източна Европа, включваща и  Н. Р. България.

За „човешкото лице“ на съветския комунизъм  има многобройни свидетелства, но е достатъчно да прочетем само класическата новела „Един ден на Иван Денисович“ на Солженицин. Най-малко 20 милиона  руснаци и граждани на Съветския съюз са намерили смъртта си по сталинските лагерите в „архипелага“  ГУЛАГ.  Да не говорим за терора на ниво всекидневие, за страха от репресии, за невъзможността да се говори и действа свободно на работното място, или на улицата, или дори вкъщи. Да не говорим за пълното информационно затъмнение и невъзможността да се напуска страната. Дори в някои случаи,  в  Русия –  невъзможността да се напуска без разрешение града или селото, където сме закрепостени.

У нас комунистическата власт беше внесена от Червената армия „освободителка“, на която са посветени познатите ни десетки внушителни и добре пазени паметници в цялата страна. Комунистическата  власт  се утвърди в България с масов терор, убийства, лагери, пълно задушаване на всякаква възможна опозиция още в първите години след преврата. Тя доведе до лишаване на хората от правото им на частна собственост, от правото им на лично мнение по какъвто и да било въпрос, от правото им на човешко достойнство. Тази власт пренаписа историята. Тя затвори границите на страната. Тя инфилтрира цялото общество – от фабриките до унивесритетите, от комсомолска организация до църквата с доносници на Държавна сигурност.

Моралните поражения от комунизма са факт и днес. И днес агенти на бившата Държавна сигурност са на ръководни места във всички сфери на обществото – в политиката,  икономиката,  медиите, дори образованието.

Българската социалистическа партия  (преименувана веднага след 10 ноември 1989 като Българска комунистическа партия) никога не се разграничи от престъпленията на комунзма. Напротив, носталгията по времето на Живков и  Димитров, дори по Й.В. Сталин, се толерира напълно в тази партия. Това се видя и от събора на Бузлуджа, и от докараният с автобус гражданин, който подкрепяше правителството на Орешарски с портрет на Сталин миналата седмица в София. 

От редовете на същата партия, продължила да управлява де факто България през почти 15 от последните 23 години след падането на Живков, възникна и нашата олигархия, чиито действия за вземане на цялата политическа власт станаха наполседък напълно безпардонни.

Но защо през тези 165 години от публикуването на Комунистическия манифест до днес така и не се появи поне една държава в света, в която комунизмът да е бил наистина с човешко лице?

 Защо не е имало поне една комунистическа държава, в която хората  са живяли наистина свободно, без репресии и затвори, без цензура и манипулации, в която хората сами са избирали правителството си?

Защо не е имало никога комунистическа държава,  в която стандартът на живот на обикновения човек е бил близък до този в Западните демокрации?

Кой привърженик на комунизма може да отговори на тези въпроси? Защо не се е получило?

И днес в посткумунистическа Русия и в неокомунистически Китай ножицата между най-богатите и най-бедните е много по-голяма отколкото в която и да е Западна демокрация...

         Един от последните опити на вярващи комунисти-реформатори  да създадат свободно и справедливо комунистическо общество, както те го наричаха  „социализъм с човешко лице“, беше Пражката пролет от 1968 година.

Демократизацията на комунистическа Чехословакия  започва още преди това, но от началото на 1968 година,  с избирането на Александър Дупчек за първи секретар на партията и Лудвиг Слобода за президент, в страната се премахва цензурата, създават се нови вестнци и независими сдружения, тръгва се към пазарни реформи, поставят се под парламентарен контрол репресивните органи, води се свободна обществена дискусия по всички въпроси...

Това, разбира се, не се приема в Москва. На 21 август 1968  година армиите на Варшавския договор нахлуват в Чехословакия и слагат край  на опита там да се създаде там "социализъм с човешко лице".

В превземането на Чехословакия, наричано от комунистическата пропаганда „братска помощ“,  участват 600 хиляди войници, 6,300 танка и 800 самолета. И България участва в окупацията на „братската страна“  с около две хиляди войника – два мотострелкови полка от Елхово и Харманли.

Пражката пролет беше бързо задушена с военна сила.  Чехословашката трагедия  зловещо отекна в цяла Източна Европа. Задушена беше наивната надежда на мнозина, че десталинизацията извършена от Хрушчов е сложила началото на по-нататъшна демократизация на комунистическата система. Започна мрачната Брежнева ера на застой и бавно гниене на системата – и в Съветския съюз и в целия подчинен на Москва Социалистически лагер.

Макар и времето да е различно сега, макар и да се надявам, че мащабите този път са различни, подобно разочарование преживяхме  в България и през тази година. С назначаването на правителството „Орешарски“ бяха помрачени надеждите ни, че след присъединяването към Европейския съюз България е станала нормална демократична държава. Дано историята да не се повтаря!


Български войници честват националния празник на Н.Р. България 9 септември през 1868 г. в Прага.


Сблъсъци между съветските войски и жители на Прага на 21 август 1968 г.


Няма коментари:

Публикуване на коментар