събота, 29 декември 2012 г.

ГОДИНАТА СЛЕД КРАЯ НА СВЕТА


            
Можем ли да наречем 2013-та годината след края на света?  
            На 21 декември 2012-та краят се очакваше трепетно и като че ли с надежда от милиони хора по земята. Апокалиптичните масови истерии съвсем не са нещо ново. Както отделният човек, така и човечеството като цяло очаква смъртта си. И не винаги със страх, понякога с любопитство... Но предвижданията за края на света сякаш зачестиха от последното десетилетие на миналия век насам. И като в апокалиптичен филм, например „Меланхолия“ на Ларс фон Триер, ние сме зрителите, които  хем се страхуват от Края на света, хем изпитват някаква наслада от страха си...
            Светът свършва някъде и за някого всяка година, всеки ден, всяка минута. Милиони хора умират по света всяка година, милиони други се раждат. И ние най-често не забелязваме това. Като в прочутата картина на Брьогел „Падането на Икар“. Орачът оре нивата си в слънчев ден, а някъде далеч над морето Икар пада и никой не го забелязва...
            Но дали светът не е свършил наистина без да го забележим?
            В някакъв смисъл, един стар свят е свършил и нов се е родил през последните две десетителия.  Преди две десетилетия още нямаше интернет. А за мобилните телефони, подобно на Ролексите, се смятаха за приоритет мутрите... Тази година се появи новият i-phone, сравнително масово достъпен на изплащане,  който включва интернет, джи-пи-ес, възможност  не само да се  правят снимки и да се слуша музика, но и да се гледат филми. Киното пък става все повече триизмерно...
            Настъпил е краят на индустриалната епоха. Започнала е пост-ндустриалната, информационната епоха. Днес за минути чрез Гугъл или друга търсачка можем да добием информация, за която в миналото щеше да ни е нужна дългогодишна работа по библиотеки. Инфорнацията обикаля целия свят по бързо отколкото маратонския вестоносец е стигнал от  Маратон до Атина. И по-бързо от свръхзвуков самолет. В момента, в който нещо важно за отбелязване стане в Токио или в Ню Йорк, ние вече го знаем и го виждаме и чуваме.
            Свършил е механичният свят на прожекционния апарат с лента, на вестникарската преса, която се върти върху дървена кутия с оловни букви, на пишещата машина, на библиотечните каталози в чекмеджета с картончета. Светът на Железни информационни завеси.
            Но мисля, че е свършил също така и светът на вярата в свободния пазар. Последната световна икономическа криза подкопа вярата в либералния капитализъм без държавна намеса. Не само в далеч по-бюрократичната, управлявана от институции Европа, но и в САЩ – най-либералната капиталистическа страна – кризата наложи навсякъде сериозна държавна намеса в икономиката. Като че ли е свършил светът на неограничените възмовности на банковия кредит – пазаруването с кредитна карта, живеенето в къща купена с ипотечен заем – живеенето в един илюзорен свят на много по-големи финансови възмовности, отколкото реално имаме...
            Но дали светът не е свършил и в един много по-опасен смисъл? Дали не е свършила вярата ни в бъдещето на света?
            Днес мнозинството хора в Европа не вярват в Бог, не вярват в безсмъртието на душата, не вярват в душата изобщо. Може би някои вярват в генното инженерство и възможността за телесно безсмъртие. В други краища на света се възроди, или по-скоро се роди, новия фундаментализъм – едно истерично вкопчване в религията на хора, които се страхуват от края й.
            През 20-ти век новите тоталитарни идеологии – комунизма и фашизма – се опитаха да заменят вярата в Бог с вярата в някакъв консуматорски земен рай. За комунистите това беше безкласовото общество на равно разпределение на материалните блага. За фашистите – проспериращата единна Нация. Фашиската мечта беше дискредитирата още в края на Втората световна война. Комунистическата – в края на Студената война. Но сега, ако изчезне и вярата в свободния капитализъм, в либералната демокрация, какво ни остава?
            Чувстваме, че сме в навечерието на нещо. Преди един век светът беше в навечерието на Първата световна война, с която някои казват, че на практика е започнал 20-ти век. Но за нас, българите 1913-та е била година на нацинална трагедия – годината на Междусъюзническата война... 
             Ако 2013-та е навечерието на новия век, то той изглежда, че започва доста по-оптимистично за България от миналия. Война няма. Макар и най-бедни в Европейския съюз, ние сме част от него, част от съюза на едни от най-богатите. Това има съвсем практическо измерение: не само отворени граници към Гърция, Румъния и към цяла Европа, но и пари за нови магистрали, за метро, за земеделие. Как ще използваме това предимство, което имаме – зависи само от нас. Дано не го пропилеем, както сме го пропиляли през 1913-та.

