неделя, 29 декември 2013 г.

Т.С. ЕЛИЪТ: ПРУФРОК И ДРУГИ НАБЛЮДЕНИЯ

Тези две стихотворения на Елиът са писани точно преди един век и са публикувани в първата му книга „Пруфрок и други наблюдения“ през 1917 година в Лондон. Тогава американецът Елиът, който по-късно ще стане англичанин, е на 29 години. Превеждал съм второто стихотворение (то е последното в книгата) преди 24 години, а първото (което е дало заглавието на книгата) – онзи ден. По-долу са и оригиналите.



Т. С. ЕЛИЪТ

ЛЮБОВНАТА ПЕСЕН  НА ДЖ. АЛФРЕД  ПРУФРОК

           S’io credessi che mia risposta fosse
A persona che mai tonasse al mondo,
Questa fiamma staria senza oiu scosse.
Ma per cio cche giammai di questo fondo
Non torno vivo alcum s’i’odo il vero,
Senza tema d’infamia ti rispondo.*

         Да тръгваме тогава, аз и ти,
Когато вечерта в небето просната мълчи
Като пациент под анестезия на масата;
Да тръгваме по тези улици познати, опустели
С мърморещите мръсни дупки
За безсънни нощи в евтини хотели,
Бистра застлани с трици и със стридени черупки:
Улици, които следват като скучна пледoария
с  коварна цел
и те водят пак към наболелия въпрос ...
Но кой е той? – недей ме пита!
Да тръгваме за нашата визита.

В стаята жените идват и си отиват тези вечери
В разговор за Микеланджело увлечени.

         Жълтата мъгла, която търка своя гръб в прозорците,
Жълтата пара, която търка муцуна в первазите,
С език облиза ъглите на вечерта, прозина се,
Над локвите събрали се в улуците пролази,
Остави на гърба й да падне саждата, която пада от комините,
Покрай терасата се плъзна и внезапно скочи вън,
И като видя, че долу е мека октомврийска вечер,
Се сви край къщата и там потъна в сън.

         И наистина ще има време
За жълтата мъгла, която вън по улиците лази
И трие своя гръб в первазите;
Ще има време за всичко, ще има време
Да приготвиш лице, за да срещнеш лицата, които срещаш;
Ще има време да убиваш и създаваш,
Време за всичките дела и дни на ръцете,
Които повдигат въпроса и в твоята чиния го поставят;
Време за теб и време за мен,
И време за още хиляди съмнения
И хиляди решения и пререшения,
Преди да си вземем от препечения хляб и чая.

         В стаята жените идват и си отиват тези вечери
В разговор за Микеланджело увлечени.

         И наистина ще има време
Да мисля: „Ще се усмеля ли аз?“ и „ ще се усмеля ли аз?“
Време да се обърна и да тръгна по стъпалата
С плешивото петно отзад на главата –
(Те ще кажат „Как му е окапала косата!“)
Със сутрешното си сако, с яката, стегната под брадата,
Връзката ми – скромна, но и пищна, затвърдена с проста игла  –
(Те ще кажат: „Как са му отслабнали ръцете и краката!“)
Ще се усмеля ли аз
Да обезспокоя вселената?
В една минута има време
За решения и пререшения, които тази минута ще преобърне.

         Понеже ги познавам всички вече, знам ги всички –
Познавам  утрините, вечерите и следобедите с чая,
Измерих си живота с чаени лъжички;
Познавам тези гласове, замиращи с примиране накрая
Сред музиката от една далечна стая.
         Така че мога ли да си въобразявам?

         Понеже аз познавам погледите вече, знам ги всички –
Погледи, които те пробождат и те формулират,
И щом съм формулиран и се сгърча до стената
И пърхам там забоден и умирам, и се мятам,
Тогава как да почна
         Да плюя всички фасове на своите помисли и дни?
         И мога ли да си въобразявам?

