събота, 31 август 2013 г.

ИЗГОРЕЛИЯТ МЛАДЕЖКИ ТЕАТЪР


Сънува, че върви надолу по булевард „Дондуков“ в осем вечерта. Не беше се прибирал отдавна в България, но знаеше, че Младежкия театър в София е изгорял. Сега, в съня си, минаваше покрай него. Беше тъмно и безлюдно, в мрака зееха избити опушени витрини. По паважа имаше кръгове светлина от мъждивите улични лампи.
Изведнъж я видя. Беше с главата надолу. Главата й беше бръсната. Опряна в плочите на тротоара.Тялото й беше сякаш вкоченено, с краката нагоре, подпряно под ъгъл на стълба на лампата. Тялото, ръката й, която беше хванала стълба, и самият стълб на лампата образуваха буквата А.
Както си беше с главата надолу, тя го гледаше втренчено, без да мига. Той не можеше да си спомни коя е.  Тя го гледаше с укор.
Събуди се поразен от този сън. Имаше си други проблеми, за които да мисли. Синът му, десет годишен, си имаше своите проблеми в училище. Не спирал да говори в час, ставал непрекъснато, хвърлял чантата си... Учителката повика Станислав и жена му и им препоръча да дават на сина си лекарства против ADD (синдром на дефицит на вниманието) и хиперактивност. Те категорично отказаха.
 „Американците само се тъпчат с успокоителни и антидепресанти! Дават ги и на децата си!“ каза Станислав, когато двамата с жена му илязоха от срещата с учителката.
Това беше един от малкото случаи, в които той и жена му бяха напълно солидарни. Бяха започнали в последно време да се карат. Отношенията им тревожно охладняваха. Тя все по-често закъсняваше вечер от работа. Все по-рядко наемаха babysitter едно момиче от българско семейство, живеещо наблизо, което оставаше при сина им, когато ги няма и двамата вкъщи вечер. Започнаха да излизат поотделно. Когато Станислав искаше да отдие на някое съботно парти, жена му отказваше да излезе с него и оставаше вкъщи с детето. Друг път тя излизаше сама, а той оставаше с детето.
Станислав имаше и проблеми в работата си, в езиковото училище, където преподаваше български. Във Вашингтон имаше много такива училища – в града живееха всички дипломати, както и хора, които пътуват по света с международни организации.Станислав се опасяваше да не изгуби работата си заради един конфликт възникнал наскоро.
Но никой от тези житейски проблеми не го беше депресирал така, както идиотския сън, който сънува тази нощ...
След един обичаен работен ден, Станислав се връщаше от работа. Всъщност денят не беше съвсем обичаен. Той имаше един доста странен колега, друг преподавател по български език. Колегата беше живял във Вашингтон цели 20 години. Дошъл в началото на осемдесетте като политически имигрант и му дали работа на пълен щат. Човекът говореше български с диалект. Но и английският му не беше добър. Той пишеше „статий“ и „партий“ с „й“ в множествено число, когато преподаваше български на студентите си. А след часовете ги канеше у дома си на гости с фразата: „I want to invite you to the my house!”, която е граматически неправилна на английски.
След 1989-та Вашингтон постепенно беше започнал да се  пълни с нови имигранти. Те бяха млади хора, нямаха гражданство като стария учител в езиковото училище, но за разлика от него говореха и пишеха перфектно и на двата езика.
 Но по-младите преподаватели, включително Станислав, не бяха на щат, а на хонорар. Администрацията на езиковото училище се беше опитала да уволни стария щатен преподавател, но той ги беше дал под съд. Имало някакво съдебно споразумение той да не казва пред колегите си за делото. Но той беше споделил проблема си със Станислав. Станислав пък съвсем глупаво беше споделил споделеното с друга колежка. И така, шефът накрая бил информиран. Шефът извика Станислав, за да го попита дали не иска да свидетелства срещу по-стария си колега, защото е нарушил споразумението да не споделя, че съди училището. Станислав отказа.
Сега, връщайки се от работа, той се притесняваше, че може би е постъпил глупаво. Дали това нямаше на му коства работата? А имаше толкова българи, които мечтаеха за мястото му...
Вашингтон през август е горещ и влажен като тропическа джунгла. Офисът на Станислав беше във Вирджиния. Апартаментът, където живееше със семейството си беше на север, близо до границата с Мериленд. Станислав караше през километри широколистна гора, с групички от бели дървени къщи, пръснати тук-таме из гората или самотни високи офис-билдинги. После по магастрала, край дървени къщи с дворове, с широки ниско подстригани ливади пред тях, после улици с големи дървета и редици от еднакви, залепени една за друга стари тухлени къщи на два етажа с веранди и бели колони пред входа. В центъра бяха огромните сгради от бетон и стъкло на Световната банка и Международния валутен фонд, сградите на различни адвокатски кантори, лобистки организации, държавни агенции.. . Имаше много диви и красиви паркове. Станислав трябваше да мине също така през един мърляв квартал с архаични бензиностанцийки и прогнили бакалнички, с едноетажни порутени постройки. Групи от млади черни мъже, явно безработни, разговаряха по покритите с боклуци тротоари.
Докато пътуваше в приятно охладената кола на фона на джаза от радиото, Станислав си мислеше за паралелните светове, в които живеем. Лъчите на слънцето минаваха през короните на огромните дървета и се сипеха по предното стъкло като златен дъжд. Този идиличен, малко нереален свят на всекидневното дълго пътуване през града – или дългото пътуването на града покрай колата му – нямаше нищо общо със света на работното му мяста. А и двата нямаха сякаш нищо общо с домашния му семеен свят.
Станислав живееше на Кънектикът авеню, в един хубав квартал, с цъфтящи магнолии, в апаратамент на седмия етаж. Макар че едностайният апартамент с големи прозорци беше тяхна собственост, пушенето беше забраненно в цялата сграда. Затова Станислав слезе  на двора да изпуши една цигара.
Имаше още време докато занималнята (“after school program”) на сина му свърши. Жена му се беше обадила той да вземе детето, защото тя има някакво парти в офиса след работа и ще закъснее. След като си изпуши цигарата навън, Станислав се качи горе и oтвори скайп, за да се свърже с баща си в София.  
Още един паралелен свят...  Животът му в Българя се прекъсваше от живота му в Америка и после пак продължаваше от същото място, когато той се върнеше там. Като сън, който продължава през няколко последователни нощи. Когато беше дете Станислав често сънуваше такива сънища-сериали.
Баща му с известно притеснение му каза, че му се обадила майката на първата жена на Станислав, Анна. Те се бяха развели отдавна. Майка й сега се обадила да съобщи на баща му, че Анна е починала. Починала от аневризъм, от спукване на кръвоносен съд в мозъка.
 Стаислав усети, че косата му настръхва. Той разбра коя е била жената в съня му предишната нощ. 