събота, 22 декември 2012 г.

РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО И РАЖДАНЕТО НА СВЕТЛИНАТА


    

      Ние трудно си спомняме какво точно е станало дори преди една година. А смятаме, че знаем с точност какво е станало преди 100, 1000 или 2012 години... Родителите ми бяха забравили, че до 1968-ма година празнувахме Коледа на 7 януари. Тогава Коледа не беше официален празник, така че е лесно да се забрави. Аз самият не съм особено паметлив, но през шейсетте години съм бил дете, а спомените от детството често остават най-ярки. Със свежи сетива детето запомня всяко ново нещо като чудо. Целият живот, не само големите празници, за детето е наниз от чудеса. Поезия, а не проза. Както е казал големият поет Атанас Далчев: „Ти го чакаш от години цяли —чудото дохожда всеки час. Виж хамалина пред нас,който носи огледало...“
      Аз не си спомнях точната година, разбира се, но си спомнях, че баба ми
месеше питката с паричка за Бъдни вечер след деня, в който ядехме баницата с късметчета и идваше Дядо Мраз – с подаръците!... Защото по комунистическо време нямаше Дядо Коледа, а Дядо Мраз. И той идваше не на Коледа, а на Нова година...
      Но защо сме празнували Рождество Христово на 7 януари до 1968-ма година? Защо макар ние и гърците сега да го празнуваме на 25 декември, както и западните християни, други източно-православни християни – руснаците, румънците, сърбите, македонците – все още празнуват Коледа на 7 януари? Арменците пък празнуват Рождество на 6 януари... Кога всъщност се е родил Исус Христос и от къде идва това разминаване в датите?
       Никой не знае кога се е родил Исус Христос. Ранните християни (както арменците и до днес) са празнували заедно Рождество Христово и Богоявление на 6 януари. Това е денят, когато Исус е кръстен от Св. Йоан Кръстител и именно тогава, според гностиците, човекът Исус става Христос и Бог. С кръщението в него се въплъщава Словото Божие. Но кога точно се е родил човекът Исус  – не се знае със сигурност. Вярно е, че Благовещение, денят, когато Архангелът възвестява на дева Мария, че ще роди Син Божи, е 25 март, т.е. точно девет месеца преди 25 декември. (Така Рождество Христово приблизително съвпада със Зимното слънцестоене, а Благовещение  – с Пролетното равноденствие.) Но Рождество Христово започва да се празнува на 25 декември едва през 336 година, по време на Константин Велики, императорът който обръща Римската империя към християнството.
          В Рим Зимното слънцестоене е било краят на празника Сатурналии (17-23 декември). Сатурналиите, които между другото са били свързани и с раздаване на подаръци, стават най-големия римски празник.  През III в. император Аврелиaн решава да обедини резлични популярни в многорелигиозната империя езически празници, посветени на Аполон, Атис, Ваал, Дионис, Хермес, Митра и Озирис като един „Рожден ден на Непобедимото Слънце”  (Dies Natalis Solis Invicti), на 25 декември. 
          Астрономическият момент, в който денят започва да расте, в който светлината се ражда е най-подходящ за рожден ден на Бог. Коледната нощ приблизително съвпада с нощта на Зимното слънцестоене, след което денят започва да расте. Затова и светлината се ражда заедно с Исус Христос. „От тази нощ светлината, която зимата е потискала, ще започне победна борба. Като че ли тя, светлината, се е родила тази нощ, заедно с Детето Бог. . . Светлината е станала дете и детето е станало Бог.” – така разсъждава за коледната нощ Никос Казандзакис, чрез своя герой в романа „Алексис Зорбас”.
          Този астрономически прелом се празнува и се е празнувал по един или друг начин в повечето световни култури – от земите на маите до Япония и от неолитни времена до наши дни. Важостта на Слънцестоенето за хората от каменната епоха се доказва от Стоунхендж в Англия и други археологически
находки.  Излиза, че доро преди да познават писмеността,  праисторическите хора са имали невероятни познания по астрономия и астрономията е била част от религията им. В Древна Гърция Зимното слънцестоене е Дионисиев празник – богът е ритуално разкъсан от жени в екстаз и изяден от тях, след което се преражда като бебе. И в Египет богът спасител Озирис, който е убит, се преражда именно в деня на Зимното слънцестоене.
          Със Зимното слънцестоене е свързан и еврейския празник Ханука – 8-дневният фестивал на светлините, по време на който се пали Менората. Празникът е възпоменание за борбата на Макавеите за религиозна свобода и въстанието срещу Селевкидите. В Съединените Щати, една многоетническа и многорелигиозна страна, в която хората обаче са много по-религиозни от европейците, религията е отделена от държавата. Така че пред Белия Дом във Вашингтон всяка година редом с Коледната елха се пали и Менората за Ханука ( еврейския деветосвещник). 
          От 60-те години насам още един празник свързан със Зимнато слънцестоене и раждането на светлината се празнува официално, между 26-ти декември и 1 януари, в САЩ. Това е Куандза,  модерен афро-американски еквивалент на Коледа и Ханука, базиран на африкански традиции. На Куандза също се пали ритуален свещник.
          Но защо у нас Коледа се празнуваше на 7 януари до 1960-те? Рождество Христово е на 25 декември по Юлианския календар, въведен още от Юлий Цезар. Новият Грегореански календар ( който е по-точен) се въвежда от папа Григорий XIII  през 1582 година, първо в Италия, Испания, Португалия, Полша, Франция, Австрия, през 18 век – и в Англия. В Източно-православните страни новият календар се въвежда едва в началото на 20-ти век. В България – през 1916-та година. След 1 април 1916 година настъпва 15 април. Така събитията случили се през 20-ти век се преместват с 13 дни напред,  през 19 век – с 12 дни, а през 18 век  –  с 11. Коледа се премества на 7 януари, след Нова година. Затова питката с паричката започва да се меси след като се е точила баницата с късметчетата. Всички църковни и светски празници се местят по новия стил. Подписването на Санстефанския договор от 19 февруари се мести на 3 март.
          През 1968 г. обаче е решено църковните празници у нас (за разлика от светските) отново да започнат да се празнуват според стария Юлиански календар.  И така Рождество Христово се връща на 25 декември.
          По логично и по-поетично е Христос да се ражда заедно със Светлината. Празниците наистина са чудо. Те се повтарят всяка година и така ни дават усещане за кръговрат и вечност. „Всичко си има време, казва Еклесиатс, време да се родиш, и време да умреш; време да садиш, и време да скубеш насаденото...“ Има време за посев и време за жътва, има време за мартеници и за Великденски яйца, време за Еньовденслки билки, време за Коледна елха, за питка с паричка и бъдник. Чудото се повтаря всяка година и ни напомня за Вечността. За разлика от линеарното време, което започва и свършва като живота ни, кръговото време никога не свършва. Колелото не спира да се върти. А по средата е неподвижната точка. Оста на времето. Бог.







