четвъртък, 30 май 2013 г.

ЗА СОЗОПОЛСКИЯ СЕМИНАР НА ФОНДАЦИЯ "ЕЛИЗАБЕТ КОСТОВА"



                                           Всички участници в семинара, Созопол, 26 май 2013

Тази година имах честта и удоволствието да участвам в Созополския семинар по творческо писане на фондация "Елизабет Костова". http://www.facebook.com/sozopol.seminars?fref=ts Елизабет Костова водеше английския уъркшоп, а аз – българския. Нивото беше невероятно високо. Присъстваха двама лауреати на Пулицър – Ричард Русо и Елизабет Франк и един писател номиниран за Букър – Андрю Коуан. Лектори бяха Владислав Тодоров и Ричард Русо – и двамата както романисти, така и киносценаристи. Българските участници в уъркшопа ( звучи странно с кирилица и членувано – може да се каже  "работрилницата" ) по творческо писане бяха също на много високо ниво: Момчил Николов, Тодор П. Тодоров, Марианна Георгиева, Стоян Ненов и Христос Хартомацидис. След четенето на участниците имаше гласуване за най-добро представяне, като победителите спечелиха ваканция: българският победител - в Атр Хостела в Барцелона, а американския - в хотел Диаманти в Созопол, където бяхме настанени. Интересно е, че от българска страна спечели Христос Хартомацидис, който е двуезичен писател, грък роден в България, а от американска – Натали Бакопулос, която също е от гръцки произход по баща. С разрешение на фондация "Елизабет Костова", публикувам тук наградените разкази.




                                         С Елизабет Костова, Владислав Тодоров и Ричард Русо.



Натали Бакопулос

МЕГАФОН


Превод от английски: Олга Николова

Вече трета седмица службите за събиране на смет стачкуват и Атина се е вмирисала. Яркоцветни найлонови торби са покрили тротоари и алеи и вече свикваме да прескачаме боклука и да избягваме улиците, през които едвам може да се мине. Знаем кои участъци са най-мръсни – около площад Мавили и цялата горна част на Монастираки. Odos Athinas е море от смет, а площад Омония ужасяваща гледка, но ние така или иначе не ходим до там. 

Изненадващият студ от началото на май се превърна в страшна жега и боклукът се разтича. Струпаните торби пред музея приличат на поредната арт инсталация. Всяка сутрин на идване ми се повдига.

Петгодишният ми син Алекос често седи на балкона на апартамента ни. Виждат се борове и късчета от ежедневието на съседи; чуват се утринни звуци – птички горе и хорски гласове долу. Вечер Алеко ляга на балкона и гледа луната. Луната му е идея фикс и баща му направи специално за него плейлиста с всички гръцки песни, в които се пее за нея. Когато беше още по-малък, се взираше в луната, докато заспи.

Тази сутрин обаче Алекос гледа надолу през пролуките на парапета и се взира в боклука. До него стои таблетът му iPad – подарък от баща му, и да, зная, но баща му не живее с нас, тъй че какво можех да направя? Сега и Алекос, като по-възрастните деца в училище, предпочита лоша поп музика. Но тази сутрин се изненадах, като чух гласът на Елмо да брои. Алекос се срамува от любимото си видео клипче – бебешка работа, казва – но Елмо го успокоява. Напрежението през последните дни е непоносимо.

Алекос вдига очи, когато се появявам, смръщва вежди и ми казва, че ако беше депутат като татко си, щеше да накара хората да почистят боклука.

– И щях да направя ново правителство – добавя.

Казвам му, че това би било чудесно.

– Е, поне мога да летя – казва той. Облякъл е костюма на Спайдърмен, който сестра ми му донесе от Щатите.

Обръщам му внимание, че Спайдърмен скача и се хваща с паяжинни нишки за неща. Не лети.

– Освен това, – добавям бързо, мислейки си за всичките тераси наоколо. – Ти не си Спайдърмен. – Дори и на мен ми се е случвало да си представя как скачам от един балкон на друг. Поглаждам пухкавата му коса, която е вече доста дълга.
 – Имаш нужда от подстригване.