вторник, 27 август 2013 г.

СОФИЯ



Ето корицата и първите няколко страници на новата ми книга, която ще бъде представена на "Аполония" в Созопол,  на 6 септември.







1.









четвъртък, 22 август 2013 г.

ВЪЗМОЖЕН ЛИ Е КОМУНИЗЪМ С ЧОВЕШКО ЛИЦЕ?

(45 години от съветското нахлуване в Чехословакия)

http://www.dnevnik.bg/analizi/2013/08/21/2126891_vuzmojen_li_e_komunizum_s_choveshko_lice/

По времето, когато Дупчек заговори за „социализъм с човешко лице“ в Чехословакия, под „социализъм“ в нашите страни се разбираше това, което сега наричаме комунизъм. Тоталитарната система ръководена от комунистическите партии в Източна Европа и Съветския съюз наричаше себе си социалистическа.

Независимо дали го определяме като социализъм, или болшевизъм, или марксизъм, или нещо друго, възможен ли е комунизъм с човешко лице? 

Комунистическият манифест е публикуван през 1848 г. в Лондон. От тогава насам светът е преживял множество комунистически революции и множество различни, повече или по-малко репресивни, комунистически режими – от Северна Корея до Куба, от Ангола до Китай, от Югославия до Виетнам  и Камбоджа. Разбира се, най-важната комунистическа революция беше болшевишката  в Русия през 1917. Октомврийската революция доведе до създаването на Съветския съюз, а след Втората световна война и на цялата Социалистическа система в Източна Европа, включваща и  Н. Р. България.

