сряда, 24 октомври 2012 г.

ДЖОУЗЕФ ПУЛИЦЪР : ЖЪЛТАТА ПРЕСА И НАЙ-ПРЕСТИЖНАТА НАГРАДА ЗА ЖУРНАЛИСТИКА И ЛИТЕРАТУРА


( Тази статия, почти в същия вид, е публикувана в октомврийския брой на списание "Биограф". ) 


Понятието „жълт вестник“ се употребява в негативен смисъл. Приема се, че един вестник е жълт, ако публикува главно клюки и сензацонни „новини“, които са или силно преувеличени или измислени, с цел да се повиши тиража. Пулицъровата награда е най-голямата и престижна награда за литература и журналистика в САЩ. От там нагоре има само една крачка по стълбата на международното признание – Нобеловата награда.
Каква е връзката между „жълтия вестник“ и Пулицъровата награда? Връзката е Джоузеф Пулицър, който е създал и двете. Той е унгарски евреин, американски общественик, журналист и издател. Освен на жълтата преса и на наградата на негово име, Пулицър е основател и на един от първите и най-реномираните факултети по журналистика в САЩ и в света.
Йозеф Пулицер се ражда в Унгария на 10 април 1847 година. Той е син на богат търговец, който дава добро образование на децата си. След смъртта на стария Пулицер бизнеса му фалира и през 1864 година 17-годишният му син Йозеф заминава за Америка. Пристига в Бостън, а след това отива в Ню Йорк, където се записва като доброволец в кавалерията на Линкълн. Пулицер се бие в Гражданската война на страната на Севера. Но след войната живее в бедност и се премества от Ню Йорк в Сейнт Луис. Макар че знае немски, унгарски и френски, Йозеф, който е вече Джоузеф, не се справя добре с английския. Но по онова време в града живеят много немски емигранти. Първоначално Джоузеф започва работа като келнер, но прекарва свободното си време в библиотеката, където учи английски и чете усилено. През 1867 година Пулицър се отказва от австро-унгарското си поданство и става американски гражданин. Получава адвокатски лиценз, но поради лошото си произношение намира малцина клиенти, които да му се доверят. Тогава започва работа като репортер във вестник „Уестлише пост“. Работи ентусиазирано и амбициозно, по 16 часа на ден.
Пулицър става член на Философското общество в града, където си създава добри връзки. Става член и на републиканската партия, участва в местните избори и печели. Едва 23 годишен и новодошъл имигрант, той е избран за щастски народен представител.Това му помага да се издигне в йерархията и във вестника – скоро той става изпълнителен директор на Уестлише пост.
Впрочем, като политик Пулицър по-късно се разочарова от републиканската партия и преминава към демократичната... Но не съдебната власт, и не политическата, в които последователно си опитва силите, а така наречената „четвърта власт“, преста, ще стане призванието на Пулицър. По онова време, преди радиото и телевизията, вестникът е основната световна медия.
През 1872 година Пулицър купува дял в „Уестлише пост“ и още следващата година го препродава на печалба. През 1879 купува цели два вестника – „Сейнт Луис Диспач“ и „Сейнт Луис Пост“, след което ги обединява като „Сейнт Луиск Пост-Диспач“. Вестникът му е популистки, с акцент върху обикновения човек. Година преди да основе своето издание Пулицър се е оженил за Кейт Дейвис, пет години по-възрастна от него интелигентна дама от висшето общество.
През 1883 година вече забогателият вестникар от Сейнт Луис може да си позволи да купи и Ню-Йоркски вестник. И веднага го прави. Купува „Ню Йорк Уърлд“. За да увеличи тиража му, Пулицър поставя акцента върху скандали, сензации и обикновени човешки истории. През 1884 година той става народен представител в американския Конгрес, но само след една година се отказва от мястото си, за да се отдаде изцяло на журналистиката.
 Наистина, с акцента си върху криминални истори и сензации, вестникът му бързо увеличава тиража си от 15 на 600 хиляди. През 1895 „Уърлд“ започва да пубикува и изключително популярния комиск „Жълтия малчуган“ (The Yellow Kid), първият вестникарски комикс в цвят. Всъщност този комикс дава и името на така наречената „жълта преса“.  Пулицър е силно критикуван (понякога в ярко антисемитски тон) за популизма и сензационализма на неговия вестник.
Все пак, въпреки акцента върху скандали и сензации, Джоузеф Пулицър се старае вестникът му винаги да бъде защитник на онеправданите, на нисшите класи и имигрантите.
Проблемът с популярната, „масова“ медийна култура, възникнала по вестникарските страници през 19 век,  става още по-видим и важен през 20-ти век, в ерата на електронните медии. Масовата култура е не само „народна“, но и най-касова. Тогава къде е границата между „народното“ („pop art”), културата за обикновения човек, и комерсиалнaта „култура“ създавана само с цел да се печелят пари?