Подавам длан с два бонбона „Полос”, един бял, а другия син. И Алекос, като всички ни в неотдавнашните избори, се чувства сякаш има избор. Облича си синята блузка направо върху костюма, но съм прекалено уморена, за да споря по въпроса.

Пред входа на сградата Алекос не може да се качи в колата откъм тротоара. Казвам му, че ще преместя колата, за да не му се налага да гази през мърсотията. Той сбръчва нос, отвратен от миризмата. Но когато успявам да стигна до вратата на колата, виждам как Алекос се носи из въздуха на три метра над земята, а ръцете му в Спайдърменовския костюм са разперени като криле.

Алекос – нищо друго не успявам да промълвя. – Слез веднага. – Той прави завой и се рее над мен без да мога да го стигна. Най-накрая се приземява елегантно до краката ми, сякаш от месеци се е упражнявал. Навеждам се да го погледна в очите и грабвам презрамките на раницата му с паническия страх, че ако ги пусна, той ще отлети.

– Откога е това нещо? – прошепвам. – Кажи ми. – Не искам да го уплаша, въпреки че самата аз разбира се съм уплашена.

Един старец минава покрай нас с ръце, хванати зад гърба, и не казва нищо. Не ни и забелязва даже. От другата страна на улицата жена на високи токчета върви забързано и крещи по телефона. Няма никой друг наоколо.

Алекос вдига рамене безразлично и отмества тъмните си, почти черни очи, същите като на баща си.

– Опитах се да ти кажа.

Баба знае ли за това? – питам го, изведнъж уверена, че дори и да е знаел, баща му не би ми казал, точно както онзи път беше забравил да ми спомене, че приятелката му е останала да спи у тях и чела приказки на Алекос на заспиване. А-а, за летенето ли? Мислех, че знаеш.

– Не – отговори Алекос.

Сгушва се в раницата си и ми казва, че видял баща си по новините тази сутрин. Ето още една причина да не искам да гледа телевизия. На път към училище двамата мълчим.

Зная, че не съм Спайдърмен – проговаря най-накрая той, когато колата спира.

– Добре – казвам. – В училище летиш ли?

– Не. – Поглежда ме в огледалото за обратно виждане почти с изумление. – Никой не лети в училище.

Излиза от колата и се затичва към други деца, които се възхищават на Спайдърменските му ръце, все едно са татуирани. Чакам да се обърне и да ми махне, но не го прави, и за момент ми се струва, че краката му се отлепят от земята. Но сигурно просто си въобразявам; той влиза в училището, вървейки, стъпка по стъпка, като всички други. Оставям колата до станцията на метрото и хващам влак за центъра, като усилвам звука на телефона, за да го чуя, ако звънне.

Три пъти се обаждам на баща му, но всеки път попадам на телефонен секретар. Пращам му съобщение да ми звънне. Той се отзовава след един час – Ola kala? – а аз се спъвам в разпиляна торба с боклук, не стига че тротоарите сами по себе си са коварни. Отговарям му, че, да, всичко е наред. Разговорът не е за по телефона, ще изчакам да се срещнем, което не се случва често.

Двамата се запознахме едно лято в Парос, когато бях преподавателка по изобразително изкуство там . Скоро след това забременях и не се оженихме, въпреки че останах да живея в Гърция. Мисля, че все още ми се сърди, че не се съгласих. Честно казано, дори не си спомням вече защо не исках да се женим. Всичко това ми се струва толкова отдавна, сякаш друг живот, десетилетия назад, когато Атина бе горда и жизнена в няколкото години след Олимпийските игри.

Получавам още съобщения от него, но съм прекалено заета, за да му отговоря. По-късно, когато излизам от музея, вече привършвайки инсталацията, той се появява.

– Не може да ми звъниш три пъти поред и да не оставиш съобщение на секретаря – казва той разстроен. – Почти никога не ми се обаждаш, освен ако детето не е в пламъци вече.

Не, не в пламъци, помислям си аз.

Той оглежда инсталацията ми – огромен мегафон пред музея, голям колкото будка за вестници, с камери вътре, които ще снимат какво се случва на улицата и ще го прожектират на стена вътре. Миниатюрни статуетки на малко или повече разсъблечени хора стърчат от мегафона, закачени с невидими жици. Стари видеозаписи на празници и протести в Гърция ще се показват на стената в музея, а образите отвън ще бъдат прожектирани върху тях. Чудя се дали има някой вътре и дали ни наблюдава в момента; и с какво ли се съчетава нашият образ: с оживена сцена на улицата, с политически митинг или с искряща августовска луна?