сряда, 19 декември 2012 г.

СРЕЩА


Стихотворението "Среща" е ново. То излезе в последния брой на списание "Гранта", което препоръчвам на всички. "Служба в полунощ през Декември" в този кратък вариант излезе още преди 10 години. Имах по-многословен вариант през 1980-те. 


СРЕЩА

морето морето морето морето
отваря по плажа едни чекмеджета
изхвърля тела на любими умрели
и катове бабини бели дантели
въздиша октомври с лъчи сред листата
и скърца стаеният мрак зад вратата
под прилив на фарове върху тавана
 и риби подскачат за миг над юргана
студеното сънно море под чаршафа
часовник в ухото на мида на шкафа
и облият писък на обеден гларус
и мидите с острия мирис на старост
ръждясали мачти планктонни мечти
делфинът се учи как да лети
приижда огромно и живо морето
което отдавна удави детето
отблясък от плясък е пясъкът ням
но всичко което го няма е там
там вътре е всяко забравено нещо
потъвам заспивам отивам на среща




СЛУЖБА В ПОЛУНОЩ ПРЕЗ ДЕКЕМВРИ

Леден вятър блъска
тъмните прозорци
и затръшва входовете на съня

Вятърът свещенодейства
обладава
спящите в леглата им

Снежен ореол сияе
върху този празен град

Свято е световното семейство
Свята свети самотата ни

Светът
е свят







събота, 15 декември 2012 г.