         Понеже аз познавам и ръцете вече, знам ги всички –
Ръцете с гривните, разголени и бели
(Но под лампата са в косъмчета цели!)
Дали парфюмът, който роклята довява
Така ме отклонява?
Ръце, които лягат върху масата или замятат шал.
         И мога ли да си въобразявам?
         И откъде да почна?
                            .      .      .      .      .
         Да кажа ли, че съм вървял привечер по странични улички
И че съм наблюдавал пушека от лулите
На самотните мъже по ризи от прозорците надвесени? ...
                  
         Трябваше да бъда чифт назъбени щипци
Които пробиват подове на мълчаливи морета ...
                   .      .      .      .      .
         А следобедът, привечерта спи толкоз тихо!
Приглаждана от дълги пръсти,
Спяща ... уморена ... или се преструва?
Просната на пода тук край мен и теб.
И трябва ли след тортата със захарна глазура и след чая
Да доведа мига до криза най-накрая?
Макар че плаках и че постих, плаках и се молих,
Макар че си видях главата (малко пооплешивяла)
как я внасят на поднос,
Не  съм пророк – и моят не е този голям въпрос,
Видях мигът на моето величие да потреперва и да тлее
И вечният Лакей видях да ми държи палтото и да ми се смее,
И казано с две думи, ме е страх.

         И дали ще си е струвало накрая,
След чашите и портокаловия конфитюр и чая
Сред порцелана и сред този разговор за теб и мен,
Дали ще си е струвало накрая,
Ако захапя темата с усмивка,
Ако смачкам цялта вселена в топка
И я търкулна към наболелия въпрос
И заговоря: „Аз съм Лазар, аз дойдох от мъртвите,
Аз се завърнах да ти кажа всичко, ще ти кажа всичко“ –
Ако тя, полагайки възглавница зад своята глава,
         Ми каже: „Не, аз съвсем не мислех за това,
         Съвсем не мислех това.“

И дали ще си е струвало след всичко,
Дали ще си е струвало накрая,
След залезите, дворовете, улиците с капки дъжд,
След романите и чаените чаши и полите шумолящи по паркета –
И това, и още много – изведнъж ...
Не е възможно да се изрази, което е в главата ми!
Но като че магически фенер е проектирал нервите ми на стената:
Дали ще си е струвало накрая,
Ако тя, полагайки възглавница зад своята глава,
Или замятайки си шала,
Се обърне към прозореца и каже:
         „Не, аз съвсем не мислех за това,
         Съвсем не мислех това.“
                   .      .      .      .      .
Не! Не съм принц Хамлет и не съм роден за принц.
Аз съм лордът-спътник, този който служи
да подпомогне действието, да започне сцената,
съветва принца, без съмнение – добро уръдие:
почтителен, щастлив да бъде нужен,
внимателен, разумен и старателен,
високомъдрен, но и леко плиткоумен,
понякога наистина и малко смешен –
понякога дори направо Шут.

Аз остарявам ... аз остарявам ...
С навити крачоли по плажа ще минавам.

Косата си назад ли да заресвам? Да изям ли тази праскова?
Ще нося бели панталони от костюм и ще вървя по пясъка към кея.
Аз чух сирените, които помежу си пеят.

Не мися, че са пеели за мен!

Но ги видях как яздеха вълните все навътре,
Заресвайки назад пречема на вълните полетели,
Когато вятър духа във водите черно-бели.

А ние скитаме из залите в морето
И морските момичета ни кичат с венци от водораслите червени и кафяви,
Дорде човешки глас не ни пробуди и удави.




LA FIGLIA CHE PIANGE    **

O quam te memorem virgo   ***

Стой там на най-високото от стъпалата —
облягай се на парковата урна —
така втъкавай слънцето в косата си —
притискай до гърдите си цветята с болка, с изумление —
захвърляй ги и се извръщай бурно
с очи, изпълнени от мимолетно възмущение:
но винаги  втъкавай слънцето в косата си.