– Харесва ми – казва той на английски, с онзи тон на духовна подкрепа, който употребява, когато не знае какво да каже относно работата ми, но иска да изрази одобрение.

– Престани, моля ти се – казвам аз.

– А и в съчетание с боклука – казва той. – Чудна идея.

Двамата се смеем. Не сме се смели заедно от много време насам, от преди изборите насам, от преди кризата, вероятно от времето, когато Алекос беше бебе и се удивлявахме на всяка негова усмивка и произнесена "дума". Изведнъж ми хрумва, че щеше да е по-добре да сложа статуетки на деца, с крила. Чудя се как не съм се сетила преди, защо винаги трябва нещо налудничаво да се случи, за да осъзная нещо толкова просто.

– Хайде да пийнем по едно кафе – казва той, – или нещо по-силно, ако искаш. Можем да седнем отвън, на тихо. – Миризмата от боклука е толкова силна, че всички седят – и пушат – вътре в кафенетата.

– Имаш ли време? – питам, знаейки, че отговорът е „не”. Чувам как телефонът му вибрира в джоба. – По-добре да поработя още.

Една вечер, точно преди последните избори, той дойде да вземе Алекос и когато Алекос изтича обратно да си вземе играчките, ме целуна. Не му е сега времето –казах му тогава. Това беше моят опит за самосъхранение, докато страната бе на път да се самовзриви. Достатъчно трудно е да бъдем просто приятели.

– Окей – беше ми отвърнал той. – Ще му дойде времето, някой ден.
Сега се облягам на рамото му за момент. Двамата оглеждаме какво съм сътворила. Искам да му кажа, нашият син може да лети. Искам да му кажа, остани.

– Дойде ли му времето – казва той тихо, сякаш разсеяно, като твърдение, а не въпрос; обляга брадичка върху главата ми и поглежда улицата: задремалите магазини, политическите плакати, разлепени по будки, заковани с дъски, следобедното слънце, сипещо жар по всичко наоколо. 

– Готови ли сме?

Телефонът ми иззвънява – обаждат се от училището – и разбира се веднага се сещам какво се е случило. Представям си как Алекос жужи из класната стая като сърдита пчела, излита навън в двора, прелита над боклука, над протестите и цялата ни страна, запъната в преддверието на ада. Или може би е по-спокоен и се носи леко из въздуха, както ми се е случвало на мен да се рея насън, а костюмът му на супер герой и пясъчно жълтата му коса проблясват в следобедните лъчи, и може би така ще ни намери тук, своите родители, които не знаят нито къде са, нито накъде отиват, и ще ни грабне със себе си, запращайки ни в неизвестното. Силуетите ни ще трептят по екрана в музея, носейки се над старите образи на нашия разбит, великолепен град.