За „човешкото лице“ на съветския комунизъм  има многобройни свидетелства, но е достатъчно да прочетем само класическата новела „Един ден на Иван Денисович“ на Солженицин. Най-малко 20 милиона  руснаци и граждани на Съветския съюз са намерили смъртта си по сталинските лагерите в „архипелага“  ГУЛАГ.  Да не говорим за терора на ниво всекидневие, за страха от репресии, за невъзможността да се говори и действа свободно на работното място, или на улицата, или дори вкъщи. Да не говорим за пълното информационно затъмнение и невъзможността да се напуска страната. Дори в някои случаи,  в  Русия –  невъзможността да се напуска без разрешение града или селото, където сме закрепостени.

У нас комунистическата власт беше внесена от Червената армия „освободителка“, на която са посветени познатите ни десетки внушителни и добре пазени паметници в цялата страна. Комунистическата  власт  се утвърди в България с масов терор, убийства, лагери, пълно задушаване на всякаква възможна опозиция още в първите години след преврата. Тя доведе до лишаване на хората от правото им на частна собственост, от правото им на лично мнение по какъвто и да било въпрос, от правото им на човешко достойнство. Тази власт пренаписа историята. Тя затвори границите на страната. Тя инфилтрира цялото общество – от фабриките до унивесритетите, от комсомолска организация до църквата с доносници на Държавна сигурност.

Моралните поражения от комунизма са факт и днес. И днес агенти на бившата Държавна сигурност са на ръководни места във всички сфери на обществото – в политиката,  икономиката,  медиите, дори образованието.

Българската социалистическа партия  (преименувана веднага след 10 ноември 1989 като Българска комунистическа партия) никога не се разграничи от престъпленията на комунзма. Напротив, носталгията по времето на Живков и  Димитров, дори по Й.В. Сталин, се толерира напълно в тази партия. Това се видя и от събора на Бузлуджа, и от докараният с автобус гражданин, който подкрепяше правителството на Орешарски с портрет на Сталин миналата седмица в София. 

От редовете на същата партия, продължила да управлява де факто България през почти 15 от последните 23 години след падането на Живков, възникна и нашата олигархия, чиито действия за вземане на цялата политическа власт станаха наполседък напълно безпардонни.

Но защо през тези 165 години от публикуването на Комунистическия манифест до днес така и не се появи поне една държава в света, в която комунизмът да е бил наистина с човешко лице?

 Защо не е имало поне една комунистическа държава, в която хората  са живяли наистина свободно, без репресии и затвори, без цензура и манипулации, в която хората сами са избирали правителството си?

Защо не е имало никога комунистическа държава,  в която стандартът на живот на обикновения човек е бил близък до този в Западните демокрации?

Кой привърженик на комунизма може да отговори на тези въпроси? Защо не се е получило?

И днес в посткумунистическа Русия и в неокомунистически Китай ножицата между най-богатите и най-бедните е много по-голяма отколкото в която и да е Западна демокрация...

         Един от последните опити на вярващи комунисти-реформатори  да създадат свободно и справедливо комунистическо общество, както те го наричаха  „социализъм с човешко лице“, беше Пражката пролет от 1968 година.

Демократизацията на комунистическа Чехословакия  започва още преди това, но от началото на 1968 година,  с избирането на Александър Дупчек за първи секретар на партията и Лудвиг Слобода за президент, в страната се премахва цензурата, създават се нови вестнци и независими сдружения, тръгва се към пазарни реформи, поставят се под парламентарен контрол репресивните органи, води се свободна обществена дискусия по всички въпроси...

Това, разбира се, не се приема в Москва. На 21 август 1968  година армиите на Варшавския договор нахлуват в Чехословакия и слагат край  на опита там да се създаде там "социализъм с човешко лице".

В превземането на Чехословакия, наричано от комунистическата пропаганда „братска помощ“,  участват 600 хиляди войници, 6,300 танка и 800 самолета. И България участва в окупацията на „братската страна“  с около две хиляди войника – два мотострелкови полка от Елхово и Харманли.

Пражката пролет беше бързо задушена с военна сила.  Чехословашката трагедия  зловещо отекна в цяла Източна Европа. Задушена беше наивната надежда на мнозина, че десталинизацията извършена от Хрушчов е сложила началото на по-нататъшна демократизация на комунистическата система. Започна мрачната Брежнева ера на застой и бавно гниене на системата – и в Съветския съюз и в целия подчинен на Москва Социалистически лагер.