НЕ Е ЛИ ТВЪРДЕ КЪСА ПАМЕТТА НИ?

http://www.24chasa.bg/Article.asp?ArticleId=1674874



            Беше вече лятото на 1989-та.  Живеех в Зона Б-5 в София. Прибирам се към къщи от работа и – какво да видя – в кварталния плод-зеленчук, обикновено пуст и тъжен, на витрината грее щайга червени, измити и подредени домати. Влизам и казвам:“Един килограм домати, моля!“. Продавачката ме поглежда с трудно скривана ирония и отговаря: „Тези домати не се продават. Само за витрината са. Днес другарят Елцин ще идва на посещение.“ Другарят Елцин тогава беше партиен секретар на Москва. Но другарят Живков, макар и да се беше снишил, за да изчака да премине бурята на перестройката, трябваше да се покланя на московските другари. На Големия брат. Днес гледащите „Биг Брадър“ едва ли се сещат от къде идва метафората за Всевиждащото око на големия брат. Защото повечето от тях нито са живяли по онова време, нито са чели Оруел. Нито знаят, че през 1980-те пресни домати рядко се срещаха в плод-зеленчука, дори и през лятото. Но и някои от по-възрастните, които са живяли тогава, като че ли объркват предимствата на младостта, по която всички имаме носталгия, с предимства на „реалния социализъм“.
            Точно под нашия блок имаше магазин за телевизори. Прибирам се една друга вечер и виждам опашка пред затворения вече магазин. Идва автомобил, от който двама младежи извеждат възрастна жена, поставят стол в края на опашката, довеждат баба си, слагат я да седне на стола, дават й одеало и си отиват. Осведомех се за какво е тази опашка по вечерно време. Оказа се, че на другата сутрин щели да пускат за продажба нов български телевизор с холандски (!) кинескоп... Някой по-млад човек може да помисли, че си измислям тези истории. Но, уви, реалността е по-абсурдна от художествена литература.
            Преди няколко дена прочетох във Фейсбук носталгичен текст за българското левче от 1980-те, с което можело да се купи „ една кутия цигари „Арда“ (60 стотинки), един кибрит ( 4 стотинки) , баничка ( 18 стотинки) , боза (18 стотинки) и две обикновени вафли Чайка ( 12 стотинки)“. Обаче в друг коментар, в профила на „е-вестник“ се припомня, че по същото време един литър руска водка струваше 10 лева, кафе нямаше, луканката, ако се намери изобщо, беше 8 лева, овчето сирене –3,60. Западни коли не се продаваха, а една „Ладаструваше 6000 лева,  но за нея се чакаше 15 години ред. Минималната заплата тогава достигна 120 лева, а заплатата на млад специалист 155 лева. Поради това че „кооперативното“ земеделско стопанство в напуснатите от млади хора села разчиташе главно на бригадирски труд, основни български храни като боб, лук и картофи се внасяха от чужбина. Банани и портолали пускаха само по Нова година като луксозна стока. И се чакаше за тях на дълги опашки.
            Сега много българи напускат страната, за да работят в чужди страни, в които стандартът на живит е по-висок. През 1980-те Западна Европа беше пълна с югославски гастарбайтери. Но за нас, българите, дори Югославия изглеждаше като Запад. Някакъв много малък процент от българите бяха  изобщо ходили на Запад преди 1989-та година. (Днес брутният вътрешен продукт на България е по-висок от този на Сърбия.)
            Добре е да се поощрява българското производство. И не е добре това, че повечето стоки, които купуваме не са български. Но в Северна Корея всички стоки са родно производство. Все пак аз не бих живял в тази последна комунистическа страна. Понятието гастарбайтер се е обезсмислио в глобалния свят. Има американски "гастарбайтери" в Кувейт, а мой приятел работи от Созопол ( от лаптопа си) за работодател в Лос Анджелис.
            Да, светът е различен днес. Парниковите домати нямат вкус. Бургерите в Макдоналдс не могат да се сравняват с нашите кюфтета.  Но единственото, по което имам носталгия е младостта ми. Нямам никаква носталгия по телевизорите "Опера", москвичите и трабантите, евтината боза, лошите ресторанти. Нямам носталгия и към мечтата ( несбъднала се за мнозина) за паспорт и "изходна виза", с които да можеш да видиш някой ден света оттатък Калотина.
            Разбира се, тук говорим за живота на обикновения човек. Не говорим за живота на тези, които дръзваха да се опълчат против властта. Не говорим за лагерите и затворите, за „възродителния процес“, за заклеймените „врагове на народа“ и децата им. Дори протестът срещу замърсяването на Русе ( от румънска страна!) се смяташе тогава за опасно вражеско действие.
            Безспорно е, че днес не живеем в идеален свят. Днешните ни проблеми са различни от вчерашните. Но какво бъдеще имаме, ако не помним миналото си? 