Христос Хартомацидис

ДЕБЕЛАТА ВЕЩИЦА АЛИСИЯ

https://librev.com/component/publisher/users/ch-har


     Точно отсреща живееше дебелата вещица Алисия, която когато нямаше какво да прави се сношаваше с дявола. Натоварена с чанти и старомодни куфари, тя бе пристигнала от далечния Казахстан.  Истинското й  име беше Альона Кощчеевна. Знаеше всякакви магии и заклинания, за това за кратко  време успя да уплете в мрежите си един възрастен вдовец, господин Ставрос - бивш месар. Щом се стъмнеше и почтенните граждани сядаха пред телевизора, господин Ставрос, започваше да покашлюва и да подканя Альона:
     - Хайде, хайде!
    - Ама голям си дявол, ти! – схващаше веднага намека вещицата и го заплашваше с пръст. После го караше да пусне щорите.
   - Сакънда не ти видят хората задника! – се смееше старият месар, но Альона – Алисия го поглеждаше свенливо и той бързаше да се коригира: - Добре, де! - после я зяпаше лакомо, докатато тя се събличаше бавно и предизвикателно. Самият той оставаше по фанелка и наполеонки, защото всяко нещо си  има граница.
   - Искаш ли първо да играеме на конче? – го питаше закачливо Альона. – Или това те уморява?
   - Ами! – отговаряше кратко касапинът и предлагаше с удоволствие гърбината си. Известно е, че любимо забавление на вещиците е да яздят своите жертви и да ги карат да препускат до изнемога. С неочаквана пъргавина, тя се покатерваше върху му и така препускаха из стаята, старецът по наполеонки, зачервен от усилието, с изхвръкнали очи и изпотено теме. В погледа му обаче се четеше гордостта на мъжа, който все още се държи с достойнство! Нарочно минаваше край огледалото, за да оглежда пищните голи меса на Алисия. Нещо подобно бе виждал само веднъж. Бе някакъва рекламен подлистник с репродукция на Рубенс и цялата компания от центъра за възрастни й се възхищаваха и се подсмихваха като ученици. На картината бе изобразена древна нимфа, съвсем гола и дебела колкото Альона, с пищна, преливаща от всякъде плът, но не разплута, а с яко телосложение.
   - Художникът е имал касапски вкус – бе коментирала младата служителка в центъра и тези й думи още повече  възбудиха господин Ставрос.  „Аз жената я искам малко курва, красавица и господарка!” – казваше той и наистина, Альона отговаряше на всичките тези изисквания. Може да бе дебела, но никога не занемаряваше външността си. Косата й бе добре боядисана и с модерна прическа. Гримираше се изискано и се мажеше с всякакви там кремове и помади.  Ходеше винаги с добре поддържан маникюр и скъпи дрехи. Господин Ставрос с някакво странно упорство я водеше да я представя на различните свои познати:
    - Вижте как съм я облякъл! И кожено палто ще й купя и още златни бижута!
   Даже веднъж я заведе на едно кръщене и дебелата вещица без всякакъв свян отиде, и даже  си запали свещичка, и взе да се кръсти набожно. После си взе увита в тюл бомбониера, а всички присъствуващи се споглеждаха неловко.
   - Завиждат ни, Ставре! Завиждат ни!  - му каза у дома Альона, докато му поднасяше кафенцето. Факт е, че умееше да го глези. Освен кафе, му предлагаше още какао, сок от вишни, домашен айран. И всичко това бе сервирано особено изискано със салфетки и всякакви там церемонии, сякаш се намираха в „Хилтон”. Ето за това я обожаваше кир Ставрос. За това и приготвяше всякакви  скари, на които бе голям майстор – пържоли, бекон, шишчета и кюфтета, а също така и много вкусна баница с кайма. А Альона му се отплащаше с цялата си любов, защото както често обичаше да казва:
  - Човек има нужда от една душа, която да му съчувствува, от разбирателство и нежност! 
   - И от чукане! – допълваше рязко господин Ставрос, на когото чуждата дума „секс”, му звучеше като крясък на дива птица.
   О, как им завиждаха всички, когато ги виждаха да излизат на разходка! Той с костюм и чадър в ръка, сериозен и строг! Альона - увиснала на лакътя му, облечена със скъпото  си кожено палто, тежка като препълнена гемия! Завиждаха им, защото хората трудно понасят чуждото щастие.
   Особено негативна към тази идилия, бе дъщерята на господин Ставрос, хубавата Анастасия, на която всички викаха с галеното и – „Настазя”. Настазя бе непреклонна и по никакъв начин не искаше да приеме в семейството горката Альона. На кръщенето не пропусна да се заяде с тях:
- Айде и вашите потомци да кръщаваме! – подхвърли жлъчно, а после, подвикна на Альона: - Не разбираш ли, че си излишна!