Макар и времето да е различно сега, макар и да се надявам, че мащабите този път са различни, подобно разочарование преживяхме  в България и през тази година. С назначаването на правителството „Орешарски“ бяха помрачени надеждите ни, че след присъединяването към Европейския съюз България е станала нормална демократична държава. Дано историята да не се повтаря!


Български войници честват националния празник на Н.Р. България 9 септември през 1868 г. в Прага.


Сблъсъци между съветските войски и жители на Прага на 21 август 1968 г.


сряда, 14 август 2013 г.

ДА ПРОДАВАШ ПЛОДОВЕТЕ НА ТРУДА СИ, НО НЕ И СЕБЕ СИ


http://www.dnevnik.bg/analizi/2013/08/14/2118238_da_prodavash_plodovete_na_truda_si_no_ne_sebe_si/


(бунтът на средната класа)

1.     Пазар и морал
Добрият писател може да продава текстовете си (особено ако е и добър търговец или има кой да му прави рекламa), но той никога не продава себе си.
За Ърнест Хемингуей моралната победа след дълги години на творчески блокаж, последвани от издаването на един напълно неуспешен роман, който поставя под съмнение мястото му в литератиурата, е големият успех на „Старецът и морето“. Макар и тя да е по-популярно написана, в новелата „Старецът и морето“ Хемингуей не само, че не е изневерил на себе си, за да спечели отново пари или слава, той е изразил себе си, своята житейска философия, своя стил на мислене и живот, по по-прост, ясен и разбираем начин. Кубинският рибар Сантиаго в схватка с огромната риба, която накрая е изядена от акулите, и неговото заключение, че „човек може да бъде унищожен, но не и победен“, е метафора и за писателския труд, както го вижда авторът. Рибарят няма да спечели нищо от огромната риба, която е успял да победи и улови. Защото я изяждат акулите. Все пак той е морален победител.

В условията на пазарна икономика, в които свободният свят живее, всеки човек се стреми да продаде труда или стоката си. Рибарят продава рибата си. Селскостопанският работник – своите домати и ябълки. Занаятчията – своите предмети за бита. Художникът, композиторът или актъорът продават плодовете на своя артистичен талант. Учителят продава своето знание.

Има обаче една тънка, но много важна граница между това да продаваш плодовете на своя труд и това да продаваш себе си. Тази тънка, понякога едва забележима граница,  е най-очевидна в някои емблематични занаяти, при които продавачът продава тялото си или ( още по-лошо) съвестта си – като  проституирането и извършването на наемни убийства. Тази морална граница прескачат без проблем и много политици. Същото важи например за търговецa на оръжие, който обслужва кървав диктатор или опасен гангстер. Или за журналиста или икономическия експерт, който обслужва олигархията.

От една страна проблемът е чисто морален. Ако нямахме понятие за морал не би имало никаква разлика дали печелим пари като наемни убийци или като лекари, стига да си вършим работата добре. Модерната идея за относителността на всеки морал, води именно до това – заличаване на разликата между лекаря и убиеца, между полицая и престъпника. Важно е само колко добре продаваш труда и уменията си.

         Това „модерно“ мислене се отнася с насмешка към състраданието, към способността да виждаш по-далеч от собствения си интерес, да можеш да се идентифицираш с другия.  Или с другите около теб – с обществото. Именно способността да се абстрахира от себе си и да се идентифицира с другите отличва човека от звяра,  който се ръководи само от инстинктите и апетитите си.

(Също и голяма литература не може да се направи, ако авторът не е способен да се абстрахиране от себе си и да се идентифицира с някой друг или  нещо друго, да изпита съпричастност дори към съдбата на  най-отрицателния герой или неприятен обект,  който описва. Етика и естетика не са напълно различни неща.)

Така че от една страна да продаваш съвестта си е проблематично от морална гледна точка. От друга страна обачи този начин на мислене – че няма прeчка да се продадем на този, който плаща добре –  ни прави напълно несвободни. Това е робското мислене. То не е творческо. Нямаме собствена воля и се подчиняваме на волята на господаря си – който и да е той –, за да бъдем нахранени от него.

За съжаление има както политици, така и журналисти и общественици, които изповядват точно тази философия: „Ако не си се продал добре, сигурно не е имало какво да продадеш.“ Така робът разбира пазарната свобода. Той трябва да се продаде сам и добре. Днес на СДС или ГЕРБ – утре на БСП. Винаги на този, който има повече власт и пари.