вторник, 4 декември 2012 г.

ПАРИ, ПЕТРОЛ И ВЛАСТ



"Системата на Путин, както и всяка система на управление, се опира на определени групи от интереси, към които тя е принудена да проявява щедрост и тази щедрост й струва все повече и повече. Ако цената на петрола падне до 40-50 долара за продължителен период от време, екипа на Путин го чакат твърде сериозни проблеми." Това просто, но много важно наблюдение е направено в гораната статия преведена от сп. Форбс. Става дума за Русия.  Но подобен проблем има и в съвременните демокрации.

Капитализмът и либералната демокрация се "раждат" заедно през 18 век в Западна Европа и Америка. Макар че те винаги са се развивали паралелно и донякъде са неразграничими, имам чувството че напоследък капитализмът започва да изяжда демокрацията. Тези, които са дошли на власт с избори все по-малко зависят от избирателите.  И все повече зависят от големите пари, от лобиските интереси, от националните или глобални компании финансиращи предизборните им кампании. В колкото по-малко ръце са концентрирани световните пари и бизнеси, толкова по-малко демокрация (право на избор, контрол на избирателите над управляващите) ще има. Парите започват да избират властта вместо нас.

Все пак обаче стабилността на една  държава зависи до много голяма степен от икономическото състояние на средната класа. Ако средната класа обеднява, ако не е доволна от живота си, или ако я няма обществото става нестабилно,  все по- възможни са бунтове, хаос, революции. Голямата депресия доведе до Втората световна война. И днешната икономическа криза, ако продължи да се задълбочава може да доведе до неочаквани катаклизми. 

 Вече не съществува идеология, която може да обещае на мнозинството от хората „светло бъдеще“. Няма такава обединитела идеология дори вътре в отделните общества, да не говорим за целия свят. Американската мечта  – да можеш сам със собствен труд, независимо от класа, раса или религия да забогатееш, да се реализираш – е все по-трудно достъпна за мнозинството хора. В Европа, старият християнски център на модерната цивилизация, повечето хора вече отдавна не вярват в Бог, не са християни. Религията никъде не е алтернатива на капиталистическата идеология. Фундаментализмът губи вече популярност дори и в ислямския свят, но той е само една маргинална истерична реакция на тази повсеместна загуба на ориентири в съвременния  консуматорски свят – от една страна загуба на традиционните ценности и от друга страна на вярата в бъдещето. 

По същество тоталитарните идеологически проекти  на 20ти век, също като и либералната демокрация, бяха проекти за успешно консуматорско общество. Те имаха чисто материална, а не духовна цел.  Декларираната цел на комунизма беше класово равенство и материален просперитет за народа, на фашизма – материален просперитет и надмощие на нацията. Вече знаем, че „етнически чистата нация е една вредна и опасна утопия.  Етнически чиста нация никъде и никога не е имало, но самата идея за нея е непродуктивна и опасна в съвременния глобален свят. През последните десетилетия на миналия век преживяхме и краха на комунистическата идеология. Комунистите, и в Русия и в Китай, се превърнаха в брутални капиталисти. Класовото неравенство в тези два пост-комунистически гиганта днес е по-голямо отколкото на Запад... Има ли религия или идеология, която може да обедини света след Студената война? Парите са Бог, парите са общия знаменател във всяко общество. Но парите правят ли ни по-щастливи?

Освен парите, демокрацията  е последната общопризната (или призната вече от мнозинството хора)  ценност в съвременния плуралистичен свят. Но изглежда, че глобалният капитализъм започва да изяжда демокрацията. Първо, в двете най-големи страни в света – Русия и Китай демокрация няма и никога не е имало. Но там има пазарна икономика.  Путин е на власт вече от незапомнени ( поне за най-младите избиратели) времена. Той има контрол и върху закоонодателната и върху съдебната власт. Путин контролира с твърда ръка и четвъртата власт – медиите. В Китай колектива на партийната върхушка изпълнява тази функция. Това е всичко друго, но не и демокрация.   

Но в цитираната по-горе статия се казва, че путиновата система на управление – както и всяка система на управление – се опира на определени групи от интереси. Интересите на тези все  по-властни управляващи малцинства – на единия процент свръх-богати хора, които притежават световните пари  – тези огромни частни интереси дърпат конците не само в Китай и Русия. Глобалните икономически интереси, интересите на все по-крупния световен капитал,  все повече отдалечават властта от хората  и в западните  демокрации.  Както в обединена бюрократична Европа, така и в САЩ – страната на свободния  бизнес, демокрацията започва да се задушава в прегръдката на големите пари.