Така бих искал той да е отпътувал,
така бих искал тя да си стои и да тъгува,
така навярно той я е напуснал,
както душа напуска тялото разбито, уязвено,
както разсъдък изоставя тялото, от него похабено.
Аз бих потърсил
начин несравнимо по-тактичен, по-изкусен,
начин, който приемлив на двамата да ни се струва,
по-прост и вероломен от усмивка и ръкуване.

Извърна се, а ето — с есенните настроения
се нижат дни, и часове се нижат, през които
въображението ми насилва тя:
косите над ръцете й, ръцете й отрупани с цветя.
И как ли са живели заедно, се питам?
Би трябвало да съм забравил поза, жест, подробност.
Понякога безпокоят ме още тези размишления
през тежки нощи или в дрямката следобед.

                                       Превод от английски Владимир Левчев
Бележки:
*.Ако аз вярвах, че моят отговор ще бъде
даден на някой, който може да се върне на света,
този пламък нямаше повече да се люлее.
Но тъй като никога от това дъно
не се е връщал жив човек,
без страх от опозоряване ще ти  отговоря. (итал.)
Думи на Гуидо Монтафелтро към Данте от песен ххvii на „Ад“
**.Момичето, което плаче (итал.). 
***.О, дево, как да те наричам… (лат.) Овидий, „Енеида“



       The Love Song of J. Alfred Prufrock

        
S’io credesse che mia risposta fosse
A persona che mai tornasse al mondo,
Questa fiamma staria senza piu scosse.
Ma perciocche giammai di questo fondo
Non torno vivo alcun, s’i’odo il vero,
Senza tema d’infamia ti rispondo.


LET us go then, you and I,
When the evening is spread out against the sky
Like a patient etherized upon a table;
Let us go, through certain half-deserted streets,
The muttering retreats
Of restless nights in one-night cheap hotels
And sawdust restaurants with oyster-shells:
Streets that follow like a tedious argument
Of insidious intent
To lead you to an overwhelming question….
Oh, do not ask, “What is it?”
Let us go and make our visit.

In the room the women come and go
Talking of Michelangelo.

The yellow fog that rubs its back upon the window-panes,
The yellow smoke that rubs its muzzle on the window-panes
Licked its tongue into the corners of the evening,
Lingered upon the pools that stand in drains,
Let fall upon its back the soot that falls from chimneys,
Slipped by the terrace, made a sudden leap,
And seeing that it was a soft October night,
Curled once about the house, and fell asleep.

And indeed there will be time
For the yellow smoke that slides along the street,
Rubbing its back upon the window panes;
There will be time, there will be time
To prepare a face to meet the faces that you meet;
There will be time to murder and create,
And time for all the works and days of hands
That lift and drop a question on your plate;
Time for you and time for me,
And time yet for a hundred indecisions,
And for a hundred visions and revisions,
Before the taking of a toast and tea.

In the room the women come and go
Talking of Michelangelo.

And indeed there will be time
To wonder, “Do I dare?” and, “Do I dare?”
Time to turn back and descend the stair,
With a bald spot in the middle of my hair—
(They will say: “How his hair is growing thin!”)
My morning coat, my collar mounting firmly to the chin,
My necktie rich and modest, but asserted by a simple pin—
(They will say: “But how his arms and legs are thin!”)
Do I dare
Disturb the universe?
In a minute there is time
For decisions and revisions which a minute will reverse.

For I have known them all already, known them all:
Have known the evenings, mornings, afternoons,
I have measured out my life with coffee spoons;
I know the voices dying with a dying fall
Beneath the music from a farther room.
  So how should I presume?

And I have known the eyes already, known them all—
The eyes that fix you in a formulated phrase,
And when I am formulated, sprawling on a pin,
When I am pinned and wriggling on the wall,
Then how should I begin
To spit out all the butt-ends of my days and ways?
  And how should I presume?