 По тоталитарно време най-лесният (да не кажем единственият) начин да успееш в кариерата си беше да се подчиниш или продадеш на комунистиаческата власт. Както Фауст продава душата си на Дявола. Сега за тези „пазарни“ интелектуалци (които най-често са доста далеч от драмата на Фауст и са по-близо да безпроблемността на пазарски шарлатани) единствената промяна е, че вече има свободен пазар. Те имат възможност да се продават на конкуриращи се партии. Или  на конкуриращи се политически клики обградени с „обръчи от фирми“.

Бившият интелектуален роб на комунизма сега може да избира –като търси сам най-изгодната цена за съвестта си. Може да се прехвърли веднъж от БКП към СДС, после от СДС към ДПС, или друга партия, после към ГЕРБ и накрая  – пак към БСП. Такива покупко-продажби се извършват на робския пазар на духа.

2.     Роби и свободни хора

         Говорим за робския пазар на духа днес. Но мисля че корените на робското самосъзнание у нас водят доста назад. Дори  по-назад от времето на комунизма. 

В други страни националистите се горедят със своите непреклонни революционери и могъщи  крале, които не са позволили на народа си да робува на други народи. Да, някои от тях са били  разбити или убити в бой. Да, народът им в даден момент е бил завладян, страдали са, държавата им е била унищожена. Но не са били поробени!  А у нас националистите се обиждат, ако им кажеш, че прадядовците ни не са били роби... Много си обичаме следите от хомота и синилата от бича! И забравяме, че това са поетични метафори, въобразяваме си ги като буквална реалност.

Понятието „турско робство“ не съществува нито в Сърбия нито в Гърция. Въпреки че османското завоевание  включва, разбира се, тези две страни. При тях го няма това постоянно вайкане и припомняне на робството. Акцентът е върху борбата среяу завоеванието.

 Да наричаме себе си роби, или наследници на роби, не е никак добре за националното ни самочувствие.  Човекът с робско самочувствие не вижда проблем в това да се продава на силните на деня. Или ако има морал и не се продава, той все пак търпи гнета безропотно, повтаряйки: „Нищо не можем да направим! И да се смени властта – пак ще е същото! И да има избори – пак ще дойдат същите! Ние сме един обречени като народ.“

 От друга страна наши продажни политици ( от "Атака" например) под прикритието на националистическа идеология се поставят в услуга на чужди страни, обслужват чужди ( руски) национални интереси. Те нямат никакъв проблем да продадат не само себе си, но и нацията си.

Нашите социалисти (говоря за ръководството на БСП,  не за всички хора, които се смятат за социалисти) също не са това, за което се представят. Те не са нормални социал-демократи от европейски тип. Те не обслужват интересите на трудещите се и на средната класа, както твърдят, а само интерсите на свързаната с ДС и БКП олигархия. От последните близо 24 години години  социалистите не са били на власт само осем. Какво направиха за бедните през всичките тези години? Не обедняха ли българите именно заради тях и тяхната червена олигархия?

Презрителното отношение на ръководството на БСП към средната класа у нас е симптоматично. То е  естествено продължение  на някогашното враждебно отношение на комунистическата аристокрация към средната ( и градска и селска) класа, така наречената „ дребна буржоазия“. Това е класа от свободни хора, хора с някакъв (макар и да е малък)  материален или духовен капитал.

Ръководството на БСП се обижда от прозвището „червени боклуци“. Но именно то подържа класово-партийната реторика от времето на Студената война. Ако не служиш на червената диктатура или на олигархията създадена от ДС и БКП, рано или късно ще бъдеш обявен от социалистите за  предател. Ще бъдеш обявен за проводник на чуждестранни  интереси: на Джордж Сорос и на американския империализъм. 

Разбира се, ръководството на БСП никога не се разграничи и от лагерите, убийствата, престъпленията на комунизма, престъпленията на БКП. Тaка че то не може да претендира да е ръководство на една нормална европейска социал-демократическа партия.

Комунистите винаги са имали враждебно отношение към средната класа. Това включва както градското население с някаква собственост, така и селяните, които са дребни собственици на земя. Тази средна класа е страдала най-много от комунистическия гнет. Това не са роби на труда, чието послушание може да бъде купено за една паница леща.

3.     Какво иска средната класа?