Накъде върви света? Къде е спасението за демокрацията? Може би е тук, във виртуалното пространство, където има свободен световен обмен на информация и идеи. Тук не управляват парите.


неделя, 2 декември 2012 г.

СОФИЯ (сънища и спомени)



Публикувам четири стихотворения от един нов проект за книга, която ще се казва СОФИЯ. Последните две от тези стихотворения са стари, а второто е нова версия на две стари - едно от 1977 и едно от 1989. Фотографиите са на Милена Фучеджиева. В книгата трябва да има десетина нейни фотографии от София.






КВАРТАЛ “НАДЕЖДА”

Тъмносиньо свободно само
небе.
Разлюляно зелено
дърво.
Сляпа слънчево бяла
стена.
Надеждата нямаше думи тогава,
но беше голяма  –  като светa –
мечтаехме залезно западно бъдеще
без гранични бразди.

Без гранични бразди
живем вече в светлото бъдеще.
Все по-стари сме – като света,
все по-малко надеждни са думите.

Стена –
сляпа, слънчева, бяла.
Дърво –
разлюляно, зелено.
Небе –
празносиньо, свободно, само.
                  



ВЯТЪР ОТ БЛАТАТА

Защо луната е заседнала на гърлото ми?...
Сенките ни са зазидани
в едипови
жилищни комплекси:
нови като новини,
грозни като угризения.
...Ехти бетона в пустото предградие –
през клоните на цъфналите кестени
прониква вятърът – зловещо весел
и носи миризмата на блатата.
Съседите затръшват
 прозорците и се завиват презглава.
А вятърът играе сам по улиците
с празните консервени кутии
и евтините шумни вестници...
И ми се иска да ти кажа:  Сбогом,
моя сянко!
Аз ще отида в черквата на блатото,
където жабите са безразличните свидетели
и вятърът ще ме ожени за луната...
Като на сън уста отварям, 
а не мога
да ти кажа сбогом.
Защото ти си в мен
и аз съм в теб.

      
                               
ПАНЕЛНИ БЛОКОВЕ

И изверги стооки, уродливи
копнеят за любов – ако са живи.
И мойта къща с пламнали очи
в отсрещната се взира и мълчи.
С тъга и обич блокове се гледат
под майската луна мъртвешки бледа.
Стремеж за близост лумва вечерта
в очите им...Красива ще е тя,
която гола в стаята минава
отсреща... Сам, тревожен – наблюдавам.
Красив ще е и влизащият мъж!...
Но лампата изгасва изведнъж
и още по-красиви стават те...
На нощна лампа старец сив чете...
А в кухнята семейството вечеря
и днес (часът е девет), както вчера...
О, скука! О, тъга! О, свят мъждив,
ти отдалеч си толкова красив!                                    
Прозорец с телевизор – сенки сини
на призрачно загадъчни роднини...
Убиец ли мълчи на входа, в мрак  
или си чака гаджето хлапак?...
Бензинов вятър вън липата брули,
сама в гората от бетонни кули...
Дали ще избуи след векове
жив лес над тези диви градове?              
                                                          1986


           
СТЪЛБИЩЕ НАД СТАРА СОФИЯ

                   And she’s buying a stairway to Heaven
                                                                        Led Zeppelin

Все нагоре тя пее и страда
по спиралната скърцаща стълба
в тази тъмна изгниваща сграда
между паяци, мишки и гълъби.

А навън е пазар и е залез –
има гъби, лалета, хора.
Ето – облакът взривно се пали
и сред локвите зейва простора.

Долу никой за нея не знае.
Вътре плаче тя – сякаш зазидана.
Но се качва и става Даная:
там по стълбата – залезът слиза

от прозореца в горната стая,
който грее дъждовен и златен.
Тя отдолу е гола Даная...
Или Рембранд с молци в халата?

Тя върви, обладана, нагоре,
към прозореца с долната врява.
През разтворил крилете прозорец
ново стълбище й се явява:

тя се качва в дъждовния облак  –
горе в края му слънцето свети:
отвъд края на този следобед,
отвъд Края – завинаги свети...

Над трупа й се трупа тълпата.
Кръв и вестник. Пазарска е врявата.
Жълт подлистник, предал новината,
ще отложи за малко забравата...

Тя се качва все още нататъка –
не е свършена, а съвършена!
Тя се качва през края  към някаква
светла нощ. Тук е тъмно и денем.

                                                          1994