And I have known the arms already, known them all—
Arms that are braceleted and white and bare
(But in the lamplight, downed with light brown hair!)
Is it perfume from a dress
That makes me so digress?
Arms that lie along a table, or wrap about a shawl.
  And should I then presume?
  And how should I begin?
.      .      .      .      .      .      .      .
Shall I say, I have gone at dusk through narrow streets
And watched the smoke that rises from the pipes
Of lonely men in shirt-sleeves, leaning out of windows?…

I should have been a pair of ragged claws
Scuttling across the floors of silent seas.
.      .      .      .      .      .      .      .
And the afternoon, the evening, sleeps so peacefully!
Smoothed by long fingers,
Asleep … tired … or it malingers,
Stretched on the floor, here beside you and me.
Should I, after tea and cakes and ices,
Have the strength to force the moment to its crisis?
But though I have wept and fasted, wept and prayed,
Though I have seen my head (grown slightly bald) brought in upon a                                                                                                         platter,
I am no prophet—and here’s no great matter;
I have seen the moment of my greatness flicker,
And I have seen the eternal Footman hold my coat, and snicker,
And in short, I was afraid.

And would it have been worth it, after all,
After the cups, the marmalade, the tea,
Among the porcelain, among some talk of you and me,
Would it have been worth while,
To have bitten off the matter with a smile,
To have squeezed the universe into a ball
To roll it toward some overwhelming question,
To say: “I am Lazarus, come from the dead,
Come back to tell you all, I shall tell you all”—
If one, settling a pillow by her head,
  Should say: “That is not what I meant at all;
  That is not it, at all.”

And would it have been worth it, after all,
Would it have been worth while,
After the sunsets and the dooryards and the sprinkled streets,
After the novels, after the teacups, after the skirts that trail along the                                                                                                floor—
And this, and so much more?—
It is impossible to say just what I mean!
But as if a magic lantern threw the nerves in patterns on a screen:
Would it have been worth while
If one, settling a pillow or throwing off a shawl,
And turning toward the window, should say:
  “That is not it at all,
  That is not what I meant, at all.”
.      .      .      .      .      .      .      .
No! I am not Prince Hamlet, nor was meant to be;
Am an attendant lord, one that will do
To swell a progress, start a scene or two,
Advise the prince; no doubt, an easy tool,
Deferential, glad to be of use,
Politic, cautious, and meticulous;
Full of high sentence, but a bit obtuse;
At times, indeed, almost ridiculous—
Almost, at times, the Fool.

I grow old … I grow old …
I shall wear the bottoms of my trousers rolled.

Shall I part my hair behind? Do I dare to eat a peach?
I shall wear white flannel trousers, and walk upon the beach.
I have heard the mermaids singing, each to each.

I do not think that they will sing to me.

I have seen them riding seaward on the waves
Combing the white hair of the waves blown back
When the wind blows the water white and black.

We have lingered in the chambers of the sea
By sea-girls wreathed with seaweed red and brown
Till human voices wake us, and we drown.


                         La Figlia che Piange

        
O quam te memorem virgo…


STAND on the highest pavement of the stair—
Lean on a garden urn—
Weave, weave the sunlight in your hair—
Clasp your flowers to you with a pained surprise—
Fling them to the ground and turn
        5
With a fugitive resentment in your eyes:
But weave, weave the sunlight in your hair.

So I would have had him leave,
So I would have had her stand and grieve,
So he would have left
        10
As the soul leaves the body torn and bruised,
As the mind deserts the body it has used.
I should find
Some way incomparably light and deft,
Some way we both should understand,
        15
Simple and faithless as a smile and shake of the hand.

She turned away, but with the autumn weather
Compelled my imagination many days,
Many days and many hours:
Her hair over her arms and her arms full of flowers.
        20
And I wonder how they should have been together!
I should have lost a gesture and a pose.
Sometimes these cogitations still amaze
The troubled midnight and the noon’s repose.