ГОДИНАТА СЛЕД КРАЯ НА СВЕТА

            

            
http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=1693782

Можем ли да наречем 2013-та годината след края на света?  

            На 21 декември 2012-та краят се очакваше трепетно и като че ли с надежда от милиони хора по земята. Апокалиптичните масови истерии съвсем не са нещо ново. Както отделният човек, така и човечеството като цяло очаква смъртта си. И не винаги със страх, понякога с любопитство... Но предвижданията за края на света сякаш зачестиха от последното десетилетие на миналия век насам. И като в апокалиптичен филм, например „Меланхолия“ на Ларс фон Триер, ние сме зрителите, които  хем се страхуват от Края на света, хем изпитват някаква наслада от страха си...

            Светът свършва някъде и за някого всяка година, всеки ден, всяка минута. Милиони хора умират по света всяка година, милиони други се раждат. И ние най-често не забелязваме това. Като в прочутата картина на Брьогел „Падането на Икар“. Орачът оре нивата си в слънчев ден, а някъде далеч над морето Икар пада и никой не го забелязва...

            Но дали светът не е свършил наистина без да го забележим?

            В някакъв смисъл, един стар свят е свършил и нов се е родил през последните две десетителия.  Преди две десетилетия още нямаше интернет. А за мобилните телефони, подобно на Ролексите, се смятаха за приоритет мутрите... Тази година се появи новият i-phone, сравнително масово достъпен на изплащане,  който включва интернет, джи-пи-ес, възможност  не само да се  правят снимки и да се слуша музика, но и да се гледат филми. Киното пък става все повече триизмерно...

            Настъпил е краят на индустриалната епоха. Започнала е пост-ндустриалната, информационната епоха. Днес за минути чрез Гугъл или друга търсачка можем да добием информация, за която в миналото щеше да ни е нужна дългогодишна работа по библиотеки. Инфорнацията обикаля целия свят по бързо отколкото маратонския вестоносец е стигнал от  Маратон до Атина. И по-бързо от свръхзвуков самолет. В момента, в който нещо важно за отбелязване стане в Токио или в Ню Йорк, ние вече го знаем и го виждаме и чуваме.

            Свършил е механичният свят на прожекционния апарат с лента, на вестникарската преса, която се върти върху дървена кутия с оловни букви, на пишещата машина, на библиотечните каталози в чекмеджета с картончета. Светът на Железни информационни завеси.

            Но мисля, че е свършил също така и светът на вярата в свободния пазар. Последната световна икономическа криза подкопа вярата в либералния капитализъм без държавна намеса. Не само в далеч по-бюрократичната, управлявана от институции Европа, но и в САЩ – най-либералната капиталистическа страна – кризата наложи навсякъде сериозна държавна намеса в икономиката. Като че ли е свършил светът на неограничените възмовности на банковия кредит – пазаруването с кредитна карта, живеенето в къща купена с ипотечен заем – живеенето в един илюзорен свят на много по-големи финансови възмовности, отколкото реално имаме...

            Но дали светът не е свършил и в един много по-опасен смисъл? Дали не е свършила вярата ни в бъдещето на света?

            Днес мнозинството хора в Европа не вярват в Бог, не вярват в безсмъртието на душата, не вярват в душата изобщо. Може би някои вярват в генното инженерство и възможността за телесно безсмъртие. В други краища на света се възроди, или по-скоро се роди, новия фундаментализъм – едно истерично вкопчване в религията на хора, които се страхуват от края й.

            През 20-ти век новите тоталитарни идеологии – комунизма и фашизма – се опитаха да заменят вярата в Бог с вярата в някакъв консуматорски земен рай. За комунистите това беше безкласовото общество на равно разпределение на материалните блага. За фашистите – проспериращата единна Нация. Фашиската мечта беше дискредитирата още в края на Втората световна война. Комунистическата – в края на Студената война. Но сега, ако изчезне и вярата в свободния капитализъм, в либералната демокрация, какво ни остава?

            Чувстваме, че сме в навечерието на нещо. Преди един век светът беше в навечерието на Първата световна война, с която някои казват, че на практика е започнал 20-ти век. Но за нас, българите 1913-та е била година на нацинална трагедия – годината на Междусъюзническата война... 

             Ако 2013-та е навечерието на новия век, то той изглежда, че започва доста по-оптимистично за България от миналия. Война няма. Макар и най-бедни в Европейския съюз, ние сме част от него, част от съюза на едни от най-богатите. Това има съвсем практическо измерение: не само отворени граници към Гърция, Румъния и към цяла Европа, но и пари за нови магистрали, за метро, за земеделие. Как ще използваме това предимство, което имаме – зависи само от нас. Дано не го пропилеем, както сме го пропиляли през 1913-та.