 В навечерието на буржоазните революции в Европа  е имало три основни класи: селяни ( в Русия все още крепостни, на практика роби, до средата на 19-ти век), аристокрация и накрая  – „средна класа“,  буржоазия – т.е. свободни граждани, които не са нито аристократи нито зависими безимотни селяни. От буржоазните революции насам, обратно на марксовите предвиждания, средната класа не изчезва в развитите индустриални общества. Тя не се прелива в новата класа на най-богатите, на капиталистите,  нито в класата на пролетариите, на безимотните работници, а напротив  – нараства и укрепва постоянно, за да стане класата на мнозинството в съвременните западни демокрации.

С развитието на технологията, с въвеждането на нови машини, вместо средната класа да изчезне, да се пролетаризира, пролетариатът постоянно намалява и се прелива в средната класа на хората с някаква собственост, професионална квалификация или образование.  Към средната класа днес принадлежат не само хората на дребния и среден бизнес, но повечето работници, които работят с високи технологии. Също така и работещите в сферата на услугите и администрацията. Разбира се част от средната класа са и лекарите, учителите, учените, артистите, юристите, журналистите – общо взето всички образовани хора. Средната класа е мнозинството от хората в съвременна Европа.

Това са свободни мислещи хора, които макар и да не са много богати,  не са  роби. Това са хора, които най-често продават продуктите на своя труд.  Но отказват да продават своята съвест.

Днес навсякъде по света, заедно с икономическата криза, се забелязва и криза на ценностите. Навсякъде по света все по-могъщата средната класа обеднява, разочарова се от корупцията и арогантността на управляващите.

Без стабилна и доволна средна класа обществото  е на прага на революцията. А в България  „средната класа“ живее с мизерни заплати от няколко стотин лева. Тя в този смисъл е наистина пролетаризирана. Макар и да не е поробена.

         Навсякъде по света (от Кайро до Рио, от Истанбул до Мадрид) бунтовете на средната класа са бунтове не само срещу обедняването, а срещу липсата на истинска демокрация или морал в политиката. Във всяка отделна страна ситуацията е различна. Средната класа в някои страни е по-лява, в други – по-дясна. Тя въстава както срещу държавната бюрокрация, така и срещу мултинационалните компании-монополисти, които винаги намират начин да взлезе в симбиоза с държавната власт. Така че е трудно този световен бунт на средната класа да се дефинира тясно политически, като ляв или десен . Тя възстава и с дясно-центриска идеология (срещу държавната бюрокрация и корупция) и с ляво-центриска идеология ( срещу икономическите мнополи).  Или в други случаи въстава с продемократична и прозападна идеология срещу религиозния фундаментализъм. Класическите понятия за ляво и дясно изглежда са променили смисъла се днес.

Самата средната класа е доста различна вече от това, което е била в миналото, по марксово време или дори преди 50 години. Тя е все повече класата на образованите хора – компютърни специалисти и офис работници, адвокати и лекари, дребни и средни собственици с модерно образование, учители и учени, артисти, писатели и журналисти, четящи и пишещи в електронното пространство млади хора.

У нас тези „четящи хора“, както ги определи Георги Господинов, възстанаха срещу червената олигархия и нейните предимно нечетящи, изостанали от времето слуги. „Четящите хора“ възстанаха срещу фалша, корупцията и робското, недемократично мислене, наследство от комунизма. Хората от средната класа работят, или имат някакви професионални познания. Те искат да продават на адекватна цена плодовете на труда си. Но отказват да продават себе.

У нас всичко е обърнато надолу с главата.Така наречените „леви“, социалистите, са всъщност партията на олигархията, на най-богатите. (Известно е, че нашата олигархия израстна през 1990-те захранена от комунистическата Държавна сигурност и БКП с парите на комунистическата държава.) 

Десните и дясно-центриски партии в България защитават всъщност интересите на средната класа. Макар и силно обедняла, средната класа е  мнозинството от българския народ.

Мнозинството мисли все по-свободно. То не може да бъде купено с дребни подаяния от олигархията. Това е гражданското общество.

Хората са на улицата не защото искат просто смяна на една власт с друга. Те искат морална и духовна революция. Мнозинството, което активно или пасивно протестира срещу правителството на задкулисието, отказва да робува на олигархията.


Робите се продават и купуват за пари. Средната класа се състои от свободни мислещи хора.