В наше време пътят от задния двор в гетото, къдете един рапър без образование създава своето протестно изкуство до комерсиалната компания, която произвежда световен хит за милиони звучащ по радиото и телевизията в целия свят, може да бъде зашеметяващо кратък. Но дали това е от полза за изкуството и културата?
Винаги един Азис или една Мадона ще бъдат по-популярни от Бетовен. И дори от Битълс.  Но това изглежда е един основен проблем на демокрацията изобщо – кога акцентът се прехвърля от това, което обсужва масите към това, кoето просто обогатява призводителя на масов продукт?... Освен това мнозинството, което би трябвало да управлява в една демокрация, не винаги има демократично мислене. Мнозинството предпочита не само Мадона пред Бетовен, но и „здравата“ управленческа ръка пред интелектуалните идеи на плурализма и толерантността към различните.
 Образованието също се демократизира все повече. Образоващите се все повече сами решават как да се образоват. Но ако оставим образованието в ръцете на „широките народни маси“, няма ли то да изчезне напълно? А демократично и проспериращо общество без образование не е възмовно... Да не би и демокрацията, като революцията, да изяжда децата си?
Жълтата преса е пресата любима на народа. Но Пулицър е искал от това, което публикува да има и обществена полза,  искал е да бъде защитник на обикновения човек, бил е пропагандатор на прогресивни идеи. Днес мнозина успешни издатели  подхождат доста по-цинично: виждат популярната журналистика само като средство да се печелят пари, независимо от това дали се обслужва или не, възпитава или не обществото.
 Пулицър е виждал себе си не само като успешен бизнесмен във вестникарския бизнес, но и като народен трибун, защитник на работнците и борец за социални реформи.
След като Уилям Рандолф Хърст купува конкурентния на „Ню Йорк Уърлд“ вестник „Ню Йорк Джърнал“, между двата „жълти“  вестника започва истинска война за пазара, която включва конкуренция в намаляване на коричната цена, публикуване на разширени неделни издания, приличащи на богато илюстровани седмични списания (каквито днес имат всички големи вестници), публикуване на все по-шокиращи сензации. Хърст също започва да публикува и комикса „Жълтия малчуган“ в своя вестник. Така и неговият вестник „пожълтява“ в булвален смисъл.
Има теория, че двата популярни вестника, на Пулицър и на Хърст, със своите преувеличени репортажи от Куба и обвинения към испанците за експлозията на един американски военен кораб, настройват общественото мнение и всъщност предизвикват Испано-Американската война от 1898 година. Тази война осигурява на САЩ господство над бивши испански колонии – Филипините, Пуерто Рико и Гуам, като и голямо влияние върху Куба. Куба обявява през 1902 г. независимост, но си остава доста зависима от САЩ до революцията на Кастро.
Но Пулицър всъщност е виждал своята роля като защитник на обикновения човек и враг на правителството. След като „Ню Йорк Уърлд“ разкрива плащане на 40 милиона долара направено нелегално от американското правителство на френската компания Панамски канал, Пулицър е съден за обида на президента Теодор Рузвелт и банкера Дж. П. Морган, макар че в крайна сметка е оправдан.
Години наред Джоузеф Пулицър е пропагандирал идеята журналистика да се учи в университетиета. В началото идеята му не среща голямо разбиране, но – всичко с времето си...  Пулицър умира на 29 октомври 1911 година, след като е завещал на Колумбийския университет в Ню Йорк два милиона долара. С тях след смъртта му се основава факултета по журналистика, който и до днес си остава един от най-престижните в САЩ и в света.
През 1917 година, отново според завещанието на Пулицър, се учредява и Пулицъровата награда. Освен няколко различни категории за журналистика, обсегът на наградата включва история, художествена проза, поезия, драма и музика. Сред писателите, които са получавали наградата са Робърт Пен Уорън, Синклер Луис, Джон Стайнбек, Маргарет Митчел, Пърл Бък, Джон Ъпдайк, Норман Мейлър, Джон Чивър, Соул Белоу,Тони Морисън, Бърнард Маламуд, Катрин Ан Портър, Уилиам Фокнър, Ърнест Хемингуей и много други. Сред поетите  – У. С. Мъруин, Роберт Хас, Пол Молдун, Чарлз Симич, Ричард Уилбър, Уилям Мередит, Хенри Тейлър, Рита Дъв, Силвия Плат, Голуей Кинел, Уолъс Стивънс, Карл Сандбърг, Робърт Фрост. Това са едни от най-големите имена в американската и световната литература...
За Джозеф Пулицър  образована и професионална журналистика и комерсиална журналистика не са били непременно противоположни неща, както най-често се смята днес. Но приносът на Пулицър към съвременната журналистика, образование и литература далеч не се изчерпва с влиянието на неговия „жълт“ вестник  „Ню Йорк Уърлд“.