    Мъжът й се опитваше да я удържи, за да не стават зрелище, но тя и на него му се сопна: - Я, ми се разкарай от главата! – и той се отдръпна видимо огорчен.
   - Аз тебе те уважавам! – се опита да се оправдае Альона, но на Анастасия тези номера не и минаваха:
  - Какво ме уважаваш, мари! – беше нейният отговор, преди да и се нахвърли. В последния момент я спря баща й, и даже вдигна ръка за да я зашлеви, но успя да се въздържи:
  - Проклинам те! – извика той драматично, след което добави: - Не могат децата да съдят родителите!
   После си тръгна с Альона. Горката Настазя извика болезнено сякаш наистина я бяха ударили и се преви на пейката. Отстрани изглеждаше сякаш ридае върху гроб.
  - Майчице! Майчице моя! – плачеше тя на глас и всички присъствуващи бяха на нейна страна. Даже след това жените и казваха:
  - Добре ги нареди! – и й разказаха всичко за техните действия зад спуснатите щори. Даже не пропуснаха да споменат и известни пикантни подробности. Как ужким, като го яхала дебеланата, го пришпорвала с мухобойката! По този въпрос обаче, съществуваха разногласия. Някои   смятаха, че употребявала дългата обувалка, дето е с пластмасов пръст накрая, за да си чешеш с него гърба. Та, с този именно пръст тя го ръгала в слабините и господин Ставрос пищял  с тънко гласче, примрял от удоволствие!
  - Клети ми татко! – ридаеше Настазя. – С мухобойка ли трябваше да те бият!
   Сякаш не стигаха всичките тези излагации, някои роднини й подшушнаха, че старецът се готвел да продаде къщата. Настазя веднага изтича  у тях и при все, че вещицата й предложи да й направи кафе или айран, не успя да я трогне. Прие да разговаря само с баща си:
   - В тази  къща  - започна пламенно тя – аз съм прекарала своето детство! За това, не ти позволявам да я продадеш! И да знаеш, когато похарчите парите, красавицата ти ще те зареже! Тя  не е дошла при теб, за да те гледа на стари години, а за да те използва!
  Напразно се мъчеше да вразуми стареца. Той си знаеше своето:
  - Не ме интересува! – казваше. – Моя си е къщата, каквото си искам ще я правя!
  И я продаде. С Альона се преместиха да живеят под наем. Парите бързо се свършиха и останаха на неговата пенсия от Общественото осигуряване.
  - Сега да ги видя! – злорадстваше Настазя. – Сега ще си проличи колко го обича!
   Колкото и да изглежда странно обаче, дебелата вещица Альона, бе готова да се откаже от някои ценни свои вещи, дори и от скъпото си кожено палто, но да остане заедно с възрастния касапин. Това й поведение озадачи Настазя. Дори се замисли. Бързо обаче се съвзе:
  - Не, няма да ни измами с нейните номера! – си каза тя и се закани да не миряса, докато не изгони окончателно Альона.
   Може би от притеснение заради скарването с дъщеря си, а може и от изтощение заради ежедневните препускания при спуснатите щори, но скоро господин Ставрос легна болен. Вещицата се опита да му помогне, използвайки нейните си приоми – лепеше му вендузи, правеше му чай от специални билки, мърмореше заклинания. Не след дълго вдигна отчаяно ръце:
  - Напоили са те с отрова, за това бялата магия не помага!
  Дойде ред на съвременната медицина да се пребори с болестта. Не някой друг, а дъщеря му и добрият зет, заведоха стареца в болница. Там, подложен на грижите на лекарите, с разни кардиотоници и диуретици, той бързо се съвзе. Анастасия се бе погрижила за боногледачка – за да изнася подлогата, а зетят, му нае телевизор. Само  веднъж дойде да го посети Альона. Когато видя стареца целия в системи, с тръбички и кислород, почти припадна.
  - Чакаше да умре ли, за да проявиш интерес?! – я попита строго Настазя. После добави: - Когато го изпишат от болницата – се разделяте!
  - Но Ставрос, Ставрушка! – простена Альона и падна до него на колене. Под леглото бяха чехлите и подлогата на стареца. Бившият касапин мълчеше. Избягваше да я гледа, вторачен упорито в тавана. В дългите часове между живота и смъртта, много неща бяха минали през ума му.
   - Разбрах! – промълви Альона и в погледа и се четеше мъката на всички унижени и оскърбени от Руската литература. Изправи се бавно. Искаше някъде да се скрие, да избяга. Но... изобретателната Настазя пак успя да я изпревари:
  - И виж, като излизаш навън, изнеси подлогата!

Превод от гръцки: авторът



Няма коментари:

Публикуване на коментар