петък, 12 октомври 2012 г.

ВОЙНА И МИР (Европейският съюз получава Нобелова награда)


http://www.bbc.co.uk/news/world-europe-19921072

След Барак Обама, и Европейският Съюз получи Нобеловата награда за мир. Наистина в Европа, континентът, в който са се водили най-кръвопролините войни, вече 77 години не е имало война. (Изключение прави бивша Югославия.) Това никога до сега в историята не се е случвало.

Впрочем и на много други места по света - Китай, Япония, САЩ, Канада - не е имало военен конфликт от 1940-те. Макар че САЩ участват в повечето световни конфликти, на своя територия те не са имали война от 1860-те.

Дали е възможен траен световен мир? Дали ще го разрешат военните и военните индустрии, тези "пазители на мира", които станаха толкова могъщи по време на студената война?

Фанатици и безумци винаги ще има. Все още има провалени държави и луди диктатори. Но все пак бъдещето на света е в ръцете на няколко велики сили. Те знаят, че третата световна война би била последна.

Едно време имаше виц: Питали радио "Ереван" дали ще има Трета световна война. Радио "Ереван" отговорило: Световна война - не. Но такава борба за мир ще настане, че камък върху камък няма да остане ...

От какво ще загине света? От самоубийствена война? От космичека катастрофа? Или просто от старост и оглупяване - not with a bang but a whimper (не с гръм а с хленч), както е казал Т.С. Елиът...

Все пак сме щастливи, че живеем и отглеждаме децата си в една нова Европа.

сряда, 10 октомври 2012 г.

ЛИЧЕН УСПЕХ И НАЦИОНАЛЕН ИНТЕРЕС

 http://www.ciela.com/ciela_books/news-and-events/penkov-autograph.html/

С издаването на неговия сборник разкази "На изток от Запад" в  едно от най-престижните американски издателства и спечелената наскоро голяма награда на BBC, съвсем младият  Мирослав Пенков е вече най-успешния български писател в англоезичния свят.  Искерно се радвам за него! Браво, Миро!

Професионалната завист и злоба не е само български патент, но у нас тези неща ( за разлика от литературата ни) често прехвърлят границите.

Известен е вицът за българския казан в ада. Там нямало дяволи, защото, ако някой се опита да избяга, другите грешници го дърпали за краката. Така е и в литературата у нас. Ако имаш някакъв реален международен успех - веднага те намразват колегите ти. Може би затова си нямаме нобелист.

Но така е не само в литературата ни. Имаме едни от най-добрите футболисти в света и един от най-слабите национални отбори. По-малко завист и себичност би помогнала и лично на всеки. Което е добро за всички е добро за всеки.

В други страни, когато става дума за националните интереси, всички се обединяват: републиканци и демократи, консерватори и лейбъристи, бели и черни... А у нас този дето хванал златната рибка, като разбрал, че каквото даде на него, тя ще даде двойно на съседа му, поискал да му извадят едното око.

Затова всички ходим опипом в мрака като самуилови войници. И ни водят еднооки самозвани пророци.